Решение № 513 от 01.08.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 513 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20238002101291 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на М. Е. Н., А. Е. Н., Н. Е. С. и Н. Б. Н., чрез адв. С. Н., срещу въззивно решение № 1550 от 06.12.2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по възз. гр. д. № 466/2022г., с което е потвърдено решение № 260362/08.11.2021 г., постановено по гр. д. № 256/2020 г. по описа на Районен съд – Асеновград, с което са отхвърлени предявените искове от М.

Е. Н., А. Е. Н., Н. Е. С. и Н. Б. Н. против Е. Н. Н., М. М. Н. и В. А. Н. за прогласяване за нищожен договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот от 26.04.1996г. с нотариална заверка на подписите, с който е извършена делба на масивна жилищна сграда със ЗП от 86 кв. м., състояща се от приземен и два жилищни етажа, построени в парцел ***, кв. *** по плана на [населено място], поради неспазена форма, както и да бъде признато за установено правото на собственост на ищците върху построените от тях на основание учредено право на строеж първи жилищен етаж с площ от 86 кв. м., ведно с 1/2 ид. ч. от приземен етаж, целият с площ от 86 кв. м. , както и е отхвърлен искът на А. Е. Н. и Н. Б. Н. против Е. Н. Н., М. М. Н. и В. А. Н. за признаване правото им на изкупуване на имота, описан по- горе, предмет на 1 нотариален акт 169, том 5, дело 912/2019г. на нотариус Кожухарова, при уговорените в него условия.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.

281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В открито съдебно заседание касаторите, чрез адв. Н., поддържат подадената от тях касационна жалба и изразяват становище, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да се отмени като им се присъдят направените по делото разноски.

Ответниците по касационната жалба Е. Н. Б. и М. М. Н., чрез адв. Н., с представения писмен отговор и в открито съдебно заседание, оспорват основателността на касационната жалба.

Страните претендират присъждане на направените разноски.

В срок няма постъпил отговор на касационната жалба от ответника В. А. Н..

С определението по чл. 288 ГПК № 4214 от 20.12.2023 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по поставения от касаторите правен въпрос : „Валиден ли е договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права в съсобствеността и основание ли е такъв договор за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС?“.

По правния въпрос за валидността на договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права в съсобствеността, настоящият състав на ВКС изцяло споделя приетото в решение № 279 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №369/2011 г., II г. о. В последното е посочено, че според чл. 35, ал. 1 ЗС доброволната делба на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи. Участието на несобственик в делбата за разлика от неучастието на съсобственик не води до нейната нищожност - чл. 75, ал. 2 ЗН, но преценката за валидност на сключения договор за доброволна делба с участие на лице, което към този момент не притежава права в съсобствеността следва да се направи с оглед особената форма за действителност, изискуема при прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, тъй като облекчената форма по чл. 35, ал. 1 ЗС се отнася само за съсобственици, а неспазването на предписаната от закона форма за действителност на сделката води до нейната нищожност - чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Следователно такова лице не може да придобие 2 права върху недвижим имот, който по силата на договор за доброволна делба му е поставен в дял, поради неспазване на изискуемата се от закона форма за действителност на договора - чл. 18 ЗЗД, респ. неговата нищожност съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В решение № 221 от 13.01.2014 г. по гр. д. № 2033/2013 г. на ВКС, I г. о. е прието, че когато праводателят по нищожен договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие собствеността на оригинерно основание /придобивна давност/, ако владее най-малко десет години - чл. 79, ал. 1 ЗС. Предвид тези разрешения в практиката на ВКС следва, че договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права в съсобствеността, не е основание за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС.

По съществото на жалбата :

Производството по делото е образувано по предявен от М. Е. Н.,Е. К. Н.

/починал в хода на производството и заместен в процеса от наследниците си по закон/, А. Е. Н. и Н. Б. Н. против Е. Н. Н./в хода на производството фамилното й име е променено на Б./, М. М. Н. и В. А. Н. иск за прогласяване за нищожен договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот от 26.04.1996г. с нотариална заверка на подписите, с който е извършена делба на масивна жилищна сграда със ЗП от 86 кв. м., състояща се от приземен и два жилищни етажа, построени в парцел ***, кв. *** по плана на [населено място], поради неспазена форма, както и да бъде признато за установено правото на собственост на ищците върху построените от тях на основание учредено право на строеж първи жилищен етаж с площ от 86 кв. м., ведно с 1/2 ид. ч. от приземен етаж, целият с площ от 86 кв. м. В условията на евентуалност е предявен иск по чл.33, ал.2 ЗС.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено от фактическа стана, че въз основа на отстъпено през 1984 г. право на строеж на М. Е. Н. /по това време в брак с Е. Н. и на сина им А. Е. Н. /който е бил в брак с Н. Н./, е построена двуетажна жилищна сграда в парцел *** в кв. *** по регулационния план на [населено място]. Към момента на учредяване на правото на строеж М. и Е. Н. имали син - М. Е. Н., роден през 1972г., който тогава бил малолетен и в негова полза не е било учредено право на строеж. Строежът бил завършен през 1989г. до степен годна за живеене, като приземният етаж бил построен като жилищен, а не според плана. Ищците М. и Е. Н. заживели в приземния 3 етаж, а синът им А. Н. и съпругата му Н. Н. - на втория жилищен етаж.

На 11.10.1993г. М. Н. сключил брак с ответницата Е. Н. Н., като те се установили да живеят на първия жилищен етаж от горната сграда.

С договор за доброволна делба от 26.04.1996г., с нотариална заверка на подписите, е извършена делба на жилищната сграда, според който в дял на М.

Н. и Е. Н. е поставен първият етаж от жилищната сграда, ведно с 1/2 ид. ч. от приземния етаж; вторият етаж, ведно с 1/2 ид.ч. от приземния етаж е поставен в дял на А. и Н. Н., а Е. и М. Н. получават правото на ползване върху целия приземен етаж, като според посоченото в договора М. Н. и Е. Н. са платили на останалите съделители суми за уравнение на дяловете.

С договор за покупко- продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 169/11.10.2019г., ответниците Е. Н. Н. и М. М. Н. продали на третия ответник В. А. Н. процесния имот.

При тази фактическа обстановка, въззивният съд е счел за неоснователен иска за прогласяване нищожност на договора за доброволна делба. Изложени са мотиви, че договорът отговоря на изискването за форма, тъй като всички страни по договора са се подписали лично пред нотариуса и подписите им са заверени.

Съдът е посочил, че ответниците се позовават на изтекла кратка придобивна давност, тъй като се легитимират с документ, годен да ги направи собственици, а при условията на евентуалност се позовават на общата десетгодишна давност /от 1996 г. до 2019г./. Прието е, че петгодишният срок е изтекъл, а при условията на евентуалност е изтекъл и десетгодишният срок.

Изложени са мотиви, че М. Н. и Е. Н. Н. са упражнявали фактическа власт върху имота с убеждение, че е техен собствен, декларирали са го, плащали са данъци. Семейството им е живяло в имота до 30.12.2002г., когато Е., заедно с детето им М., напуснала къщата, а М. починал на 26.04.2003г. След 2002 г. год. Е. не е ходила в имота. В периода от 2002 г. до 2019г. само ответницата М.

Н. е ходела да посещава баба си и дядо си /ищците М. и Е. Н./. Съдът е посочил, че според твърденията в исковата молба през септември или октомври 2019г. Е. Н. отишла и поискала ключа от М. Н., която й го дала и не говорили повече. Съдът е приел, че описаните действия недвусмислено и категорично сочат, че отношенията между тях са като на собственик /Е./ и държател на ключа /М./. При поискване ключът е предаден незабавно, без никакви въпроси. Според въззивния съд проблемът между тях възникнал, 4 когато се разбрало, че имотът е продаден на ответника В. Н.. Направен е извод, че Е. Н. Н. и М. М. Н. са се легитимирали като собственици на имота при сключване на договора за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 169/11.10.2019г.

Въззивният съд е приел също, че искът по чл. 33 ал.2 от ЗС е неоснователен като предявен след изтичане на предвидения в тази разпоредба двумесечен срок.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, неправилен е изводът на въззивния съд за неоснователност на иска за прогласяване нищожността на договора за доброволна делба. Към момента на сключването му- 26.04.1996г. М. Н. и Е. Н. не са били съсобственици на сградата и съответно съгласието на съсобствениците на имота /ищци по делото/ да им прехвърлят права върху първия етаж от жилищната сграда, не е породило целения вещнотранслантивен ефект на сделката поради неспазване на предвидената в чл.18 ЗЗД нотариална форма за действителност на договора за прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти. Следователно договорът за доброволна делба от 26.04.1996г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и искът за прогласяване на нищожността му е основателен и подлежи на уважаване, предвид на което и обжалваното решение в частта му, с която този иск е отхвърлен е неправилно и следва да се отмени.

С оглед отговора на правния въпрос, че договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права върху имота, не е основание за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС, то неправилен е и изводът на въззивния съд, че в полза ответниците е изтекла кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС.

Ответниците Е. Н. и М. Н. се позовават и на изтекла придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, като твърдят, че владението върху имота е установено през месец октомври 1993г. от М. Н. и Е. Н. и е продължило от двете ответници и след смъртта на М. Н. до прехвърлителната сделка през 2019г.

Настоящият състав намира, че макар и по делото да е установено, че след сключването на гражданския им брак на 11.10.1993г. М. Н. и ответницата Е. Н. са заживели в процесния първи жилищен етаж, то липсват доказателства, че от този момент са установили самостоятелно владение върху имота. Същите са били допуснати в имота от собствениците му и упражняваната от тях фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, като по 5 делото липсват доказателства, че от този момент до датата на сключване на договора за доброволна делба М. Н. и съпругата му – ответницата Е. Н. са предприели действия, с които да манифестират намерението си да владеят имота за себе си. За начало на давностно владение върху имота следва да се счита датата на сключване на договора за доброволна делба - 26.04.1996г., когато съсобствениците на имота са им предали владението. Имайки предвид, че владението, основано на нищожен договор, какъвто е процесният договор за доброволна делба, е недобросъвестно, то за да се придобие собствеността върху имота на основание придобивна давност, следва да се установи, че владението е осъществявано в предвидения в чл.79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок, като предвид въведената в чл. 83 ЗС презумпция е достатъчно да се установи начален и краен момент на владението, което в настоящия случай не е доказано. Ответницата Е. Н. е упражнявала владение върху имота до 2002г., когато се е разделила със съпруга си и е напуснала имота, с което си действие тя е изоставила владението. По делото липсват доказателства, че след този момент тя /лично за себе си и за ответницата М. Н. до навършването на пълнолетието й/ е упражнявала фактическа власт върху имота лично или чрез другиго. Презумпцията на чл. 69 ЗС освобождава владелеца от тежестта да доказва намерението, с което упражнява фактическата власт, но не и факта на упражняване на фактическа власт, а в конкретния случай от свидетелските показания се установява, че ответницата, след като е напуснала имота, не се е връщала в него, т.е. тя не е упражнявала фактическа власт. Обстоятелството, че преди да продаде имота на ответника В. Н., тя е отишла при ищцата М. Н., поискала е ключа от етажа и го е получила, не сочи на различен извод, а напротив, от тези данни също следва, че владение за посочения период от време не е осъществявано, вкл. ответницата не е имала и ключ от имота, като няма доказателства, че държейки ключа у себе си ищцата М. Н. е държала имота за ответницата и последната е осъществявала владение чрез нея. С получаването на ключа от етажа през 2019г. ответницата Е. Н. е установила владение върху имота, от който момент обаче до датата на предявяване на иска не е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС.