Решение № 528 от 17.11.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 528 гр. Велико Търново, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Въззивно гражданско дело № 20254100500713 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 772 от 02.06.2025 година по гражданско дело № 177/2025г. по описа на Районен съд – Велико Търново е отхвърлен предявеният от А. С. К. срещу *** – град *** иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на сключения между страните Договор за потребителски кредит *** № *** от **.**.**** година за нищожен, като неоснователен и недоказан. С решението А. С. К. е осъден да заплати на *** – град *** сумата в размер на 50.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Недоволен от така постановеното решение е А. С. К., който го обжалва чрез процесуалния си представител по делото в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си последният развива съображения, че първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, като е приел, че по иск за нищожност на договор за потребителски кредит е обвързан единствено от заявените в исковата молба основания и няма правомощия за служебна преценка. Твърди, че за правилата за неравноправни клаузи от чл. 143 до чл. 149 ЗПК съдът следи служебно. Посочва, че 1 неправилно първоинстанционният съд е приел и че ГПР, посочен в процесния договор съответства на предвидените в закона изисквания, като твърди, че реалният ГПР е 105.88 %, което е в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди, че всичко изложено обосновава извод за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, т. 10 и т. 11 ЗПК. Навежда доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил възраженията за нищожност на уговорената допълнителната услуга „Фаст“. Направено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло. Претендира да бъдат присъдени направените от въззивника разноски за двете инстанции.

Препис от жалбата е връчен на насрещната страна, чрез процесуалния й представител по делото, който в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на същата. Заема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, респективно – за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение.

Развива подробни съображения за валидността на процесния договор за потребителски кредит, както за неоснователността на доводите, изложени във въззивната жалба. Направено е искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено, както и да бъде присъдено на въззиваемото дружество юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.

Окръжният съд, като съобрази твърденията на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба на А. С. К., чрез адв. Цв. Д. - ВТАК, е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от А. С. К., чрез адв. Цв. Д. – ВТАК, срещу *** – град ***. В исковата молба процесуалният представител на ищеца твърди, че на **.**.**** година между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***№ ***, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер на 3 000.00 лева - главница за срок от 30 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент по кредита 41 %, годишен процент на разходите – 49.06 %, годишен лихвен процент на ден – 0.11 %, при месечна погасителна вноска в размер на 159.11 лева, като е посочена окончателна сума по кредита в размер на 4 773.00 лева. Твърди, че в точка VI от договора е предвидено, че клиентът изрично е поискал да закупи услуга „Фаст“ за сумата от 1 800.00 лева, която предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и по този начин сумата по кредита се увеличава на 6 573.00 лева, при вноска в размер на 219.11 лева.

Навежда доводи, че договорът противоречи на закона и морала и е сключен при 2 неравноправни условия. Посочва, че кредиторът е посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по кредита, ГПР и годишното оскъпяване, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.06 %. Навежда доводи, че цената на предоставената допълнителна услуга е свързана с договора за кредит и съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР, като по този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща минималния размер на ГПР. Не на последно място посочва, че уговарянето и заплащането на възнаграждение за пакет допълнителна услуга „Фаст“ е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като включените в пакета допълнителни услуги са свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което съгласно посочената разпоредба не се дължат такси и комисионни за подобни услуги. С оглед всички тези съображения, счита сключения договор за потребителски кредит за недействителен, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде прието за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит *** № *** от **.**.**** година е недействителен. Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който процесуалният представител на ответното дружество оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е посочена общата дължима сума по кредита, включваща заемната сума и възнаградителната лихва, а отделно е посочена и стойността на закупените допълнителни услуги. Посочва, че отразеният в договора годишен лихвен процент е фиксиран, а в случая липсва оспорване на клаузата, регламентираща размера на договорната лихва. Развива подробни съображения в подкрепа на становището си, че процесното възнаграждение за пакет допълнителна услуга „Фаст“ не следва да бъде включвано в ГПР. Освен това посочва, че дори да се приеме, че е налице неточно посочване на ГПР, то това обстоятелство не е толкова съществено, че да обоснове недействителност на целия договор за кредит. Направено е искане предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира да бъдат присъдени направените от ответника разноски по делото.

Между страните не се спори, а и от приложените в първоинстанционното производство заверени копия на Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № *** от **.**.**** година, ведно с декларации, ОУ и Погасителен план /л. 4-11 от първоинстанционното дело/ безспорно се установява, че на посочената дата между страните по делото е сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на А. С. К. заем в размер на 3 000.00 лева, като с част от 3 сумата да бъде рефинансирано старо задължение на К. в размер на 810.43 лева, а останалата част от сумата да бъде преведена по посочена от него банкова сметка, като ответникът по делото е поел задължение да върне предоставената в заем сума за срок от 30 месеца, с падеж на първата вноска на 01.08.2024 година и падеж на последната вноска – 01.01.2027 година и с размер на вноската по кредита – 159.11 лева и обща дължима сума по кредита в размер на 4 773.00 лева, т.е. дължимата по договора възнаградителна лихва възлиза в размер на 1 773.00 лева. Страните по договора са уговорили ГПР в размер на 49.06 % и ГЛП в размер на 41.00 %. Освен това страните са постигнали съгласие за избран и закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ срещу възнаграждение на стойност 1 800.00 лева, което да бъде заплащано на вноски в размер на 60.00 лева всяка, като по този начин размерът на задължението по договора е в размер на 6 573.00 лева с общ размер на вноската от 219.11 лева.

От заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза /л. 64-68 от първоинстанционното дело/ се установява, че ако фиксираната услуга „Фаст“ бъде включена като част от разходите по кредита, това би довело до по-висок ГПР, а именно до 105.88 %.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи:

От събраните по делото доказателства безспорно се установява съществуването на валидно заемно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 и сл. ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договор за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. ЗПК поставя редица изисквания за валидност на договора за потребителски кредит. Последният е формален, като предвидена форма за действителност /чл. 10, ал. 1 ЗПК/ е писмена форма на хартиен или друг траен носител. Същият следва да е изготвен на разбираем език и следва да има задължителното съдържание предвидено в чл. 11 ЗПК. Ако договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, както и на ал. 2, и на чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, съгласно разпоредба на чл. 22 ЗПК, то той е недействителен. Ето защо, част от задължителните елементи, чиято липса води до нищожност на договора, е годишния процент на разходите, който изразява общите разходи по него за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В тази връзка следва да бъде съобразено даденото в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК легално определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съгласно което това са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и 4 всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Основният спорен по делото въпрос е дали размерът на ГПР е правилно посочен в договора за потребителски кредит, респективно - дали възнаграждението за закупена допълнителна услуга „Фаст“ следва да бъде включено в общия размер на разходите по кредита, както и дали при включването на това възнаграждение към ГПР не се надвишава законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

В случая по делото процесното вземане за т.нар. „Допълнителна незадължителна услуга „Фаст“ е свързано с договора за заем, т.е. последното не може да съществува самостоятелно и извън заемното правоотношение, поради което попада в предметния обхват на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и в този на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл. 3, б. „и“ от същата директива, доколкото представлява сума, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. В тази връзка съдът съобрази, че макар в договора за потребителски кредит да е посочено, че тази допълнителна услуга не е задължителна, останалите обстоятелства, свързани със сключването му, установяват противното. Видно от договора, клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, като същите имат изцяло декларативен характер. Размерът на допълнителната услуга също е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на вноските по погасителния план. В този смисъл, средствата за допълнителната услуга, която освен това е свързана с усвояването и управлението на кредита, които заемателят следва да заплати представляват разход по кредита, който оскъпява последния и който разход е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита. Видно от заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза този допълнителен разход по кредита не е включен при изчисляване на посочения в договора размер на ГПР, а включването му води до увеличаването на ГПР на 105.88 %.