Определение № 1623 от 02.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1623 гр. София, 02.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20248002103129 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр.д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с което е потвърдено решение № 6038/24.11.2023 г. по гр. д. № 2591/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Г. П. М.: сумата 37751,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане и сумата 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима.

В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение.

Изразява се недоволство от размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като се сочи, че същия е необосновано завишен. Сочи се, че съдът не е изследвал всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди се също, че по отношение на претенцията за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, Прокуратурата на РБ може да носи отговорност само за периода, през който ищецът е бил задържан под стража и обективно е бил възпрепятстван да изпълнява 1 трудовите си задължения, но не и за целия период до приключване на наказателното производство.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: „Следва ли решаващия съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди от пропуснати ползи да съобрази особеностите на всеки конкретен случай и наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване на имуществото на пострадалия?“; както и въпроси, които следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Счита, че първия от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: решение № 45/07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., III г.о. и решение № 126/04.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1350/2008 г., II г.о. По втория въпрос се сочи противоречие с: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 97/15.02.2024 г. на ВКС по гр. д.

№ 3909/2022 г., IV г.о.; решение № 50087/11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2022 г., III г.о.; решение № 50289/16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 912/2022 г., IV г.о;

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Г. П. М., чрез адв. Б. А. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Посочено е, че с постановление от 26.06.2012 г. ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП № 43/2012 г. по описа на СП за това, че за времето от 2011 г. и към момента на изготвяне на постановлението е участвал в организирана престъпна група с още четири лица, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години /престъпления по чл. 195 НК/ – престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. С постановление от същата дата – 26.06.2012 г. спрямо ищеца била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 22.11.2012 г. /л. 32/ ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 43/2012 г. по описа на СП за това, че за времето от месец януари 2011 г. до 27.06.2012 г. в [населено място] участвал в организирана престъпна група с още 4 лица, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години – престъпления по чл. 195 НК /кражби на различни по вид 2 горива/ и по чл. 201 НК /присвояване на различни по вид горива/– престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години и за това, че за времето на неустановена дата придобил по неустановен начин и до 27.06.2012 г. държал на адрес: [населено място], [улица] боеприпаси – 23 броя ловни патрони 12 калибър, предназначени за стрелба с гладкоцевно оръжие, без да има за това надлежно разрешение, изискващо се по Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия – престъпление по чл. 339, ал. 1, пр.1, пр. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години. Извършени били процесуално – следствени действия на досъдебна фаза включващи разпит на свидетели, извършване на претърсване и изземване в дома на ищеца; извършване на личен обиск на ищеца. С определение от 19.07.2012 г. по НЧД № 1060/2012 г. по описа на СНС, 5 с-в ищецът бил отстранен от длъжността „началник влак, товарно движение“, гара София, към РТП – София 1, товарна гара София към „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД. С присъда от 13.06.2013 г. по НОХД № 2184/2012 г. по описа на СНС, ищецът бил признат за виновен по първото от повдигнатите му обвинения и оправдан по второто от тях. С решение № 34/27.11.2013г. по ВНОХД № 277/2013г. на АСНС, присъдата на СНС била изцяло отменена, поради нарушения на съдопроизводствените правила и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на СНС. С присъда от 29.10.2014 г. по НОХД № 1492/2013г. на СНС, ищецът бил оправдан и по двете повдигнати му обвинения. С решение с № 11/09.07.2015 г. по ВНОХД № 59/2015г. по описа на АСНС, присъдата от 29.10.2014 г., в частта касаеща повдигнатите обвинения срещу ищеца била потвърдена. С решение с № 417/25.01.2016 г. по н. д. № 1167/2015 г. по описа на ВКС, II НО било отменено изцяло постановеното решение по ВНОХД № 59/2015г. на АСНС, и делото било върнато на АСНС за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. С влязло в сила на 16.03.2017 г. решение с № 190/16.05.2016г. по ВНОХД № 192/2016 г. по описа на САС, присъдата от 29.10.2014г. по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, в частта касаеща повдигнатите обвинения срещу ищеца била потвърдена.

За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид: продължителността на наказателното производство- четири години и девет месеца; броя и естеството на повдигнатите обвинения- на ищеца са повдигнати обвинения за извършени две престъпления от общ характер: за престъпление по 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 2 НК и за престъпление по чл. 339, ал. 1, пр.1, пр. 2 НК, като предвиденото наказание за първото е лишаване от свобода от три до десет години, а за второто от две до осем години; предприетите срещу ищеца мерки за неотклонение: „задържане под стража“ от 29.06.2012 г. до 21.09.2012 г. / в който период ищецът бил в ареста с накърнено право на свободно придвижване/, заменена с „парична гаранция“, а преди това бил задържан за 24 часа, съответно за 72 часа от 26.06.2012 г. до 29.06.2012 г.; че на ищеца е била наложена и забрана за напускане на пределите на Р България; множество процесуално-следствени действия: претърсване и изземване на вещи от жилището в присъствие на семейството на ищеца, извършен личен обиск; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца. Обсъдени са и свидетелските показания, според които 3 делото се отразило зле на социалните контакти на М.. Превърнал се от човек, с когото всеки искал да работи, тъй като с него се работело лесно, до човек, с когото никой не искал да общува. След освобождаването му от ареста и по време на наказателното производство, до неговото приключване, поведението му се променило: станал затворен и избягвал контакти с хората. Привличането към наказателна отговорност се отразило и на личния и семейния му живот, поради невъзможността да работи и да се грижи за издръжка на двете си деца. От приложените по делото извадки от печатни медии и от свидетелските показания се установило, че воденото разследване е станало достояние на широк кръг от хора. Преценени са като неоснователни доводите на Прокуратурата, че публикациите в медии не са по нейна вина, доколкото събитието, сложило началото на медийните публикации, било повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение. Прието е, че по делото няма доказано трайно психическо или физическо заболяване на ищеца във връзка с воденото наказателно производство. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и вземайки предвид социално-икономическата обстановка в страната, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 20 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство.

По отношение на претенцията за имуществени вреди представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, въззивният съд е посочил, че ищецът е доказал наличие на причинната връзка между воденото срещу него наказателно производство и оставането му без работа за периода 21.09.2012 г. - 16.03.2017 г., чрез представените писмени и гласни доказателства и заключението на изслушаната по делото ССЕ, като с последната била установена претенцията и по размер. Прието е за установено, че М. е работел по безсрочен трудов договор, на длъжност началник влак товарно движение гара Искър към РТП София 1 при ПТП София към „БДЖ - Товарни превози” ЕООД, а причината за прекратяване на трудовото му правоотношение била обективната невъзможност да изпълнява задълженията си в резултат от задържането му под стража за дълъг период от време. Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено със заповед с № 2537/14.08.2012 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор и влязло в сила на 24.07.2012 г., определение по НЧД № 1060/2012 г. по описа на СНС, с което задържаният под стража ищец бил отстранен от длъжност. Ищецът бил задържан на 27.06.2012 г., поради което след тази дата не могъл да се яви на работа поради задържането си под стража първоначално по ЗМВР, впоследствие като мярка на процесуална принуда. Това било достатъчно, да се приеме наличието на причинна връзка между прекратяването на трудовото правоотношение на длъжността „началник влак товарно движение“ и неполучаването на трудово възнаграждение. Възражението на ответника, че мярката по чл. 69 НПК няма за задължителна последица прекратяване на трудовото правоотношение е прието от съда за неоснователно. Според показанията на св. С., след уволнението ищецът активно търсил работа, в сферата, в която работел преди това, както и в други сфери, но заради висящото наказателно дело не могъл да си намери. Поради липсата на възможност да си намери работа, ищецът започнал да пасе добитък. Прието е 4 също, че М. е бил регистриран като безработен в Бюрото по труда - И., респ. че е търсил работа и чрез Бюрото. Въззивният съд е приел, че ищецът е положил дължимата грижа да ограничи вредите от неоснователното водене на наказателното производство. Прието е, че съществува причинна връзка между неполученото възнаграждение за периода от 21.09.2012 г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ до 16.03.2017 г. /датата на влизане в сила на оправдателната присъда/, тъй като според съда, ако не било неоснователно воденото наказателно производство, щяло да е налице сигурно получаване на трудово възнаграждение.