Решение № 298 от 10.03.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 298 гр. Русе, 10.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Десислава Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Георгиева като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело № 20214520103917 по описа за 2021 година

Ищецът „Агенция за събирания на вземания” ЕАД твърди, че на 10.04.2017 г. между „Микро Кредит“ АД и ответницата Л. АНГ. Х. бил сключен договор за заем CrediHome № 1182-00019292, по силата на който дружеството и предоставило заем в размер на 1100 лева. Договорната лихва била в размер на 124,45 лева. Заемът следвало да се погаси на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на 45,35 лева, като първата погасителна вноска била платима на 21.04.2017 г., като общия размер на плащанията по заема бил 1224,45 лева.

На длъжника била начислена лихва за забава в размер на 249,59 лв. за периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г., като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИПОРНС.

Срокът на договора изтекъл на 20.10.2017 г. с последната погасителна вноска и не бил обявен за предсрочно изискуемост. Ответницата не заплатила дължимите суми.

На 10.08.2017 г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.01.2015 г., сключен на основание чл. 99 от 33Д между ,,Агенция за събиране на вземания" ООД и 1

„Микро Кредит“ АД, по силата на което вземанията на „Микро Кредит“ АД срещу ответника, произтичащи от Договор за заем CrediHome № 118200019292 и Договор за допълнителни услуги към заем CrediHome № 118200019292/10.04.2017 г. били прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпочения и принадлежности, включително и всички лихви на дрружеството-кредитор, в собственост на ,,Агенция за събиране на вземания" ООД. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. ,,Агенция за събиране на вземания" АД /сега ,,Агенция за събиране на вземания" ЕАД била правоприемник на ,,Агенция за събиране на вземания" ООД. Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора за прехвърляне на вземания било представено само с данните на длъжника, тъй като данните на останалите длъжници били защитени съгласно ЗЗЛД. На ответницата било изпратено уведомително писмо с изх. изх. № УПЦ-П-МКР/1182-00019292 от 18.08.2017 г., изпратено чрез Български пощи, ведно с известие за доставяне, като същото било получено на 30.08.2017 г. лично от нея.

Предвид неплащане от страна на ответника било подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.дело № 1819/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, като била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с която било разпоредено на ответника да заплати на ищеца сумата от 1063,24 лева – главница,; 115,86 лева – договорна лихва за периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г.; 249,59 лева – лихва за забава за периода от 29.04.2017 г. до 31.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното й изплащане, както и 78,57 лева – разноски по делото, но ответницата в срок е направила възражение, предвид което предявили настоящия иск.

Искат да бъде признато за установено, че ответника им дължи сумата 1063,24 лева – главница по договор за заем, 115,86 лева – договорна лихва по договор за заем за периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г.; 249,59 лева – лихва за забава за периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г.; ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното изплащане на задължението.

Ответницата Л. АНГ. Х. в отговора на исковата молба оспорва 2 исковите претенции.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.04.2021 г. по гр. д. № 1819/2021 г. по описа на РРС, с която е разпоредено на длъжника Л. АНГ. Х. да заплати на ищеца сумата 1063,24 лева – главница, 115,86 лева – договорна лихва за периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г., 249,59 лева – лихва за забава за периода от 29.04.2017 г. до 31.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното й изплащане, както и 78,57 лева – разноски по делото. Длъжникът в срока по чл.414 от ГПК подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което съдът дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си, който е предмет на настоящия правен спор.

С договор за потребителски кредит CrediHome № 1182-00019292г. бил предоставен от „Микро Кредит“ АД на ответника кредит в размер на 1100 лв. , от които 587.78 лв., с която било рефинансирано друго негово задължение към „Микро Кредит“ АД, като му била преведена парична сума в размер на 512.22 лв. Предоставеният кредит следвало да се изплати на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на 45,35 лева, годишен процент на разходите бил 49,92%, годишен лихвен процент- 40,67 %, като общото задължение по кредита било в размер на 1224.45 лв. Същият закупил и пакет от допълнителни услуги в размер на 207.90 лв., като следвало за заплаща на 27 равни седмични вноски всяка от по 7.70 лв. , както и застраховка „Защита“, сключена между длъжника и ЗК Уника живот АД, чрез „Микро Кредит“ АД на стойност 490.05 лв., като тази сума също била разпределена на 27 равни седмични погасителни вноски по 18.50 лв. или общо ответницата следвало да заплаща седмична вноска от по 71.20 лв.

Кредитополучателят усвоил заемната сума, като погасил само 1 седмична вноска на 21.04.2017 г. , в размер на 71.20 лв.

На 10.08.2017 г. бил подписан Анекс към Приложение № 1, представляващо допълнително споразумение към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 16.01.2016 г., сключен между „Микро Кредит“ АД, и "Агенция за събирания на вземания " ООД, 3

/понастоящем " Агенция за събирания на вземания " ЕАД/, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „CrediHome № 1182-00019292г от 10.04.2017 г., сключен между „Микро Кредит“ АД и ответника било прехвърлено в полза на " Агенция за събирания на вземания " ООД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително е всички лихви.

„Микро Кредит“ АД упълномощило ищцовото дружество да уведомява всички длъжници по всички вземания на Дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало, съгласно рамковия договор от 16.01.2015 г.

На 18.08.2017 г. било изготвено и изпратено от цедента уведомление до ответника за сключения договор за цесия. То било получено лично от ответника на 30.08.2017 г.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск, в производството, по което ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парични суми по цедирано вземане по сключен договор за кредит въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като е издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в законоустановения срок за недължимост на сумите.

Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането поражда действие между цедента и цесионера с постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.

По делото ищецът е ангажирал доказателства, от които се установява изпращане на уведомяването на длъжника за цесията. Видно от приетото по делото известие за доставяне, ответникът е получил лично уведомлението за извършената цесия.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че във формираната с редица решения практика на ВКС (вж. Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.

4 д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д.

№ 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал.

3 от ГПК.

Дори да се приеме, че ответникът лично не е получил уведомлението, като приложение към исковата молба ищецът е представил и уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно с исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на ответника, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последния, още повече, когато той не твърди, че е извършил плащане на задължението си на стария кредитор (в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС).

С оглед горното следва да се приеме, че по отношение на длъжника цесията е породила правно действие.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и 5 потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.

Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- ищеца кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./ В настоящият случай договорения между страните годишен лихвен 6 процент е в размер на 40.67%. и е такъв само в зависимост от наличието на определени условия.