Решение № 282 от 03.10.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 282 гр. Перник, 30.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВААЛЕКСОВА

КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА

Въззивно гражданско дело № 20221700500194 по описа за 2022 година ОТ: „Топлофикация - Перник“ АД, с ЕИК: 113012360, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. Мошино

ЧРЕЗ: юрк. А.С.

ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 260169 от 24.11.2021 г., постановено по гр.дело № 1026 / 2020 г. по описа на Районен съд - Радомир, с което съдът е отхвърлил като неоснователни исковете на „Топлофикация - Перник“ АД за осъждане на Р. М. М. и В. С. М. да заплатят на ищеца разделно всеки съответната си идеална част, сумата от 777,18 лв. /седемстотин седемдесет и седем лева и осемнадесет стотинки/, представляваща стойността на доставена, ползвана и незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ се в ***, от които главница в размер на 693.54 лв. /шестстотин деветдесет и три лева и петдесет и четири стотинки/ за периода от 01.12.2018 г., до 30.04.2019 г. включително; законна лихва за забава на месечните плащания в размер на 83.64 лв. /осемдесет и три лева и шестдесет и четири стотинки/ за периода от 08.02.2019 г., до 04.08.2020 г., както и законната лихва върху главницата от 693.54 лв. /шестстотин деветдесет и три лева и петдесет и четири стотинки/, смятано от подаване на исковата молба, а именно: Р. М. М. да заплати сумата в размер на 388.59 лв. /триста осемдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки/, представляваща ½ ид.ч. от общия дълг, от които главница в размер на 346.77 лв. /триста четиридесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/ за периода от 01.12.2018 г. до 30.04.2019 г. включително, законна лихва за забава на месечните плащания в размер на 41.82 лв.

/четиридесет и един лева и осемдесет и две стотинки/ за периода от 08.02.2019 г. до 04.08.2020 г., както и законната лихва върху главницата от 346.77 лв. /триста четиридесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/, смятано от подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане; В. С. М. да заплати сумата в размер на 388.59 лв. /триста осемдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки/, представляваща ½ ид.ч. от общият дълг, 1 от които главница в размер на 346.77 лв. /триста четиридесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/ за периода от 01.12.2018 г. до 30.04.2019 г. включително, законна лихва за забава на месечните плащания в размер на 41.82 лв. /четиридесет и един лева и осемдесет и две стотинки/ за периода от 08.02.2019 г. до 04.08.2020 г., както и законната лихва върху главницата от 346.77 лв. /триста четиридесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/, смятано от подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане.

С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло като неправилно, необосновано и некореспондиращо със събраните доказателства и се моли да бъде отменено, като вместо него бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат уважени.

В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност извода на съда, че с извършените плащания от 06.11.2020г. и от 19.08.2019г. са погасени процесните задължения, тъй като същите били осчетоводени от жалбоподателя, но касаели просрочени задължения извън процесния период. Жалбоподателят счита, че по делото било установено наличието на валидно облигационно правоотношение между страните относно услугата пренос, доставка, разпределение и ползване на топлинна енергия за топлофицирания имот, а облигационната връзка била регламентирана в ЗЕ и в одобрените от ДКЕВР „Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди“, като не се установявало ответникът да е предложил различни от тях условия.

В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с който по подробно изложени съображения по същество на спора, излага доводи за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, с писмено становище, депозирано преди съдебното заседание, изразява становище, че подържа така депозираната въззивна жалба, като по подробно изложени в нея доводи моли да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноски за производството по представен списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане направените разноски, посочени в представения списък на разноските по чл. 80 ГПК.

Въззивният съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

За да постанови решението си, районният съд е приел, че представените по делото общи условия имат обвързваща за страните сила, като ответниците имат качеството абонати на топлопреносното дружество, тъй като са собственици на имота в топлоснабдената сграда.

Отбелязал е, че съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.1 от Закона за енергетиката - всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

Обосновал е, че тъй като в случая от писмените доказателства, се установявало, че ответницата е извършила плащания в общ размер, равняващ се на размера на исковата претенция, то вземането на ищцовото дружество е погасено и исковете се явяват неоснователни. С този аргумент съдът е отхвърлил предявените искове.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл.269 от ГПК, Въззивният съд, за да се произнесе, взе предвид следното :

Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима - подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по 2 реда на чл. 269 ГПК, Въззивният съд намира, че обжалваното решение се явява валидно.

Същото е постановено от съдия при Районен съд Радомир, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.

Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Въззивният съд намира следното :

С тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГК се прие, че разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. За заварените от закона топлоснабдени сгради е създадена възможност за отказ от ползването на централно отопление, като за целта е необходимо съгласието понастоящем на 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. В този смисъл няма „принудителна продажба“ на топлинната енергия по чл. 62 ЗЗП, защото законът урежда способ за невъзникване на договорни отношения и за отказ от доставките. При правилно разпределена доказателствена тежест, по делото не е установено да са спазени изискванията за спиране на топлоподаването в сградата по реда на чл. 153, ал.2 ЗЕ - колективно да е декларирано писмено това пред топлопреносното предприятие и да е поискано прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.

Съгласно Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г. на всеки собственик и титуляр на вещно право в сграда - етажна собственост, предварително преди придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен проект, поради което следва да сключи договор при общи условия или при специални такива по чл. 150, ал.

3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и тази за отопление на уредите в общите части. Поради което настоящият съдебен състав намира, че намирайки се в такава сграда, то процесният имот е топлоснабден и собственикът му е ползвал топлинна енергия, като е без правно значение наличието на съгласие за това от негова страна, респективно на липсата на такова съгласие, с изключение на предвидената в чл. 153, ал.2 ЗЕ хипотеза на законосъобразен отказ от услугата, каквато в настоящия случай не е установена по делото.

Действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорното отношение по продажба на топлоенергия писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза е приложима обаче, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения, приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018г. по т. дело № 2 / 2017 г. на ОС на ГК/. Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди е достатъчно да се установи, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той реално да е ползвал, обитавал имота.

Видно от нотариален акт № ***, том **, дело № 598/ 1997г. на нотариус Н.З. с район на действие ПРС, въззиваемата Р. М. М. е придобила собствеността върху недвижим имот, находящ се в ***, на 05.03.1997г. Видно от представеното удостоверение за семейно 3 положение, издадено от Община Перник, въззиваемият В. С. М. и въззиваемата Р. М. са съпруг и съпруга, като по делото няма данни за датата на сключване на гражданския брак между тях. Видно от представената справка от Дирекция „Местни приходи и такси“ Община Перник, за периода от 01.05.2012г. до 30.04.2014г. Р. М. е декларирала недвижимо имущество с адрес ***, като информацията е актуална към дата 11.03.2016г.

При анализ на посочените писмени доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност, настоящият съдебен състав достигна до извода, че от 05.03.1997г., в това число и през процесния период от време, въззиваемата Р. М. М. е притежавала право на собственост върху процесния апартамент. Налице са документи, удостоверяващи валидно извършена прехвърлителна сделка, по силата на която въззиваемата е придобила собствеността върху имота. Макар и по делото да са представени доказателства, че същата се намира в граждански брак с въззиваемия В. С. М., то от тях не би могъл да се направи категоричен извод относно обстоятелството дали имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност между тях, тъй като липсват данни за датата на сключване на гражданския брак между въззиваемите. В тази връзка следва да се отбележи, че макар и към датата на съставяне на гореописания нотариален акт въззиваемите да са били с едно и също фамилно име, то това обстоятелство не е достатъчно, за да се заключи, че към момента на придобиване на процесния имот от Р. М., въззиваемите са се намирали в граждански брак. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че за периода от 01.05.2012г. до 30.04.2014г. процесният имот е бил деклариран пред общинските служби като собствен единствено от въззиваемата М..