Определение № 80 от 02.03.2023, Апелативен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 80 гр. Пловдив, 02.03.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Стоян Ат. Германов

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно търговско дело № 20225001000013 по описа за 2022 година

Производство по 230 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба вх. № 266200/09.11.2021г., подадена от П. К., чрез адв.К.Г., против Решение № 260113/19.10.2021г., постановено по т.д.№ 21/2021г. по описа на ОС - Х., в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за осъждане на ответника ЗАСТАРХОВАТЕЛНО А. ДРУЖЕСТВО „А.И.““ АД да й заплати застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Д.К.Т., починала на 13.05.2018 год. в резултат на усложнения на травматични увреждания, причинени от ПТП, настъпило на 04.04.2018 г. в гр.Х., по вина на А.В.Р., като водач на МПС, марка и модел „Ф.П.“, с рег. № ....., застраховано по договор „Гражданска отговорност“, обективиран в застрахователна полица от 10.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, за разликата над сумата от 35 000 лв, до размер от 100 000 лева, частично от общо 150 000 лева.

В жалбата се излагат съображения, че първоинстанционният съд съдът е достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства изводи относно осъществяването на фактическия състав на чл.

432, ал. 1 КЗ - наличието на генералния деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и валидно застрахователно правоотношение, при което отговорност следва да 1 се носи именно от ответника – застраховател, но въпреки това, неправилно е приложил установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и като последица е определил обезщетение, което не отразява действителната тежест на причинения противоправен резултат и не съответства на степента на търпените от П. К. неимуществени вреди, вследствие от загубата на своята родна майка.

На следващо място, в жалбата се посочва, че първоинстанционният съд необосновано е завишил квотата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, поради което е намалил и без това значително занижения размер на дължимото обезщетение.

Излагат се съображения, че при определяне на справедливия размер, който да репарира претърпените от П. К. неимуществени вреди, следва да се има предвид, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието ..справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се отчетат при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства в случая са загубата на родната й майка и причинените морални страдания, които при ищцата ще останат за цял живот. По силата на закона, обезщетението за неимуществените вреди /морални и душевни/, би следвало да представлява справедлив еквивалент на нанесените щети.

Посочва се, че решаващият съдебен състав на Окръжен съд - Х. е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата П. К. е в размер на 50 000 лв., но тъй като според съда пострадалата Д.Т. е съпричипила вредоносния резултат, е намалил този размер до сумата от 35 000 лв., като е отхвърлил исковата претенция в останалата й част до 120 000 лв. Жалбоподателят счита, че така определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетение е крайно недостатъчен да репарира изцяло всички претърпени от доверителката ми болки и страдания, свързани със загубата на своята майка, както и страданията и негативните емоции, които последната ще изпитва до края на живота си. Намира, че с оглед събраните по делото доказателства, справедливото обезщетение за репариране на претърпените болки и страдания от ищцата следва да бъде определено в размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева).

2

В жалбата се възразява, че, определяйки размера на обезщетението, първоинстанционният съд не е преценил правилно в тяхната съвкупност тежестта на претърпените от П. К. неимуществени вреди, поради загубата на майка й, не е анализирал, аргументирал и извършил цялостна преценка в съвкупност на всички релевантни обстоятелства за обезщетението, в това число да изходи от общото понятие за справедливост и да даде неговите основни характеристики, които да служат за отправна точка за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка, се посочва, че ищцата П. К. се явява дете на починалата Д.Т., а децата са найблизки по степен лица, на които смъртта на техния родител се отразява найтежко и в най-голяма степен. Към момента на произшествието, майката на ищцата е била на 86 г. и макар в напреднала възраст, последната била физически здрава, работоспособна и без данни за наличие на заболявания жена. Приживе, между ищцата и нейната майка били установени много близки отношения и са поддържали непрекъсната връзка. Неправилно първоинстанционият съд приел, че понеже П. К. работи от дълги години в Р.

Гърция, то на същата следва да се присъди по-ниско по размер обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, тъй като не живеела в едно домакинство заедно с починалата й майка. Жалбоподателят счита така възприетото от решаващия състав на ОС-Х. становище за неправилно, тъй като ищцата е заминала да работи в Р. Гърция, търсейки по-добро заплащане на труда си, с което да подпомага именно своите близки в България. Освен това, според събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, ищцата е поддържала постоянна връзка със своите родители и при всяка отдала й се възможност и свободно време, се е връщала в Р. България в дома на родителите си. А след настъпилото ПТП, вследствие на което е пострадала Д.Т., нейната дъщеря /ищцата/, след изписването на майка й от ,,МБАЛ-Х.", е поела изцяло грижите за нея, като била неотлъчно до своята майка до сетния й дъх, като точно един месец след катастрофата - на 13.05.2018 г., майка й буквално починала в ръцете й.

В жалбата се поддържа, че смъртта на Д.Т. е прекъснала сакралната връзка между майка и дъщеря и е причинила душевна и емоционална травма, която ищцата ще търпи и съпреживява до края на живота си. Независимо каква е възрастта на родителя загубата му, при това внезапна, безспорно причинява непоправими болки и страдания. Оттук нататък П. К. е лишена от 3 общуването и подкрепата на своя родител, целият й свят е срутен. Видно от събраните по делото доказателства, след смъртта на своята майка, ищцата е срината емоционално, изгубила е опората, на която е разчитала, не е имала при кого да се прибере и да сподели преживяно. Внезапната загуба на родна й майка е причинила на ищцата психо-емоционална травма, довела е до изключителен негативен ефект в нормалния й бит и до неговата трайна промяна. Неправилно обаче решаващият състав на ОС- Х. не взел предвид при постановяване на решението си по какъв начин загубата на майката на ищцата се е отразило на нейното психо-емоционално състояние и равновесие, с което е нарушен заложения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и е присъдено обезщетение, което не отговаря и не е в състояние да репарира действително претърпените от доверителката ми неимуществени вреди.

В заключение, се поддържа, че първоинстанционният съд е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради което обжалваното решение е неправилно и необосновано, като същото следва да бъде частично отменено, а претенцията на пострадалата следва да бъде уважена в размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева).

Възразява се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в настоящия случай е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата. Посочва се, че видно от заключението на вещото лице по приетата съдебно-автотехническа експертиза (САТЕ), пострадалата Д.Т. е пресичала пътното платно в градски условия и в района на автобусна спирка. В такива условия, водачите на МПС и ППС трябва да се движат с повишено внимание, тъй като се очаква и би следвало да се предполага, че внезапно на улицата може да изскочи малко дете или възрастен човек, бързащи да се качат на спиращият на спирката автобус. В тази връзка, ЗДвП е създал специално изискване от шофьорите да бъдат изключително предпазливи и внимателни, когато се намират в такъв участък на пътя, а още повече, законът е заложил изискване на спирките от градския транспорт да не спират каквито и да било МПС-та, различни от тези за обществен превоз. В конкретния случай, виновният за катастрофата водач е имал техническата възможност да забележи своевременно пешеходната, която е предприемала пресичане на пътното платно и да не предприема маневра за движение на заден ход, преди да се убеди, че пострадалата се е качила на тротоара, каквото е било и 4 нейното намерение и поведение към момента на контакта по между им.

Първоинстанционния съд в решението си сам приел, че ударът за водача на лекия автомобил е бил предотвратим чрез своевременното задействане на спирачната уредба на МПС-то и/или чрез не започване па движението на заден ход, но въпреки това, в противоречие с тезата и становището си, приема, че в случая вината на ищцата за настъпване на вредоносния резултат е в размер на 30 %.

Възразява се също, че първоинстанционният съд е постановил своето решение в противоречие със задължителната тълкувателна практика на съдилищата в лицето на Тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н.д.

№ 10/84 г., ОСНК на ВС, както и Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г., по тълк.д. № 2/2016 г., по описа на ВКС, ОСНК. В първото посочено тълкувателно решение, върховните съдии приемат следното: „Задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е на платното за движение, или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това. Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий - определена част от пътя. Когато се касае до деца, дори и да се намират на тротоара или банкета, или на по-голяма отдалеченост от платното за движение, те представляват възникнала опасност за движение, независимо от тяхното разположение в обхвата на пътя“. Посочва се, че в процесния случай няма спор, че пострадалата се е намирала на пътното платно и е била стигнала на съвсем малко разстояние от тротоара, както и че водачът на лекия автомобил марка „Фиат“, модел „Панда“ с peг. № X 5576 КК е имал видимост към пешеходката и е бил възприел същата като опасност в огледалата си за обратно виждане.

Излагайки горепосочените съображения, жалбоподателят счита, че 5 първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51 ЗЗД, като е приел, че с поведението си ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Счита, че възприетия в обжалваното решение размер на съпричинявапс на вредоносния резултат от страна на Д.Т. е неправилно и необосновано определен като твърди, че изключителна вина за настъпилия пътен инцидент има водача на МПС марка „Фиат“, модел „Панда“ с per. № X 5576 КК и че в случая не следва да бъде приемано съпричнияване от страна на пострадалата, а ако все пак съдът приеме, че е налице такова от нейна страна, то неговият размер не би бил по-голям от 10%.

В жалбата се поддържа също, че първоинстанционният съд не е взел предвид увеличеният лимит на отговорността на застрахователите по смисъла на чл. 492, т. 1 КЗ към момента на възникване на произшествието. Посочва се, че физическите болки и психо-емоционалните страдания при ищцата не могат да бъдат съизмерими с пари, но все пак пълното обезщетяване на всички неимуществени вреди изисква същото да бъде съотносимо с болките и страданията, претърпени от увреденото лице. По силата на закона, то би следвало да представлява справедлив еквивалент на нанесените щети.