Определение № 36 от 06.01.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 36 гр. Варна, 06.01.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на шести януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Н. С. С. мл.с. Александър В. Цветков като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно гражданско дело № 20223100502502 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 267 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадена от „Ен Ер Груп" ООД, чрез процесуален представител адв. Г. В., въззивна жалба срещу Решение №2335/13.07.2022 г. по гр.д.№ 5910/2021 г. по описа на Районен съд – Варна, в частите, с които: 1.) въззивното дружество е осъдено да заплати на К. Т. С. сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, поради смъртта на неговия син Тодор К.ов Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, ведно със сумата от 21 252,78 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди;

2.) е осъдено да заплати на С. Н. С. сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата, поради смъртта на нейния син Тодор К.ов Т. от същата трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, както и сумата от 21 252,78 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди; 3.) осъдено да заплатила Д. К. Т. сумата от 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата, поради смъртта на нейния брат Тодор К.ов Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 200, ал.

1 от КТ, ведно със сумата от 10 626.39 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, дължима за периода от 26.04.2018г. до 22.04.2021г., на основание чл. 86 от ЗЗДл 4.) в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „ДЗИ-Общо Застраховане" обратни искове за осъждане на ответника да му заплати сумата, за която е уважен първоначалният иск, но не повече от договорения лимит на отговорност от 100 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка "Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството", действал през периода от 00:00 часа на 09.05.2017г. до 24:00 часа на 08.05.2018г., обективиран в Застрахователна полица № 212217031000078 от 04.05.2017г., ведно със законната лихва считано от дата на уведомяването на застрахователя и разноските, присъдени в полза на увреденото лице, на основание чл. 219, ал. З от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 435 от КЗ, чл. 86, ал.1 от ЗЗД и чл. 429, ал. З и ал. 5 от КЗ.

1

Въззивникът изразява становище за неправилност на обжалваното съдебно решение, като постановено в разрез с материалния и процесуалния закона, както и със задължителната съдебна практика. На първо място сочи, че оставяйки без уважение исканията му за спиране на съдебното производство до приключване на НОХД № 134/2020 г. на ВОС, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че предявеното обезщетение за неимуществените вреди в настоящия процес има за предмет обезщетяването на идентични вреди с тези, заявени в наказателното производство, поради което счита, че е налице преюдициалност между тях и отправя искане за спиране на настоящото гражданско дело. Не било взето предвид и вече определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди в рамките на образуваното наказателно производство по НОХД №134/2020г. по описа на Окръжен съд - Варна и постановената присъда по него, макар и да не се ползва със сила на присъдено На следващо място жалбоподателят излага твърдения, че първоинстанционният съд е нарушил материалния закон при определяне на дължимото обезщетение като не е съобразил, че обезщетението за неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно. Не отчел още обстоятелството, че в конкретната ситуация пострадалият работник е действал при груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 от КТ, в който случай законодателят е предвидил правната възможност имуществената отговорност на работодателя да се намали значително по размер. От доказателствата по делото се установявало, че в конкретния ден работника е трябвало да полага гипсокартон вътре в обекта и не е трябвало изобщо да оперира в досег с процесното скеле, като напълно е пренебрегнал заповедта на техническия ръководител да не използва скелето, тъй като все още е имало довършителни работи по него. Нещо повече, на обекта е имало предупредителни табели да не се качват работници и служители на скелето. От изслушването на вещото лице се установило още, че скелето е изградено от пострадалия, на когото доверие е имал Р. С.- съдружникът на дружеството, на „Ен Ер груп", на който му е доверил да го изгради, и който единствено е работил на тази височина, ползвайки това скеле. Предвид изложеното счита, че присъденото обезщетение следва да бъде редуцирано с 80%, съобразно степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

На следващо място въззивникът оспорва съществуването на особено близка връзка към момента на инцидента между Тодор Т. и ищците по делото, тъй като са живели на различни адреси, което било показателно, че всеки от тях е водил самостоятелен живот.

Ищците К. и С. С.и били разведени, като синът им преди навършване на пълнолетие е живял преимуществено със своята майка, с която не е имал близки отношения, което се потвърждавало от обстоятелството, че пострадалият е живял повече от година с жена на семейни начала, но никой от семейството и не я познава, а за първи път я срещат на неговото погребение. Поддържа възражението си за погасяване на исковите претенции на всеки един от ищците вследствие изтичане на 3 годишният давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ, считано от датата на инцидента до предявяване на исковата молба.

На следващо място твърди, че от процесуалното поведение на „ДЗИ Общо Застраховане" ЕАД се установявало, че се явява безспорен фактът, че дружеството е имало валидна застраховка „Професионална отговорност", обективирана в Полица №212217031000078/04.05.2017г.. По тази причина отговорността за претърпените вреди в резултат от инцидента, попада в обхвата на застрахователното покритие, съответно следва да се обезщети от застрахователя по реда на прекия иск на уреденото лице по чл.432 от КЗ.

По отношение на така представената застраховка, следва да имате предвид, че същата е задължителна на основание чл.171, ал.1 от ЗУТ, съгласно която строителят застрахова професионалната си отговорност за вреди, причинени на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им. Позовавайки се на практиката на ВКС, сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил общите условия на ответното дружество, тъй като нормата на чл.171 от ЗУТ е императивна, съответно не може да бъде ограничена от общите условия. Неуведомяването на застрахователното дружество не може да има за последица отпадането на отговорността на застрахователя, а само намаляване на обезщетението, и то само ако е изгубена възможността за проверка на обстоятелство, което има значение или изключването на лихвата за забава от обезщетението. По изложените 2 съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете, а в условията на евентуалност намаляване на присъденото обезщетение и уважаване на предявените обратни искове срещу застрахователя. Претендира присъждането на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ДЗИОбщо застраховане" ЕАД, чрез процесуален представител адв. П. П.-Д., с който се изразява становище за споделя напълно доводите, изложени във въззивната жалба на „Ен Ер Груп" ООД за спиране на производството по настоящия спор до приключването на НОХД № 669/2022 год. по описа на ОС-Варна поради наличие на обусловеност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. На следващо място въззиваемото дружество поддържа оплакванията на въззивника за неотчитане на допуснатата от починалото лице груба небрежност, която е довела до неблагоприятния резултат и причиняване на собствената му смърт, респ. до редуциране на присъденото на ищците обезщетение с над 80%. Оспорва обаче твърденията му, че настъпИ.т инцидент представлява покрит риск по сключената задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството". Съгласно нормативно определените граници на отговорността на застрахователя, процесната застраховка покривала отговорността на проектанта и строителя за смърт или за телесна повреда на други участници в строителството и/или на трети лица, както и за материални вреди върху имуществото на други участници в строителството или на трети лица, причинени от лицата, по аргумент на чл. 171, ал. 1 от ЗУТ. Разпоредбата на чл. 4 от Наредба за условията и реда за задължителното застраховане в проектирането и строителството, изрично и изчерпателно посочвала какви вреди и от какви събития не са покрити от посочената застраховка, като сред тях са и тези, дължими от лицата по чл. 171, ал. 1 от ЗУТ - вреди, нанесени на собствени служители и/или работници. В посочения смисъл била и клаузата от общите условия, изключваща покритието на вреди в резултат от смърт на работник на застрахования. По изложените съображения моли за потвърждаване на решението в частта, с която обратните искове срещу дружеството са отхвърлени.

В рамките на законоуставения срок е депозиран отговор и от К. Т. С., С. Н. С. и Д. К.

Т., подаден чрез адв. И. Т., с който въззиваемите излагат доводи за неоснователност на искането за спиране на производството поради липса на двете съдебни дела. Оспорват твърденията за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия, както и възражението за изтекла погасителна давност. Изразяват становище, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и справедливо, поради което претендират неговото потвърждаване с присъждане на сторените разноски в производството.

На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК при служебна проверка съдът констатира, че въззивната жалба е процесуално допустима. Депозирана е от активно легитимирана страна по делото, имаща правен интерес от обжалване на решението, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря на съществените изисквания за редовност по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Настоящият въззивен състав намира за неоснователно искането за спиране на производството до приключване на наказателното производство срещу подсъдимите за извършено престъпление. При извършена служебна проверка се установи, че е налице висящо наказателно производство по НОХД № 669/2022 г. по описа на ВОС, което е образувано по внесен обвинителен акт на ВОП срещу подсъдимите Н. Д.

В. и Таня Христова Йоргакиева, за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, като предходното НОХД №766/2021 г. е прекратено спрямо подсъдимия Р. Ж. С., тъй като е починал в хода на процеса. Между воденото наказателно производство и настоящото гражданско дело не е налице нито субективен, нито обективен идентитет, тъй като липсва съвпадение както между страните в двата съдебни процеса, така и относно техния предмет. Макар и повдигнатите обвинения срещу физическите лица да са свързани с настъпилата на 26.04.2018 г. трудова злополука, то евентуалното установяване или отричане с влязла в сила присъда по наказателното дело на противоправност или виновност на вменените им деяния не би било от обуславящо значение за основателността на предявените субективно съединени искове срещу работодателя. Отговорността на последния е обективна и има гаранционно-обезпечителен характер и съобразно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от КТ не е поставена в зависимост от виновното поведение на негов орган или друг работник или 3 служител.