Определение № 140 от 16.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 140 гр. София, 16.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка А. като разгледа докладваното от Иванка А. Касационно търговско дело № 20248002901392 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. М. О., чрез особен представител адв. Д., и по касационна жалба на З. М. С., чрез особен представител адв. Ч., против Решение № 73 от 09.06.2023 г. по в. гр. д. № 452/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено Решение № 260006 от 21. 04. 2022 г. по т. д.

№ 57/ 2019 г. на Окръжен съд – Ямбо л. С посоченото решение на основание чл.79 ЗЗД и Договор за банков ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице № 40 от 14.03.2016 г., настоящите касатори са осъдени солидарно да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД сумата от 164 823,07 лв., представляваща неплатени дължими суми за главница по договора за банков ипотечен кредит, и сумата от 16 635,86 лв. - договорна лихва за периода от 25.08.2018 г. до 25.06.2019 г., законна лихва върху главницата о т 164 823, 07 лв., считано от 29.12.2019 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлена претенцията за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2019 г. до 28.12.2019 г., когато е настъпила предсрочната изискуемост на кредита.

И в двете касационни жалби се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените 1 искове.

В подадената от О. М. О. касационна жалба е изразено несъгласие с дадената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.79 ЗЗД, вместо по Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, обезпечени с ипотека, некорегирана от въззивния съд. Сочи се пропуск на съда да обсъди възраженията във връзка сключването на договора за кредит от страна на касатора О.; несъобразяване, че изходящото от него пълномощно е с дата след тази на договора, както и че посоченият като неразделна част от договора за кредит погасителен план бил съставен отделно и е с последваща договора дата. Противопоставя се на приетата от съда неоснователност на възражението за неравноправност на клаузите, уреждащи възнаградителната лихва, без отчитане на обстоятелството, че О. М. О. не е обвързан от договора и ОУ. Позовава се на пропуск на съда да обсъди възражението във въззивната жалба за недопустимо изменение на претенцията за възнаградителната лихва досежно заявения период и вида на валутата, както и да назначи служебно ССЕ с оглед възраженията във въззивната жалба.

В касационната жалба на З. М. С. е изразено несъгласие с изводите на въззивния съд за: - валидност на договора за кредит без обсъждане на възраженията, че ОУ не са подписани на всяка страница; - за неоснователност на възражението за неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва, доколкото начина на формиране на размера й бил описан в ОУ, които не били известни на кредитополучателите.

Допускането на касационното обжалване касаторът О. М. О. обосновава с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да определи правилната правна квалификация на иска и да даде съответните указания на ответните страни, с оглед осигуряване на пълноценна защита ?“;

2. „Задължен ли е съдът да тълкува договора за кредит съобразно наличните доказателства към момента на съставянето му, когато има спор и възражение, че доверителят (О. М. О.) не е обвързан с него? А относно погасителния план – обвързва ли договарящите, ако е съставен отделно и след 2 сключването му ?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди освен договора за кредит и общите условия, за които е прието, че също обвързват доверителя (О. М. О.) ?“;

4. „При наличие на конкретно посочени във въззивната жалба неравноправни клаузи в договора за кредит, следва ли въззивната инстанция да ги анализира и обсъди съгласно чл.143 и 146 ЗЗП ?“;

5. „Следва ли въззивният съд при постановяване на своя съдебен акт да обсъди и анализира всички правнорелевантни факти, доводи и възражения на страните (в частност на О. М. О.), за да формира изводи в резултат на собствената си оценъчна дейност ?“;

6. „Може ли съдът да приеме изменение на иска (едновременно по основание и петитум, досежно претендирания вид валута и за началния период на възнаградителната лихва) след преклузивните срокове по чл.372, ал.2 пр.2 ГПК ?“;

7. „Следва ли съдът да назначи служебно съдебно-счетоводна експертиза, когато има оспорване на същата във въззивната жалба ?“.

Според касатора, поставените въпроси обосновават допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като изводите на въззивната инстанция противоречат на практиката на ВКС, намерила израз в: по въпрос № 1 - т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк . дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 369 от 17.12.2014г. по гр.д. № 1833/2014 г. на ВКС, I V г.о.; по въпрос № 2 – решения по: гр.д. № 6886/2013г. на III г.о.; гр.д. № 3595/2019г. на III г.о.; т.д. № 2787/2019г. на II т.о.; гр.д. № 4293/ 2019г. на IV г.о.; гр.д. № 3301/2019г. на II г.о. и гр.д. № 2964/2020г. на IV г.о.; по въпрос № 3 – Решение № 60058 от 04.11.2021г. по т.д. № 2702/2019г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 4 - т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк . дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от Тълкувателно решение 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; решения по: т. д. № 1833/2021г. на II т.о. и по т.д. № 1987/2022г. на I т.о.; по въпрос № 5 - Решение № 146 от 26.07.2017г. по т.д. № 61210/2016г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос № 6 - т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решения по гр.д. № 2388/2021г. на III г.о.; гр д. № 3440/2021г. на I г.о. и гр.д. № 1898/2021 г. на III г.о.

3

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че от обикновен прочит е видно, че договорът за банков кредит е сключен на 14.03.2016 г., а пълномощното на О. О. е постъпило в банката с вх. № 2 от 21.03.2016г. - т.е., след сключването му, което е довело до явна необоснованост на фактическите констатации на въззивната инстанция, поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

В подаденото от З. М. С. изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е основано на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Формулиран е следният въпросът, по отношение на който се твърди, че покрива селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: „Процесуално нарушение на въззивния съд ли е непроизнасянето по едно от основните възражения за неоснователност на предявените искове, а именно липсата на обвързаност на кредитополучателите с Общите условия към сключения договор за банков кредит, неразделна част от него ?“ По така поставения въпрос се сочи, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, застъпена в:

Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решения на ВКС по: т.д. № 811/2012г. на II т.о.; т.д. № 1245/ 2013г. на I т.о.; т.д. № 674/2014г. на II т.о.; т.д. № 3734/2013г. на I т.о. и т. д. № 1544/2014 г. на II т. о.

Ответникът по касационните жалби „УниКредит Булбанк“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя общ отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че първата инстанция подробно и внимателно е изследвала възражението 4 относно валидността на договора за кредит по съображения, че ответникът О.

О. не е страна по него и не е упълномощил валидно пълномощника, тъй като подписът под пълномощното не е негов; В тази връзка първата инстанция въз основа на възложената съдебно-графологическа експертиза установила авторството на подписа, като принадлежащо на ответника; Без правно значение е отбелязването на дата след сключване на договора за банков кредит, доколкото по делото е било установено, че именно въз основа на упълномощаването ответниците са се задължили като солидарни длъжници по ипотечния кредит, усвоили са договорената сума и са я изразходвали за покупката на недвижим имот, за което са сключили и договор за ипотека, като обезпечение. Установена от първата инстанция е била поредицата от правни и фактически действия, с които пълномощникът е бил натоварен от упълномощителя О., за което страните не спорят.

По оспореното настъпване на предсрочната изискуемост по съображения, че банката не е връчила уведомление за това на солидарните длъжници, Апелативен съд – Бургас е приел за установено, че този факт се е осъществил с връчването на исковата молба на ответниците чрез назначените им особени представители по чл.47, ал.6 ГПК, а не на посочената от ищеца дата 09.02.2019 г., когато същият неправомерно е упражнил правомощието си да направи целия остатък от кредита предсрочно изискуем, преди да е обявил на длъжника предсрочната изискуемост.Според съда, предсрочната изискуемост в случая е настъпила на 28.12.2019г. и от този момент предявеното вземане е станало изискуемо. За установено по несъмнен начин е прието неизпълнение на задължението на кредитополучателя да погасява в срок вноските по договора за кредит, което е дало основание на банката да пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изложено е, че поддържаните от ответната страна възражения в обратния смисъл не са подкрепени от събраните по делото доказателства, като вещото лице категорично е изразило становище в този смисъл, установявайки пълно неизпълнение на задължението за погасяване чрез вноски както за главницата, така и за възнаградителната лихва. Съгласно възприетото от съда експертно заключение, общият дължим размер на главницата, след обявяване на предсрочната изискуемост, е бил определен на 164 823,07 лв., като са били взети предвид направените погашения по отношение на вземането за главницата. За неоснователно е намерено оплакването за неправилно 5 определен размер на вземането за договорна лихва, както по отношение на периода, в който е формирано, така и по отношение на неравноправния характер на договорната клауза. В тази връзка въззивният съд е приел, че е сезиран с искане за присъждане на вземане от възнаградителна договорна лихва в рамките на исковия период, т. е. до 20.06.2019г. Според въззивната инстанция, в случая е било оспорено вземането за възнаградителна лихва върху усвоения размер от кредита, обезпечен с ипотека. По силата на сключения договор за кредит кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит, ведно с начислените лихви в предвидения в договора за кредит срок - 14.03.2041 г., чрез заплащането на месечни анюитетни вноски в размер на сумата 1 461,88 лв., представляваща главница и договорна лихва;

Последното плащане по договора за кредит е било на 09.02.2019 г., като от приетото по делото заключение на СИЕ било установено, че след тази дата кредитополучателят е изпаднал в забава за плащането на дължимите месечни вноски, което е продължило и към момента на изготвяне на заключението; От 25.08.2018 г. до пълното преустановяване на плащанията, същите са частични и не съответстват на договорената погасителна вноска, поради което към датата на последното плащане по дълга, останали непогасени дължими вноски за главница и лихви, като размерът на вземането за възнаградителна лихва за периода 25.08.2018 г. до 20.06.2019 г. възлиза на 16 635,86 лв.