Решение № 462 от 10.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 462 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Мария Иванова Касационно гражданско дело № 20228002104333 по описа за 2022 година

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството/МРРБ/ срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №2163/19 г. С въззивното решение са отхвърлени исковете на държавата, представлявана от МРРБ против „Евротрансбилд“ ЕООД, [населено място] за прогласяване на осн. чл.26, ал.1,пр.3 от ЗЗД на нищожността на посочените по делото и в решението три договора от 8.07.16 г., с които държавата, представлявана от областния управител на област София продала на ответното дружество по 8 414/10 000 ид.ч. от описаните с идентификатор и по площ три недвижими имота в [населено място]. Решението е подписано с особено мнение от председателя на съдебния състав, в което изразява принципното си несъгласие с решаващия извод на мнозинството от съдебния състав да се отмени първоинстанционното решение за уважаване на предявените в условията на евентуалност искове за признаване нищожността на процесните договори поради накърняване на добрите нрави на осн. чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД и вместо него да се постанови въззивното решение за отхвърляне на исковете като неоснователни.

Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по значимите за спора процесуалноправни въпроси: За задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните в тяхната 1 съвкупност и взаимна връзка и да изложи мотиви за тях; за обвързващата сила на присъдата за гражданския съд на осн. чл.300 ГПК; за кредитиране на заключението на техническата експертиза от съда, след обсъждането му наред с всички доказателства по делото и преценка на приета по делото друга експертиза, съобразно обосноваността й - поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението към касационната жалба практика на ВКС.

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска отмяната му.

Ответникът по жалба „Евротрансбилд“ ЕООД, [населено място], чрез управителя Я. И. я оспорва като неоснователна по подробно изложени в писмен отговор и становище по същество на спора съображения и моли да бъде оставено в сила обжалваното въззивно решение.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването:

По първия въпрос: В цитираната в изложението задължителна и трайна практика на ВКС е посочено, че съгласно чл. 235, ал.2 ГПК, респ. чл. 188, ал.1 ГПК/ отм./ съдът основава решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона.

Решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка и във връзка с доводите и възраженията на страните, като съблюдаването на това правило обезпечава истинността и обосноваността на фактическите констатации на съда относно релевантните за спора факти и обстоятелства и правилността на решението / р. по гр.д. №5980/14 г. на първо г.о. на ВКС/. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор.

Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви и това й задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща /ТР №1/2001 г. ОСГТК, т.19/. Въззивният съд има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ГПК, и да изложи съображенията си за това в мотивите на решението си /р. по т.д. № 2483/14 г. на второ т.о. на ВКС и цитираната в него практика на ВКС/.

По втория въпрос: В цитираното от касатора р. по т.д. №1490/17 г. на второ т.о. на ВКС е прието, че обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Предметът на спора по образуваното гражданско 2 дело следва да съвпада до пълна идентичност с третираните и разрешени с присъдата/ осъдителна или оправдателна/ въпроси в наказателното производство, за да може гражданският съд да се позове директно на нейната обвързваща сила и съответно да приеме основателност на иска само на това основание. Между наказателния и гражданския процес има взаимна зависимост. Към престъплението гражданското право може да прикрепи гражданскоправни последици – вземане за вреди, унищожаване на сделка, опорочена с насилие или измама, недостойнство да се наследи и пр. Зачита се не само осъдителната, но и оправдателната присъда, когато тя отрича елементи от отговорността за непозволено увреждане/ напр. деянието на ответника, причинната връзка между него и вредите, наличността на вреди/, но не и когато оправдава обвиняемия поради несъставомерност на деянието, защото макар и да не е престъпление, деянието може да е непозволено увреждане/р. по т.д. №211/09 г. на второ т.о. на ВКС, р. по гр.д. №1366/79 г., първо г.о. на ВС и др./.

По третия въпрос: В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда.

Оспорването или неоспорването на заключението на експертизата е без правно значение за задължението на съда по чл.202 ГПК. Същото се отнася и за противоречивите експертни заключения на вещи лица, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не възприема всяко от тях / р. по гр.д. №1271/15 г. на трето г.о./. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. /р. по гр.д. №3194/13 г. на първо г.о. на ВКС и цитираната в него практика, р. по гр.д. №1814/2009 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./

По същество на жалбата:

За да отхвърли исковете по чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД въззивният съд се е позовал на първо място на оправдателната присъда, постановена по обвинението по чл.220 НК срещу сключилия процесните договори за държавата областен управител на област София и на оправдателната присъда, постановена по обвинението по чл.260 НК срещу оценителя на имотите при продажбата им по Закона за държавната собственост/ ЗДС/. Оправдателната присъда обаче е поради несъставомерност на деянието и затова няма обвързваща сила за гражданския съд по настоящото дело по изложението по-горе при отговора на втория въпрос съображения. Със сключването на договора може да не е осъществено посоченото престъпление, но да е налице хипотеза за недействителност, вкл. нищожност на договора, предвидена в гражданския закон, в каквато насока са доводите на касатора. Искът по чл.26, ал.1 ЗЗД не е иск за вреди и няма санкционно - обезщетителен характер, респ. в наказателния процес не е разгледан въпросът за нищожността на договорите на това основание, поради което няма съвпадение на предмета на двете производства - наказателно и гражданско.

Независимо от позоваването на оправдателната присъда, въззивният съд е разгледал по същество исковете по чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД и ги е отхвърлил, след като е изложил съображенията си за неоснователността им поради липсата на съществено и драстично / в пъти/ несъответствие/ липса на еквивалентност/ на насрещните престации. По оплакванията в касационната жалба срещу решаващите изводи за отхвърляне на исковете във въззивното 3 решение ВКС намира следното:

За правната квалификация на иска: Исковете в случая са с правна квалификация по чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД, както са приели първоинстанционният и въззивният съд. В исковата молба – р.ІV се твърди, че процесните договори са сключени при оценка на поземлените имоти малко над данъчните оценки на имотите. Законът не забранява продажбата на имоти – частна държавна собственост, стига продажната цена да е над данъчната оценка, но това само по себе си не означава, че уговарянето на цена, която е многократно по-ниска от пазарната, няма като последица нарушаване на възприети от обществото морални и етични норми, в което се изразява нарушението на добрите нрави по см.на чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД.

Липсата на еквивалентност на насрещните престации по трите процесни договора според ищеца може да се приеме за противоречие с добрите нрави.

Неоснователни са доводите в жалбата за евентуално съединяване на искове с пр. квалификация по чл.40 ЗЗД. Наведените от ищеца в исковата молба и по делото обстоятелства не са от хипотезата на чл.40 ЗЗД. Ищецът не се позовава на представителното правоотношение на страната на продавача по договора и на недобросъвестно споразумяване между представителя и купувача във вреда на представлявания продавач /държавата/. Не е обоснована в случая при сключването на договора за държавата от публичноправен орган, упражняващ правото на собственост върху държавните имоти, приложимостта на иска по чл.40 ЗЗД, която мотивирано е оспорена и отречена от ответника в писменото му становище. Дори да се приеме, според посоченото в жалбата, че в тезата на ищеца имплицитно се съдържа твърдение за обективирани в самите договори, сключени за държавата от представляващия я публичноправен орган - областния управител, недобросъвестност и вреда / ТР №5/16 г. ОСГТК, т.3/, то те според твърдяното в исковата молба се изразяват в уговарянето на цена, многократно по - ниска от пазарната. Или и тогава твърденията на ищеца за многократно по-ниска от пазарната продажна цена на имотите подлежи на установяваване по категоричен начин в процеса.

В ТР №1/15.05.10 г. ОСТК, т.3 е прието, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Счита се, че договорът за продажба на имот е сключен в нарушение на добрите нрави, когато продажната цена е много по-ниска от действителната пазарна цена на имота и това сочи на явна и значителна нееквивалентност на престациите – р. по гр.д. №1638/19 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №753/99 г. на пето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №2419/15 г. на трето г.о. на ВКС и цитираната в него практика.

По аналогия с приетото в мотивите на ТР №1/15.05.10 г. за преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, следва да се приеме, че преценката за нищожност на договора на същото основание поради нееквивалентност на насрещните престации следва да се направи за всеки конкретен случай към момента на сключване на 4 договора – или по настоящото дело към 8.07.16 г., както е приел и въззивният съд. Самият закон определя прекратяването на съсобствеността с държавата / на което акцентира ответникът/ като продажба, която се извършва от областния управител по местонахождение на имота – чл.45а ЗДС, а това следва и от гражданскоправното съдържание на разпореждането с имотите.