Решение № 51 от 19.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. София, 19.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20238002901732 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд със седалище в гр. София срещу постановеното от Окръжен съд - Благоевград въззивно решение № 448 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. № 240/2023 г., с което е потвърдено решение № 28 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 1520/2021 г. на Районен съд Благоевград за отхвърляне на предявения от Гаранционен фонд против Б. К. иск за заплащане на сумата 19 554.92 лв. - възстановено от Гаранционен фонд обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 19.02.2015 г. С решенията са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК на ответника Б. К. за производството пред първата инстанция - в размер на 1 424 лв., и за производството пред въззивната инстанция - в размер на 1 124 лв.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е възприел правилно фактите, при които е реализирано произшествието, и в нарушение на съдопроизводствените правила не е кредитирал съставения с участие на двамата водачи и подписан от тях протокол за ПТП. Развива съображения, че протоколът съдържа признания на 1 участвалите в произшествието водачи, единият от които ответникът Б. К., за осъществилите се по време на инцидента неизгодни за тях факти, поради което съдът не е следвало да го игнорира при формиране на изводите си по съществото на спора. Навежда оплаквания, че възприетият от съда механизъм на произшествието не кореспондира с категорични констатации в заключението на автотехническата експертиза и с обясненията на вещото лице; че при постановяване на решението не е извършена съвкупна преценка на доказателствата и не са обсъдени всички доводи във въззивната жалба, изразяващи несъгласие с експертното заключение; че в нарушение на чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд е отказал да назначи повторна или разширена автотехническа експертиза за изясняване на действителния механизъм на произшествието, въпреки незаконосъобразния и немотивиран отказ на първоинстанционния съд да допусне такава експертиза; че като не е допуснал експертизата, въззивният съд е лишил Гаранционен фонд от право на защита с оглед невъзможността да проведе пълно доказване на обстоятелствата от значение за спора и за основателността на иска; че въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон - чл. 288а, ал.3 вр. ал.1, т.1 КЗ (отм.) и чл. 288, ал.12 и ал.14 КЗ (отм.). Предвид изложените оплаквания и доводи, касаторът прави искане за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на повторна или разширена автотехническа експертиза. Претендира разноски.

Ответникът по касация Б. К. - чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Изразява становище за оставяне на обжалваното решение в сила и претендира разноски.

С определение № 1943 от 09.07.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото и съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :

При постановяване на обжалваното решение Окръжен съд - Благоевград е преценил като безспорни обстоятелствата, че с банков превод от 01.11.2016 г.

Гаранционен фонд е възстановил на Национално бюро на българските 2 автомобилни застрахователи (НББАЗ) в качеството му на компенсационен орган сумата 19 554.92 лв. (левова равностойност на 9 998.27 евро). Същата сума е платена преди това от НББАЗ в отговор на отправена претенция от Националното бюро на автомобилистите на Кралство Белгия във връзка с изплатено в полза на трето лице обезщетение (8 473.11 евро) и такса за обработка на щета (1 525.16 евро) по повод увреждане на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № 1 СIC715, причинено при ПТП, настъпило на 19.02.2015 г. на територията на Кралство Белгия с участие на ответника Б. К..

Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд относно приложимата към спора правна уредба и правната квалификация на предявения иск - чл.288а, ал.3 вр. ал.1, т.1 вр. с чл.288, ал.12 КЗ (отм.) вр. чл.45 ЗЗД. Изложил е съображения, че фактическият състав, от който произтича претенцията на Гаранционен фонд, включва няколко кумулативни елемента - застрахователно събитие (пътно - транспортно произшествие), възникнало на територията на Република България или на територията на друга държава - членка, причинено виновно от водач на превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България, липса на застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, изплатено обезщетение от компенсационен орган на държава - членка и възстановяване на платените суми от Гаранционен фонд. При наличие на изброените предпоставки Гаранционен фонд в качеството на лице, изпълнило чужд дълг (на основание Споразумение между Компенсаторните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002 г. и чл.6 от Директива 2000/26/ЕС), встъпва в правата на увреденото лице и съгласно чл.288, ал.12 КЗ (отм.) има право на възстановяване на сумата, която е била поискана от компенсационния орган на държавата, на чиято територия са възникнали вредите и е платено съответното обезщетение. Без да се позовава на конкретни доказателства, въззивният съд е посочил, че по делото са установени безспорно настъпилото на територията на Белгия (държава членка на ЕС) пътно - транспортно произшествие, по повод на което е изплатена претендираната с иска сума, участието в произшествието на ответника Б. К. - български гражданин, чието превозно средство обичайно се намира на територията на Република България, липсата на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за управляваното от ответника превозно средство, изплащането на обезщетение за причинените при 3 произшествието вреди на собственика на увреденото МПС от компенсационния орган на държавата - членка по местонастъпване на произшествието, задължаването на Гаранционен фонд, чрез НББАЗ, да възстанови изплатените суми, ведно с разходите на увреденото лице, на чуждия компенсационен орган, обема на вредите и дължимото за тях обезщетение. Като спорен по делото въззивният съд е извел единствено въпроса дали ответникът Б. К., в качеството му на водач на участвалия в произшествието товарен автомобил с българска регистрация, има вина за настъпване на произшествието.

За да разреши спорния между страните въпрос, въззивният съд се е позовал на заключенията - основно и допълнително, на назначената в производството пред първата инстанция автотехническа експертиза. Въз основа на заключенията, без да обсъжда отделните констатации в тях и обясненията на вещото лице по време на изслушването му в открито съдебно заседание, съдът декларативно е приел за установено, че щетите, по повод на които е платена претендираната от Гаранционен фонд сума, са настъпили съобразно описания от вещото лице механизъм на ПТП, а именно :

Управляваното от ответника МПС „Волво“ с рег. № Е 8681 КК, с прикачено ремарке с рег. № ON-3DM, се е движило в своето пътно платно - втора пътна лента, като в това време водачът на лек автомобил „Фоклсваген Пасат“ с рег.

№ 1 СIC715 е извършил маневра за смяна на платната за движение, при което автомобилът е минал от лява лента в дясна и е ударил движещата се паралелно товарна композиция; Скоростта на движение на лекия автомобил е била поголяма от тази на товарния автомобил и при извършване на маневрата за смяна на лентите лекият автомобил е попаднал в дясната сляпа зона на товарния автомобил. С оглед на така възприетия механизъм на произшествието въззивният съд се е произнесъл, че ответникът е оборил презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, а ищецът не е провел пълно обратно доказване на „презюмираното от закона обстоятелство“, съответно, че са останали недоказани деликта и причинно - следствената връзка между поведението на ответника и настъпилата вреда, по повод на която е извършено плащане от Гаранционен фонд. В заключение въззивният съд е споделил крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че предявеният осъдителен иск следва да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен.

Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването във въззивната 4 жалба на Гаранционен фонд, че при изясняване на механизма на произшествието първоинстанционният съд неправилно не е взел предвид представения с исковата молба констативен протокол за ПТП, подписан от ответника и съдържащ негово извънсъдебно признание за обстоятелствата, при които е настъпило произшествието. Във връзка с оплакването съдът е посочил, че от протокола не може да се направи извод за виновно поведение на ответника, тъй като „протоколът е бил изготвен на език, който ответникът не разбира, и последният е бил лишен от възможността да бъде обезпечен с преводач, както предвижда българското и европейското законодателство“. С аргумент, че вещото лице е потвърдило настъпването на произшествието по вина на чуждия водач, който е навлязъл в лентата за движение на товарния автомобил и е последвало стълкновение между двете превозни средства, съдът е отрекъл възможността произшествието да е реализирано по отразения в протокола механизъм.

Във въззивната жалба на Гаранционен фонд е направено искане за допускане във въззивното производство на автотехническа експертиза повторна или разширена, като са изложени доводи за наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. В проведеното открито съдебно заседание въззивният съд е оставил доказателственото искане без уважение с мотиви, че „не са налице предпоставките за допускане на експертиза и няма нарушение на процесуалните правила пред първата инстанция с отказа да се назначи повторна или разширена автотехническа експертиза“.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преценените като значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да формира изводите си по съществото на спора след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, като изложи мотиви във връзка с тяхната преценка и посочи кои релевантни за спора факти приема за установени, и за правомощията на въззивния съд при прилагане на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК.

В т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор.

5

Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, отразяващи самостоятелните й решаващи изводи, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.

Възприетите в цитираното тълкувателно решение принципни разрешения относно дейността и правомощията на въззивната инстанция са доразвити в приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. В т.2 от съобразителната част на тълкувателното решение, при отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство (чл.269 ГПК), е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.