Определение № 4664 от 25.10.2024, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4664 гр. Варна, 25.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. И.а като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело № 20243100501927 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпили:

1/ въззивна жалба вх. № 53209 /01.07.2024г. / вх. No на ВРС/ от Н. Л. А., родена на **********г., гражданка на *******, срещу решение № 2163/10.06.2024г., постановено по гр.д. № 16554/2022г. по описа на ВРС, 46 с-в, с което Н. Л. А. е осъдена да заплати на „БЛЯК СИЙ ИНВЕСТМЪНТ ТРЪСТ“ ЕАД, ЕИК 103874408, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ***, ет. 2, ап. 3, сумата 1558.66 евро /хиляда петстотин петдесет и осем евро и шестдесет и шест евро цента/, представляваща дължимо неплатено възнаграждение за 2022г. по сключен между страните договор за поддръжка и управление от 20.01.2009г. във връзка с притежавания от ответницата самостоятелен обект с идентификатор ***, находящ се в гр. *******, представляващ Ателие № В209, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.12.2022г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 79, ал.

1 ЗЗД;

2/ частна жалба вх. № 71394 /05.09.2024г. / вх. N o на ВРС/ от Н. Л. А., родена на **********г., гражданка на *******, срещу определение № 9580 / 26.08.2024г., постановено по гр.д. № 16554/2022г. по описа на ВРС, 46 с-в, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, инкорпорирана в депозираната от жалбоподателката въззивна жалба вх. № 53209 /01.07.2024г. / вх. N o на ВРС/ и уточнена с молба с вх. № 55805/09.07.2024г., за изменение на Решение № 2163/10.06.2024г., постановено по гр. д. № 16554/2022г. по описа на Районен съд - гр. Варна, 46 състав, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ;

Във въззивната жалба се излага, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като е в противоречие със събраните доказателства при неправилно възприета фактическа обстановка и допуснати нарушения на материалния закон. Счита, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че между страните съществува валидно облигационно правоотношение по силата на сключен договор за поддръжка и управление от 20.01.2009 г.

На първо място твърди за недоказано обстоятелството, че при сключване на процесния договор адв. В. И. е разполагал с представителна власт да сключи същия. Оспорва извода на 1 съда, че с подписване на предварителния договор, с който, като приложение, което е непълно, непопълнено и неподписано, било постигнато съгласие между страните за придобиване на недвижим имот при условията, на който е поет ангажимент да се сключи и договор за поддръжка. Признава, наличието на взаимоотношения между страните, но ги приема за неформални и неоформени, като оспорва съзнанието за обвързаност по силата на процесния договор с конкретните посочени в него условия. Оспорва и извода на съда, че извършените плащания към ищеца с основание „такса поддръжка“ са конклудентни действия, равнозначни на приемане на всички условия на процесния договор. На следващо място, счита за неправилен извода на съда, че показател за съзнанието за налична договорна връзка у ответницата е и обстоятелството, че тя е отправила изявление за разваляне на договор, което водело до своеобразна ратификация на договора. По същество излага възражения за нищожност на процесния договор. Твърди, че комплексът „Йо Бълагария“ не представлява комплекс от затворен тип. Посочва, че формалното наличие на признаците на „жилищен комплекс от затворен тип“ не дават основание да се приеме наличието на такъв, респективно да се приложи новата законова регулация (ЗУЕС). Излага твърдения, че договорът е нищожен, поради липса на предвидена от закона квалифицирана форма. На следващо място развива доводи, че същият, сключен при действието на ПУРНЕС, е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, поради недопустимостта с двустранни договори да се уреждат отношения от компетентност на Общо събрание /така Решение № 80/04.11.2021 г. по гр.дело № 1213/2020 г. ВКС/. На следващо място твърди, че договорът е нищожен, поради включени в него клаузи, нарушаващи правата на собствениците, като възложители с оглед качеството им на потребители. Позовава се на решение №60093/28.07.2021 г. по т.д. №370/2021г. на ВКС. В условията на евентуалност, ако се приеме, че бил налице неформален договор между страните, сочи, че за ответника не са действали и не могат да действат падежни дати за заплащане на получената услуга. Поради, което счита, че не можело да се вмени неизпълнение на договора от страна на ответницата.

Твърди, че преди прекратяване на неформалните взаимоотношения с ищцовото дружество, услугата е била заплатена и ответницата не била ощетила контрагента. На следващо място излага твърдения, че ищецът не бил извършвал качествено услугата по поддържане на комплекса, като се позовава и на доказателства събрани по делото. Моли съда да съобрази, че договорната връзка от какъвто и да е вид била законосъобразно прекратена. Моли за отмяна на постановеното решение и за отхвърляне на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Бляк Сий Инвестмънт Тръст“ ЕАД, като сочи, че решението е правилно, а въззивната жалба неоснователна и оспорва доводите, изложени в нея. Поддържа изложеното в хода на делото, като моли съдът да обърне внимание на писмената молба от 06.03.2024 г., подадена от ищцовото дружество, в която са развити подробно съображения и са представени доказателства, относно направените доводи от страна на ответницата. Противно на изложеното във въззивната жалба, твърди, че ответницата се е съгласила и задължила с условията на договора за поддръжка и управление от 20.01.2009 г., преди подписването на същия от нейния пълномощник адв. В. И.. Това е станало с подписване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.10.2008 г. с приложение № 2 към него, който въпреки чести закъснения е изпълнявала 10 години. Отделно това, твърди, че към момента на подписване на процесния договор от адв. И., не е било налице законово изискване за писмена форма на договора. Твърди, че същият е потвърден чрез позоваването на него, с посочените основания за заплащане, с уведомлението за прекратяване на договора и т.нар. колективни претенции. Самото заплащане на всички дължими суми в цялост за 2020 г. и 2021 г. след завеждане на исковете, също сочело за неоснователност на възраженията срещу сключването на договора, както и за неговото надлежно изпълнение от страна на ищеца. На следващо място, счита за несъответстващо с доказателствата по делото и твърдението във въззивната жалба за съзнанието на ответницата, че е в договорни 2 отношения с ищцовото дружество, но не точно по клаузите на представения договор.

Твърди, че по делото е установено, че клаузите му са уговорени в Приложение № 2 от подписания предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, което е неразделна част от него. Твърди изпълнение в цялост на договора от негова страна. Излага, че за 2020 г. и 2021 г. ответницата не е заплатила авансово дължимата сума по договора, поради което няма право да изисква изпълнението му. Оспорва наличието на твърдяната нищожност на договора, като твърди, че същия т не противоречи нито на ЗУЕС, нито на друга императивна норма. Излага, че предметът на договора, който не е оспорен от ответницата е с комплексен характер и не е ограничен единствено до общите части в комплекса, поради което и диспозитивното правило на чл. 2 от ЗУЕС не препятства сключването и изпълнението на договор, който предоставя достъп и до луксозни услуги, които са извън предметния обхват на ЗУЕС. Нещо повече, дори и договорът да попадал изцяло в предметните предели на ЗУЕС, същият не би бил нищожен поради липса на форма, поради факта, че всеки собственик имал право да извършва дейности по поддържането на общите части, съгласно чл. 48, ал. 6 от ЗУЕС. А договор с елементи за изработка и поръчка и излизащ извън предметния обхват на ЗУЕС, включващ предоставянето на допълнителни услуги, не е с оглед личността. На следващо място, относно възраженията за неприложимостта на чл. 2 от ЗУЕС, излага, че не се спори, че комплексът отговаря на обективните критерии да бъде такъв от затворен тип. Сочи, че цитираното решение от жалбоподателката във връзка с това било неотносимо към настоящия комплекс. Оспорва възраженията за нищожност на договора, на осн. чл.26, ал.2, пр. трето. Развива подробно доводи, че процесният договор е сключен преди влизане в сила на ЗУЕС, поради което не е бил сключен в предвидената от закона форма за действителност, предвидена в новия закон, доколкото нямало как да има изискване за спазване на форма, която впоследствие била възприета. На следващо място оспорва твърдението, като невярно, че след регулацията с чл.

2 от ЗУЕС, ищецът бил сключил незначителен брой договори, като заявява, че бил сключил такива с всички собственици. Във връзка с възраженията за неравноправни клаузи, счита, че съдът следвало да съобрази и специфичните правила, касаещи потребителската защита по ЗЗП, които били приложими съгласно решение на СЕС от 27 октомври 2020 г. по дело С 485/2021г. Моли за потвърждаване на решението.

В депозираната частна жалба се сочи, че обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК е неправилно. Твърди се, че с оглед преценката за наличието на предпоставките по чл. 78 ГПК, първоинстанционният съд погрешно бил възприел хронологичната последователност, изложена в молбата. Жалбоподателката излага, че към момента на подаване на исковата молба, вече е била извършила плащане към ищеца за част от претендираната с нея сума. Последващото плащане е било извършено след входиране на исковата молба, но преди знанието й за образувано срещу нея дело и след упълномощаване на адвокат. Така ВРС прекратил делото в частта за заплатената сума, но след депозиране на отговор по исковата молба. Посочва, че преди ищецът да оттегли частично иска си, претенцията му вече е била неоснователна, поради което намира, че с тези действия ищецът бил предизвикал ответникът да направи разходи за защита срещу неоснователното сезиране на съда. Твърди, че преди постановяване на определението за частичното прекратяване на делото, ответницата била заплатила адвокатски хонорар, направила била разход за заплащане на превод на документи и ангажиране на преводач. Поела била и разходите на ищеца за водене на делото, които били изчислени изцяло в съответствие с първоначално предявения размер на исковата му претенция, като не били редуцирани съобразно оттеглената част. Първоинстанционният съд бил уважил същите в пълния им претендиран размер. Поради което намира, че била приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК.

Въпреки изложеното, дори прилагайки ал. 2 на чл. 78 от ГПК оспорва извода на ВРС, че не било налице признаване на иска от страна на ответницата за претендираната за периода 2020 г. – 2021 г. сума. В отговора на исковата молба, ясно формулирала неоснователност, поради 3 извършено плащане за част от претендирания период. В този смисъл намира, че са налице и предпоставките по чл. 78 ал.2 от ГПК. В заключение сочи, че за оттеглената част на иска не била дала повод за завеждане на делото и сторените от нея разноски, както и възложените й такива за оттеглената претенция се явявали причинена й вреда, която следвало да бъде възстановена. Моли за присъждане на разноски, както и да бъдат намалени присъдените в полза на ищеца такива, реципрочно на оттеглената част от иска.

В срока по чл. 276 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от “Бляк Сий Инвестмънт Тръст“ ЕАД, с който се оспорва последната като неоснователна. Твърди, че няма спор между страните, че плащането е след завеждане на исковата молба и е преди оттеглянето на иска, като същото се основава на това. Моли за потвърждаване на определението.