Определение № 275 от 30.01.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 275 гр. Пловдив, 30.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев като разгледа докладваното от Фаня Рабчева Калчишкова Въззивно частно гражданско дело № 20265300500003 по описа за 2026 година

Производство по чл.278, ал.1 и сл. ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на адв. Р. Р., като пълномощник на Р. К. М. против Определение № 505/20.11.2025г. постановено по гр.д.№24/2025г. по описа на РС – Първомай, с което е отказано изменение на Решение № 186/ 14.10.2025г в частта на разноските. По изложени доводи в ЧЖ се иска неговата отмяна и изменение на АВ чрез присъждане на такова в размер на 995,88 лв.

Постъпил е ОВЧЖ от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, с който оспорва ЧЖ като неоснователна.

ПОС като взе предвид представените доказателства , намери следното:

ЧЖ е подадена от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.

С обжалваното определение районният съд е оставил без уважение молбата на настоящия жалбоподател с мотив, че в постановеното решение подробно са изложени мотиви защо е присъдено посоченото АВ, не е налице хипотеза за допълване на решението, както и грешка, което да налага изменението му в частта на разноските. Действително видно от постановеното по делото главно решение съдът е обосновал определянето на претендирания за присъждане адв. хонорар на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА, съобразявайки се, с Решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, е дадено следното тълкуване на чл. 101, §1 и §2 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, §3 от ДФЕС: ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, §1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на страната, осъдена да заплати 1 съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тя не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

СЕС е посочил също, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на чл. 101, §1 от ДФЕС. В контекста на произнасянето на СЕС ВКС константно се придържа към становището, аргументирано в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о., че поради несъответствие на НВАР с правото на ЕС регламентираните с нея размери могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, който следва да ги прецени с оглед цената на предоставените услуги, вземайки предвид вида на спора, интереса, естеството и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

На тези обосновани въз основа на съдебната практика на СЕС и тази на ВКС, съдът е определил възнаграждение на проц. представител на ищеца по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 200 лв, съответно с ДДС в размер на 240 лв, вкл. отчитайки конкретиката на настоящия случай, свързан с положените проц.усилия на адвоката по настоящото дело, правилно в съответствие с извършеното по делото, а именно не високата фактическа и правна сложност на делото, при която правната помощ е изисквала подготовка на ИМ, молба за отстраняване на нередовностите й, подадени три молби по делото по хода му, провеждане на три съдебни заседания, без участието на адвоката. Към тези констатации следва да се отбележи от въззивния съд също обстоятелството, че ищецът по делото е бил освободен от внасяне на такси и разноски за предявения с материален интерес по иска в размер на 2 643,53 лв, в каквато насока фактически е налице освободен финансов ресурс за ищеца, част от който е дължим към бюджета на съда и платим принципно към момента на предявяване на иска, а не в случая с оглед прилагане разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК събираем от съда от ответника след постановяване на решението по делото.

На тези мотиви с ЧЖ е възразено по аргумент от размера на ДТ – 111,96 лв, както и във връзка с материалния интерес , определянето на размера на АХ по Наредбата №1/2004г. да възлиза на 995,88 лв с ДДС, който следва да се присъди от съда. Действително принципно и в съответствие с практиката на касационната инстанция се прие, че цитираната Наредбата №1/2004г. на ВАдвС служи за базов ориентир при определяне на АВ, вкл. аналогично на това по чл.38 ЗА. Независимо от това обаче не винаги водещ критерий е материалният интерес по делото в случаите, в които извършените проц.действия на пълномощника са по утвърдена множествена съдебна практика за аналогични случаи, което занижава фактическата и правна сложност по делото, независимо от цената на иска и защитата на определен материален интерес, както и вкл. в случаите, в които за това първоначално не е 2 предвидено внасянето на определена по размер съобразно тази цена на иска държавна такса за разглеждането поради освобождаване от внасянето й от страна на ищеца на основание чл.83, ал.2 ГПК, реципрочно на което е и претендираното адв. възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ за представляваното лице на специалното основание за това по чл.38, ал.1, т.2 ЗА – материално затруднени лица. С оглед на това формулираните възражения в ЧЖ се намират за несъстоятелни и принципно неоснователни.

Независимо от това въззивният съд в практиката си по аналогични правни спорове е намирал, че обичайният размер в аналогични случаи следва да е около 400 лв, съответно платим в размер на 480 лв с ДДС, в който размер следва да се уважи жалбата.

Водим от горното, въззивният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 505/20.11.2025г. постановено по гр.д.№24/2025г. по описа на РС – Първомай, в частта, с което е отказано изменение на Решение № 186/ 14.10.2025г в частта на разноските за разликата от определения размер на адв. възнаграждение на основание чл.38, ал.1,т.2 ЗА за адвокат Р. Р. от 240 лева до 480 лева, като вместо това постановява:

ИЗМЕНЯ Решение № 186/ 14.10.2025г по гр.д.№ 24/ 2025г. на РС-Първомай в частта на разноските за разликата от определения размер на адв. възнаграждение на основание чл.38, ал.1,т.2 ЗА за адвокат Р. Р. от 240 лева до 480 лева и ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434 да заплати на адвокат Р. Н. Р., АКПловдив още сумата от 122,71 евро / сто двадесет и две евро и 71 цента/, представляваща равностойността на 240 лева / двеста и четиридесет лева/ или в общ размер на 245,42 евро / двеста четиридесет и пет евро и 42 цента/, представляващи равностойността на 480 лв / четиристотин лева/ възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 505/20.11.2025г. постановено по гр.д.№24/2025г. по описа на РС – Първомай, в частта с което е отказано изменение на Решение № 186/ 14.10.2025г в частта на разноските за разликата от определения размер на адв. възнаграждение на основание чл.38, ал.1,т.2 ЗА за адвокат Р. Р. от 480 лева / 245,42 евро/ до претендирания размер от 995,88 лв /509,19 евро/

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

4