Решение № 18355 от 13.10.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 18355 гр. София, 13.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20251110107531 по описа за 2025 година

Производството е първоинстанционно, по реда на ГПК от 2007г.

Ищцата Л. Л. е предявила иск, при твърдения, че на 7.8.2024г. в 10,30 часа, се приготвяла с детето си да излезе на разходка. Сочи, че преди за излезе от вкъщи, видяла през прозореца жена под прозореца й с кучето си. Предложила й да й даде повода на нейното куче, като й обяснила, че излиза с детето си, като носела със себе си повода на нейното куче, за да го даде на жената. Когато излязла, кучето на жената било без намордник, без каишка, било държано само за козината, отскубнало се и налетяло на детето й. Ищцата твърди, че носела детето на ръка и се опитала с лявата ръка да го защити. Кучето, което според ищцата било от породата немска овчарка или друга голяма порода, я нахапало. Твърди, че пред блока имало съседи, които й се притекли на помощ, извикали спешна помощ и полиция.

Твърди, че в резултат на нападението на кучето, поради бездействието на собственика на животното, или лицето, упражняващо надзор върху него, й били причинени неимуществени вреди – болки и страдания, както по време на нападението, така и по време на лечението й, които не отминавали и към предявяване на иска. Твърди се, че от нападението има психически и емоционален стрес, социално отдръпване, избягване на разходки с домашния любимец, като се страхува за живота и здравето си. Сочи, че по случая е образувано ДП по описа на РУ при СДВР, по което я уведомили, че преписката е изпратена в РП по компетентност. Предявява се осъдителен иск, без посочване име на ответник, за сумата 10000лева – обезщетение за неимуществени вреди –отговорност за вреда от животно, която се търси от страна на собственика му или лицето, под чиито надзор се намира кучето.

С уточнителна молба, въз основа издаденото съдебно удостоверение, искът е насочен против Т. Д. С..

1

С отговор на исковата молба, ответницата Т. Д. С. сочи на съда, че на 7.8.2024г. в 10,30 часа съпругът й Стайко Атанасов Славов довел кучето за половин час, за да го разходи ответницата, докато се върне, и после да го заведе на ветеринар. Твърди се, че кучето видяло отсреща в градинката котка, каишката се скъсала и той избягал. Ответницата тичала след него, хванала го за шията и кучето легнало на тревата. От блока, на прозореца се показала жена, която предложила на ответницата повод от нейното куче, ответницата й отказала.

Жената казала, че не може да гледа как ответницата се мъчи с кучето, и излязла навън с малко дете. Твърди се, че прозорецът на стаята, от която жената се показала, бил отворен.

Жената казала, че кучето на ответницата било много красиво, кучето започнало да върти опашка и да се радва. В същото време жената – Л. й казала, че има същото куче, като по същото време нейното куче се показало на прозореца и започнало да лае, кучето на ответницата го видяло и, провокирано, скочило към жената. Ответницата се уплашила.

Излезли мъже, които хвърлили тояга към кучето на ответницата и я напсували, един я заплашил, на ответницата й станало лошо, подали сигнал – 112 и се обадили на полицията.

Дошли полицаите, като ответницата стояла с кучето, държала го за шията, то лежало на земята, разпитали й и си тръгнали. След това дошъл съпруга на ответницата и взел кучето.

Твърди се, че вечерта след инцидента са потърсили жената към 18,00ч., за да разберат как е тя, съпругът на ответницата й дал 200лева за медикаменти, извинили се, като ищцата изглеждала видимо добре, с превръзка на ръката. Твърди се, че няколко дни след това Л. се обадила по телефона и поискала от ответницата и нейния съпруг 10000лева в брой, за да не се стигне до съд.

Сочи се, че сутринта, когато ответницата отивала на работа, видяла ищцата да преминава покрай нея шофирайки с висока скорост, както и когато отивала да изхвърля болкук. Ответницата сочи, че след като със съпруга й отказали плащане, я заплашила с думите,че я даде на съд и ще я накара да трепери.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите настраните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и 3 от ГПК, установи следното:

С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото без възражения на страните, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на 7.8.2024г. в 10,30 часа, пред дома на ищцата, ответницата осъществявала надзор върху кучето на семейството, че ищцата е предложила на ответницата да й даде повода на нейното куче, като кучето на ответницата било без намордник, както и че било държано от ответницата само за козината, както и че кучето на ответницата е ухапало ищцата, след което била извикана спешна помощ и полиция. Безспорно по делото е, че към сочената дата, ищцата също е имала куче, което било в дома, както и че имала повод за същото.

Доколкото в срока за отговор, ответницата е упражнила правото си да вземе становище по фактите, твърдяни по делото, съдът намира изложеното от процесуалния й представител в хода на устните състезания, че недоказано е твърдението по безспорен и категоричен начин, за закъсняло. В срока за отговор, на основание чл.131 във връзка с чл.133 2

ГПК, ответникът следва, под страх от преклузия, да изчерпи както твърденията, от които черпи благоприятни последици, така и доказателствените си искания. В срока за отговор, целият инцидент не е бил оспорен по начина, по който е описан от ищцата. Ответницата единствено е посочила два различни от изложените в исковата молба факта: първо, че кучето, върху което е осъществявала надзор, е било провокирано от кучето на ищцата, и второ, че кучето на ищцата излязло от дома й. Такива доказателства не бяха ангажирани по делото. Свидетелят Б. е изключително непоследователна в разказа си относно кучето на ищцата. Първо сочи, че чула, че кучето на ищцата излаяло, както и че видяла същото на прозореца, което провокирало кучето на ответницата, после не може да посочи каква част от кучето на ищцата е видяла, както и да опише прозореца, включително дали същият е бил отворен или не. Едновременно с това, прави впечатление, че свидетелят описва добре последователността на събитията и големината на кучето, според собствената си версия, но не помни нито колко етажен е блокът, от който сочи, че ищцата се е показала, нито на кой етаж е била тя. От там, съдът не кредитира показанията й, доколкото в тази част същите са непоследователни и не установяват твърдението на ответницата, че кучето й е било провокирано от кучето на ищцата. На собствено основание, изложеното от свидетеля Б. противоречи на изложеното в отговора, от самата ответница С., че инцидентът се е случил в следната последователност : на прозореца излиза ищцата Л., двете с ответницата Т. разговарят, на прозореца се показва детето на ищцата, ищцата казва на ответницата, че има същото куче, което също се показва на прозореца. Свидетелят Б. не сочи нищо за детето на ищцата, като при условие, че помни толкова добре инцидента и вербалния сблъсък на двете кучета, би следвало да помни и присъствието на дете на него, каквото не съобщава пред съда. Този пропуск, който е съществен, не може да се обясни с изложеното от свидетеля, че всичко се развило много бързо, предвид възрастта на детето – около 2 години към момента на инцидента, и нормалната житейска логика присъствието му да бъде запомнено от свидетел на инцидента и натрупалото се напрежение. Ето защо, съдът намира за напълно недоказано твърдението на ответницата, че кучето е провокирано от страна на кучето на ищцата. По данни на другия разпитан от СРС свидетел- съпругът на ищцата, свидетелят Любомиров, чиито показания съдът цени, на основание чл.172 ГПК, заедно с другите доказателства по делото – същите са логични и последователни, не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, свидетелят споделя лични впечатления, поради което и съдът ги кредитира, кучето на семейството на ищцата към момента на инцидента се намирало в клетка в дома им, заради поведението на същото, която клетка е препоръчана от треньора на кучето. Ето защо, съдът възприема изложеното от свидетеля Любомиров, че ищцата не иска да остава сама с кучето им, затова, когато свидетелят не е вкъщи, кучето стои в клетката, по - скоро като последица от неизбежно придружаващия инцидента страх, натрупан у ищцата, отколкото като страх от собственото й куче, още по – малко като причинител на физическите й увреждания, каквато цел имат показанията на свидетеля Б. и за което същата е доведена пред съда – това впечатление се придобива от съда, заради изложеното от свидетеля, че нямало нищо сериозно по време на инцидента / „..другото куче се уплаши и скочи, но не е имало нещо рани, да не може да я отървем, такива 3 неща нямаше“, по думите на свидетеля/.

Дори да се приеме изложеното твърдение на ответницата, че нейното куче е провокирано от кучето на ищцата, то същото не води до неоснователност на иска, поради следното.

За основателността на иска, следва да е налице и пряка и непосредствена връзка между поведението на ответника и доказаните по делото душевни болки и страдания.

Причинната връзка в гражданското право е от значение в две отношения – за да се установи дали определено поведение е годно да причини определени настъпили вреди / тоест, причинната връзка е от значение за обективното основание за настъпване на отговорността, поради принципа, че без вина няма отговорност, освен в изрично предвидените случаи/ и, в някои случаи, за обема на отговорността.

Да е налице причинна връзка между поведението на ответника и настъпилите вреди означава, да е установено по делото, че настъпилите вреди са причинени от конкретното укоримо от правна гледна точка поведение на ответника, това поведение да е „условие, без което не може“, condition sine qua non, без което поведение, тези вреди нямаше да настъпят.

Казано обратно, ако се премахне поведението на ответника, то и вредата нямаше да настъпи.

Тази връзка между поведението и настъпилите вреди е обективен факт от действителността, който може и следва да бъде установен при разглеждане на делата за гражданските последици от деликти за всеки конкретен случай. Такава пряка, непосредствена причинна връзка, е установена и същата е причинна връзка е житейски обоснована, като логична при всеки индивид с нормална психика.

Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Делинквентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, а когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл в т. 7 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на Върховния съд на РБ също е възприето разбирането, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.

Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие. Последният не извършва непозволено увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването й или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Пострадалият допринася за настъпване на вредата и в хипотезата, разгледана в т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. ОСТК на ВКС, „когато не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата”. Поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна 4 преценка дали да намали или не обезщетението.