Решение № 822 от 19.12.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 822 гр. Силистра, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20253420101498 по описа за 2025 година

Ищцата Р. Д. Т. твърди, че на 01.03.2025 г. сключила с ответника договор за кредит № 1288297, по силата на който бил предоставен такъв в размер на 1200 лв., който тя се задължила за върне на 24 месечни вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 36 % на годишна база и при посочен ГПР от 42,58 %. В чл. 29, ал. 1 от договора за кредит страните се споразумели за начисляването в тежест на кредитополучателя на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената по кредита сума, платима периодично заедно с всяка погасителна вноска. Въз основа на тази клауза на ищцата била начислена неустойка в размер на 3403,12 лв., която била включена в погасителния план.

Ищцата изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали неустойката за неосигуряване на обезпечение е взета предвид при определянето му. Счита, че последното не е сторено, поради което посочения в договора ГПК не съответствал на действително прилагания такъв по заемното правоотношение. Определя този подход като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 1, т. 1 ЗЗП и счита, че по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на неустойката ГПР надхвърлял максималния законов размер.

Счита също така, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в него не били посочени условията за прилагането 1 на лихвения процент и дали същият е фиксиран или променлив.

Счита също така, че самата клауза за начисляване на неустойка е нищожна поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и 19 ЗЗП поради необосновано високия размер и невъзможността на потребителя да прецени икономическите последици от нейното уговаряне. Счита също така, че неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва, при положение че преценката за обезпеченост на кредита следвало да се извърши от кредитора, който бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, вместо да начислява неустойка за необезпеченост на задължението.

Прехвърлянето на риска от неизвършването на тази оценка върху длъжника водело до допълнително увеличение на задълженията му и формирало неоснователно обогатяване за насрещната страна. В тази връзка определя клаузата като нищожна поради накърняването на добрите нрави, произтичащо от значителна нееквивалентност на насрещните престации.

Поради изложените причини ищцата моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит, като осъди ответника да заплати сумата от 230 лв., представляваща недължимо платена сума, надхвърляща главницата по договора, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.09.2025 г. до окончателното плащане.

В условията на евентуалност моли съда да обяви нищожността на клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение, като в този случай осъди ответника да заплати сумата от 200 лв., представляваща недължимо платена по договора сума под формата на така посочената неустойка, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.09.2025 г. до окончателното плащане. Претендира и направените по делото разноски.

Ответникът „С. – К.“ АД оспорва исковете като неоснователни и моли съда да ги остави без уважение. Счита, че сключеният договор за кредит е валиден, тъй като отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗПК, като твърди, че същият е съставен на ясен и разбираем език, който позволявал на потребителя да разбере съдържанието му и да прецени последиците от неговото сключване. Преди сключването на договора на ответницата бил предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), който съдържал параметрите на правоотношението, същата разполагала с правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, а освен това тя била наясно с условията на кредита, тъй като била страна по общо осем договора за кредит със същата финансова институция. Счита, че ГПР е посочен при спазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, същият не надвишавал максималния допустим размер, посочването му в конкретния размер не представлявало заблуждаваща търговска практика, а при изчисляването му не следвало да се взема предвид неустойката за неосигуряване на обезпечение, тъй като не представлявала разход по смисъла на §1, т. 1 от ДР към ЗПК, а касаела неизпълнение на договорно задължение (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). Не споделя тезата на ищцата, че неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва, твърди, че условията за осигуряването на обезпечението били напълно изпълними, както и че е извършил проверка на кредитоспособността на длъжника, а и неизвършването на такава не била основание за нищожност на договора за кредит. Счита, че нищожността на 2 отделна договорна клауза не обосновава нищожност на целия договор.

Изразява становище, че и самата клауза за заплащане на неустойка е валидно уговорена, тъй като е съставена по ясен начин, уговорена е индивидуално с потребителя и не е в необосновано висок размер, тъй като имала начален и краен срок на начисляване.

Признава, че по договора са извършени доброволни плащания в посочения в исковата молба размер.

При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски, а счита, че при уважаването им в полза на ищцата следва да се присъдят разноски само за едно дело, като се позовава на осъществена от нея злоупотреба с процесуални права чрез завеждането на няколко иска за обявяване недействителността на договори за кредит със сходно съдържание.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 и ЗПК, чл. 19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр.чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19, чл. 26, ал. 1, пр.1 и 3 ЗЗД1 чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Чрез представен по делото договор за потребителски кредит № 1288297 от 01.03.2025 г., ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 1200 лв., който той се задължил да ползва срещу уговорена лихва в размер на 36 % на годишна база и да възстанови на 24 месечни вноски. В чл. 29, ал. 1 от договора за кредит страните се споразумели за начисляването в тежест на кредитополучателя на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената по кредита сума, платима периодично заедно с всяка погасителна вноска. Въз основа на тази клауза на ищцата била начислена неустойка в размер на 3403,12 лв., която била включена в погасителния план.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко 3 свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение прикрива уговорка за заплащане на допълнителна възнаградителна лихва, чийто размер, прибавен към другите плащания по договора, завишава ГПР по договора за кредит до степен, в която той надхвърля максималния допустим размер, регламентиран в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради тези причини съдът счита, че тази клауза е нищожна на основание чл.

21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът приема, че клаузата на чл. чл. 8 от договора за заем цели заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния размер на ГПР, тъй като поставяйки практически невъзможни изисквания за осигуряването на обезпечение по договора за кредит, тя очевидно не преследва получаването на такова, а начисляването на допълнителни плащания като насрещна престация за предоставения заем. Обезпечаването на вземането гарантира интереса на кредитора да се удовлетвори от предоставеното му обезпечение при липса на доброволно изпълнение, която цел не може да се постигне чрез увеличаването на дълга с начисляването на неустойка; подобна неустойка се оказва на свой ред напълно лишена от присъщата функция да компенсира вредите от допуснатото неизпълнение, което потвърждава извода, че вземането за същата няма неустоечен характер, а представлява допълнително възнаграждение за ползването на предоставения заем.

С оглед на казаното съдът приема, че дължимата от ищеца неустойка за неосигуряване на обезпечение представлява разход по кредита, който не е включен при изчисляването на ГПР, а прибавянето му към останалите разходи по кредита неминуемо обуславя надхвърлянето на предела по чл. 19, т. 4 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Ищецът обосновава становището си за недействителност на договора за кредит именно с 4 неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради посочването в договора на ГПР, който не съответства на действителния такъв, тъй като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е било спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са били посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 24-месечен срок. При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираната по – горе незаконосъобразна клауза следва да се осъществи чрез съобразяване на нейната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).