Решение № 14315 от 10.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14315 гр. София, 10.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря Д. К. Д. като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20211110164091 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от [фирма-И], ЕИК [ЕИК], срещу Х. В. Г., ЕГН **********, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени искове за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на 16.06.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 32557/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41 – ви състав.

Ищецът твърди, че по силата на възникнало с ответника договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия е доставил на ответника на адреса на топлоснабдения имот: [населено място], [жк], [жилищен адрес], аб. № [номер] за процесния период топлинна енергия, като купувачът не е престирал насрещно – не е заплатил дължимата цена. Поддържа, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, с оглед което и има качеството на потребител на услугите на ищеца. Сочи, че поради неплащане на задълженията за топлинна енергия на падежа съгласно приложимите към договора общи условия, ответникът е изпаднал в забава, с оглед което и претендира обезщетение за периода на забавата в размер на законната лихва. Счита, че е легитимиран да претендира стойността на услугата за дялово разпределение на топлинната енергия през процесния период, както и лихва за забава върху това вземане.

Ответникът оспорва исковете при доводи за нередовност на исковата молба, за 1 неоснователност и недоказаност на претенциите. Отрича да е собственик или ползвател на процесния имот през исковия период. Счита, че лихви не се дължат върху прогнозните вноски. Оспорва между страните да е налице договор за продажба на топлинна енергия, а в случай че наличието на такъв се установи, се твърди същият да съдържа неравноправни клаузи. Твърди, че разпоредбите на ЗЕ, които задължават собственика на имот да е потребител на топлинна енергия и клиент на ищеца противоречат на правото на ЕС и решения на Съда на ЕС, които посочва в отговора. Релевира доводи, че заповедта за изпълнение е нищожна, съответно предявеният иск за установяване на вземанията по същата е недопустим, което обосновава с практика на Съда на ЕС и норми от общностното право. Позовава се на решение по адм.д. № 13721/2017 г. по описа на ВАС. Поддържа, че за клиентите на топлинна енергия не съществува задължение да заплащат цена за услугата „дялово разпределение“. Сочи, че е налице непоискана доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП.

Навежда доводи, че от представените доказателства не може да се направи извод, че ищецът действително е продал на ответника топлинна енергия. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Позовава се на нарушения на европейското законодателство, подробно посочени в отговора на исковата молба.

Съдът, като съобрази събраните в производството доказателства и становищата на страните, достигна до следните фактически и правни изводи:

Отводът за недопустимост на производството поради нередовност на исковата молба и нищожност на заповедта за изпълнение, направен от ответника с отговора на исковата молба, съдът намира за неоснователен.

По отношение на исковата молба не се констатира твърдяната от ответника нередовност.

Ищецът е изложил фактическите основания на претенциите си, посочил е размер на същите и периоди, за които вземанията се отнасят. С определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК съдът е изразил позицията си, че не следва да дава допълнителни указания на ищеца за уточняване на исковата молба. Непредставянето на писмен договор с потребителя в случая не е изискване за редовност на исковата молба, доколкото ищецът не твърди такъв да е бил сключен.

По отношение на възраженията за нищожност на заповедта за изпълнение, съдът приема, че доколкото не е налице персонален идентитет в състава на съда, издал процесната заповед по чл. 410 ГПК, и съдебния състав, пред който са приключили устните състезания по исковете по чл. 422 ГПК, то и не е налице процесуална пречка за обсъждане на наведените възражения за нищожност на заповедта от страна на ответника. Същите обаче са неоснователни, като съображенията за това са следните:

В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави.

2

Съгласно трайната съдебна практика, по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което е инкорпорирано в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.). Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед.

Неотносими за валидността на съдебния акт са наведените с отговора доводи, че не е била внесена пълната държавна такса по подаденото заявление, оплакванията за нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт, също и доводите за нарушение на правото на ЕС, в т.ч. и на съдебната практика на СЕС. Нарушения от такова естество могат да обусловят недопустимост или неправилност на съдебния акт, но не и неговата нищожност /така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г., I ГО/. Ето защо неоснователни са доводите на въззивника за нищожност на заповедта за изпълнение, тъй като заповедният съд не е спазил посочените в отговора на исковата молба разпоредби и съдебна практика.

По мнение на настоящия съдебен състав не следва да бъдат по-подробно обсъждани доводите на ищеца във връзка с твърдяното постановяване на заповедта в противоречие с правото на Европейския съюз и касаещи наличието на облигационна връзка между страните, дължимостта на паричната сума и конкретното потребление на топлинна енергия, тъй като същите са относими към законосъобразността на издадената заповед, която е предмет на инстанционен контрол, но не рефлектират върху валидността на заповедта за изпълнение.

Доколкото съдът не констатира основание за прекратяване на производството на сочените от ответника основания, в т.ч. и поради непредставяне на писмен договор, обвързващ страните през процесния период, отделно не констатира служебно липса на процесуална предпоставка или наличието на процесуална пречка, която да е причина за прекратяване на производството и връщане на исковата молба, то и приема, че следва да разгледа предявените искове и да се произнесе по съществото на същите.

Изложените от ищеца фактически обстоятелства, от които произтичат претендираните права и формулираният петитум дават основание на съда да приеме, че е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни претенции с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ, вр. чл. 139 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи при условията на пълно доказване следните правопораждащи факти, а именно: по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на 3 топлинна енергия за битови нужди до имота през исковия период, обема на доставената на ответника ТЕ за процесния период, както и че нейната стойност възлиза на спорната сума, дължимостта и размера на претенцията за цена на услугата за дялово разпределение, настъпването на падежите на главните вземания и изпадането на ответника в забава.

Ответникът следва да докаже възраженията си /правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи/ срещу съществуването на вземанията, респективно срещу изискуемостта им, в това число и че оспорените клаузи от общите условия са нищожни.

В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Съгласно тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие.

Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за вбъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия.

В хода на съдебното дирене пред първата инстанция като писмени доказателства са приети документи, които анализирани в съвкупност водят до извода, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота през 1987 г. Видно е от съдържанието на приобщения по делото договор за замяна на недвижими имоти /нотариален акт № 127, дело № 969/1987 г./, че ответникът е придобил апартамент № [номер], в жилищната сграда на бл. [номер], вх.

[ ], ет. 7, [жк]. По делото е представена още молба декларация, подадена от ответника до ищеца на 04.10.2002 г. за процесния имот, като е декларирал, че семейството му се състои 4 от един член, както и че ще заплаща ТЕ за подгряване на вода на база брой ползватели.

С оглед изложеното, съдът приема, че през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия, с оглед притежаваното от ответника до право на собственост върху недвижимия имот.

Ето защо и следва да се обобщи, че ищецът пълно и главно е доказал материалната си легитимация на кредитор по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди за адреса на процесния недвижим имот и нему ответникът дължи цената на потребената през исковия период в имота топлинна енергия.