Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 35 от 27.01.2025, Окръжен съд - Русе

Съд
Окръжен съд - Русе
Дело
Въззивно гражданско дело 967/2024
Вид
Решение № 35
Подписан
27.01.2025
В сила
27.01.2025
Състав
Милен Петров, Васил Петков, Галина Магардичиян

Цитирани разпоредби

  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 5 · Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (текст от значение за ЕИП)

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Русе, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П.

Членове:

Галина Магардичиян

Васил Петков при участието на секретаря Димана Стоянова като разгледа докладваното от Васил Петков Въззивно гражданско дело № 20244500500967 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по глава ХХ “Въззивно обжалване” от ГПК.

Районен съд- Русе с решение № 572 от 25.04.2024 г. постановено по гр.д.

№ 3119/23г. е осъдил Д. Л. АГ, HRB 2168, със седалище и адрес на управление: Германия, гр.Кьолн, ***-6 да заплати на Г. В. Х., К. Д. Х. и Р. Г. Х. обезщетения в размер на по 400,00 евро за всеки, обезщетения за претърпени неимуществени вреди - неудобства, притеснения и страдания в резултат на отменен полет в размер на по 1000 лева за всеки, заедно със лихви върху присъдените суми, както и сумата 707,48 лева стойността на закупените три броя самолетни билети за неосъществената част от пътя гр.Лисабон - гр.Франкфурт - гр.Букурещ, която е присъдена на Г. В.

Х.. На ищците са присъдени 600,00 лева разноски по делото, а Д.

ЛУФТХАИЗА АГ е осъдено да заплати на адв.В. В. с ЕГН:********** от Русенска адвокатска колегия сумата от 2449,10 лева за адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от 3акона за адвокатурата Недоволен от това решение ответникът Д. Л. АГ депозира въззивна жалба срещу него като навежда следните доводи:

Връчването на исковата молба на ответника не е редовно, тъй като не можело да се установи кой точно е приел книжата на адреса, до който са били изпратени. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд не е бил компетентен да разгледа спора, като се навеждат доводи кои са компетентните 1 съдилища за разглеждане на спора, като се позовава на практика на СЕС.

Навеждат се и доводи, че свидетелските показания пред първата инстанция не е следвало да бъдат кредитирани поради заинтересованост, не ставало ясно какви точно неимуществени вреди са претърпели ищците; твърди се, че на ищците е възстановена цената на неизползваната част от билета, както и че билетите са купени чрез посредник и в цената им е включена и комисионната на посредника, която не следва да се възстановява. Сочи се също, че пътниците нямат право на обезщетение за неимуществени вреди, а цялото обезщетение на което имат право е в максимален размер посочен в регламент 261/2004г. Оспорва се и размера на присъдените разноски.

Ответниците по жалбата оспорват същата и искат първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол първоинстанционен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

По отделните възражения в жалбата съдът намира следното:

По възражението за ненадлежното връчване на исковата молба (поради липсата на ясното на кой служител са били връчени книжата и дали той е имал право да ги получи) съдът намира следното: На 16.10.2023г. по първоинстанционното дело е депозирана молба от ищците (л.40) книжата да бъдат връчени на ответника чрез съда в гр. Кьолн, в чийто съдебен район се намира седалището на Д. Л. АГ. На официалния интернет сайт на дружеството, като адрес вписан в регистъра („registered office“) е посочен адрес в гр. Кьолн- Deutsche Lufthansa Aktiengesellschaft,Venloer Strasse 151-153, 50672 Cologne, Germany. На 19.10.2023г. Русенски районен съд изпраща до съда в гр. Кьолн (л.47) книжата за връчване на ответника по реда на регламент 2020/1784. На 27.11.2023г. в РРС постъпва уведомление от съда в Кьолн под формата на формуляр G по регламент 2020/1784. който формуляр представлява удостоверение за препращане до съответния получаващ орган и в който е посочено, че книжата са препратени на съда във Франкфурт на Майн за връчване. На 11.12.2023г. РРС получава обратна разписка (формуляр D по регламент 2020/1784.- л.48) с който съдът във Франкфурт на Майн удостоверява, че е получил документите за връчване на Д. Л. АГ. На 16.01.2024г. в РРС се получава формуляр К по регламент 2020/1784 издаден от съда във Франкфурт на Майн, в който се удостоверява, че на 28.11.2023г. книжата са връчени на адресата- Д.

Л. АГ на адреса на летището в гр. Франкфурт на Майн. Следва да се посочи, че на официалния интернет сайт на ответника в раздела „LEGAL NOTICE“ е посочен точно адреса на летището в гр. Франкфурт на Майн на 2 който е осъществено връчването: Deutsche Lufthansa AG; Flughafen-Bereich West; D-60546 Frankfurt/Main, Germany.

При така установените факти възраженията за нарушения при връчването са неоснователни. Книжата по делото са изпратени от РРС на регистрирания адрес на ответника в гр. Кьолн, но съдът в гр. Кьолн ги препраща на съда в гр. Франкфурт на Майн, като книжата са връчени именно на адреса посочен на интернет сайта на дружеството като адрес за юридическа кореспонденция. Връчването е удостоверено с официален документудостоверение подписано и подпечатано от съда в гр. Франкфурт на Майн, което е неопровергано обвързващо доказателство за редовно връчване на книжата. Два месеца след получаване на книжата- на 24.01.2024г. се получава отговор на исковата молба, който обаче е просрочен, поради което е преклудирано правото на ответника да прави възражение за местна подсъдност. Твърдението на ответника, че „случайно“ бил научил за производството е недостоверно- същият депозира отговор на исковата молба от който ясно се вижда, че той е запознат в детайли с исковата молба, което няма как да стане, ако реално не я е получил- т.е. потвърждава се удостовереното от немския съд обстоятелство за връчване на исковата молба на ответника.

В жалбата се навеждат доводи, че в случая ставало въпрос за подведомственост, за която съдът следи служебно (и съответно не се преклудира възражението в тази насока). Това виждане обаче е неправилно, тъй като въпроса за подведомствеността е свързан с това дали предявената претенция представлява „гражданско дело“ и е подведомствена на гражданските съдилища. Спорът не е подведомствен ако той следва да се разгледа от друг вид съд (напр. административен) или от несъдебен орган.

Претенцията за обезщетение на вреди причинени от противоправни действия представлява гражданско дело и е подведомствено на гражданските съдилища, а въпроса на кой точно съд е въпрос за подсъдност (за която не се следи служебно), а не за подведомственост.

На следващо място следва да се посочи, че приложимият Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не използва понятията „подведомственост“ и подсъдност“, а вместо тях използва по-общото понятие „компетентност“ (jurisdiction) . В чл. 24 от регламента се въвежда понятието „изключителна компетентност“ (exclusive jurisdiction) която се прилага за определен вид дела- свързани с вещни права, вписвания във публични регистри, недействителност на търговски дружества и др. подобни, като вън от съмнение е, че настоящото дело не попада в изключителната компетентност на някоя държава-членка. В чл. 27 и чл. 28 са посочени двете хипотези в които сезираният съд следи служебно (of its own motion; ex oficio) за своята международна компетентност:

3

1. Когато делото попада в изключителната компетентност на съдилищата на друга държава-членка- чл. 27;

2. Когато ответникът е с местоживеене в друга държава членка и той не се яви пред съда, в който е заведено делото- чл.28.

Нито една от тези две хипотези не е налице- делото не попада в изключителната компетентност на съдилищата на друга държава-членка и пред първата инстанция се е явил надлежно упълномощен представител на ответника. Така, че няма основание за служебно произнасяне по въпроса за международната компетентност, а възражението в тази насока е просрочено и не може да бъде разглеждано, по мотиви изложени по-горе.

По възражението относно правото да се претендират неимуществени вреди извън фиксираните суми:

Съгласно чл. 5 от Регламент 261/2004г. При отмяна на полет пътниците имат право на обезщетение от опериращия въздушен превозвач, което при полети над 1500 километра е в размер на 400 евро. Съгласно ал.3 на същия член опериращия въздушен превозвач не е длъжен за изплаща обезщетение, ако може да докаже, че отмяната е причинена от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. Съгласно чл.

12, ал.1 от регламента „Настоящият регламент се прилага, без да се засягат правата на пътника за допълнително обезщетяване. Обезщетението, предоставено по този регламент, може да се приспадне от такова обезщетение.“ Тълкувайки чл.5 и чл. 12 от регламента може да се направи извод, че обезщетението по чл.5 се дължи обективно при отменен полет без да се изследва въпросът за вината и без да е необходимо да се доказва наличието на вреди и техния размер. Обезщетението по чл.12 от друга страна се дължи по общите правила, като за да го получи, пострадалият следва да докаже, че е претърпял вреди, както и техния размер, и в този случай превозвача може да се освободи от отговорност, ако докаже, че няма вина (негови служители нямат вина) за отменения полет. Ако обезщетението по чл. 12 е пълно (за всички настъпили вреди) то от него следва да се приспадне обезщетението по чл.5, за да не се стигне до неоснователно обогатяване на пътника. При този прочит на разпоредбите на регламента се налага извода, че няма пречка да се претендира обезщетение за вреди по общите правила, с доказване на вредите и техния размер и с възможност за превозвача да се освободи от отговорност поради липса на вина. В конкретния случай допълнителните вреди изразяващи се в притиснения и неудобства от отменения полет са доказани. Обстоятелството, че някои от разпитаните свидетели са в родствени връзки с ищците не е причина техните показания да не бъдат кредитирани- показанията на свидетелите кореспондират помежду си и с останалите доказателства по делото и описват типични преживявания на семейство с малко дете, което се оказва на 3000 километра от дома си, с отменен полет и без разумна алтернатива за прибиране, на което семейство се налага да организира пътуването си в последния момент с всички неизвестности, които подобно начинание крие в себе си. Обезщетението от 1000 лева за всеки от пътниците не е прекомерно и не надхвърля справедливото обезщетение за преживяното от ищците. То обаче не е пълно обезщетение за всички вреди, а само 4 за неимуществените, поради което и обезщетението по чл. 5 в размер на 400 евро за всеки не следва да се приспада, като сумарно двете обезщетения не надхвърлят общия размер на вредите претърпяни от всеки от пътниците.

По делото не се доказа да са възстановени суми на Г. В. Х. за неизползваната част от билетите. Представените пред настоящата инстанция документи в тази насока са след преклузивните срокове, а освен това в тях се съдържа превод на сума към трето лице нямащо общо с ищците пред първата инстанция.

Твърденията за разликата в цените на билетите в двете посоки останаха недоказани, като правилно е присъдена половината от платената сума.

Доводът, че в цената на билета била включена и комисионна на посредник също е неоснователен- на първо място не беше доказано такава комисионна да е заплащана, не стана ясно дали пътниците са платили възнаграждение на посредника или такова е платено от превозвача. И не на последно място- пътниците не са използвали съответните билети по вина на превозвача (която вина се предполага), поради което няма причина, която и да е част от заплатената цена да остава в тежест на пътниците.

По въпросите извън изложеното по-горе въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди. Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция следва да се присъди възнаграждения на адв. В. В. в размер на 1510 лева съгласно приложения списък. Мотивиран така, съдът