Решение № 14475 от 23.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14475 гр. София, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. З.А като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20231110120904 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявени от К. Й. П. срещу /ФИРМА/ обективно кумулативно съединени искове, както следва: установителен иск с правно основание чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД /липса на основание/, съединен в условията на евентуалност с искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 /противоречие със закона/ и иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД /поради накърняване на добрите нрави/ за прогласяване нищожност на договор за предоставяне на поръчителство № ***** от 25.09.2019г., сключен между ищеца и ответника, съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен като частичен за сумата в размер на 10 лв. като част от общата сума от 200 лв., за платени при изначална липса на основание суми по договор за предоставяне на поръчителство № *****, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 28.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на 25.09.2019 г. е сключил договор за паричен заем № ***** с /ФИРМА/, по силата на който му е предоставен заем в размер на 1000,00 лв., при определена месечна вноска и без посочен лихвен процент. Сочи се, че в чл. 4 от твърдения договор било уговорено лично обезпечение с две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Посочва още, че на същата дата бил сключен договор за предоставяне на гаранция № *****, чрез който /ФИРМА/ е поело задълженията да обезпечи пред /ФИРМА/ задълженията на ищеца. Твърди, че по силата на процесния договор, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на /ФИРМА/, упълномощено от /ФИРМА/ да събира същите. Твърди се, че съгласно чл. 3 ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя /ФИРМА/, като /ФИРМА/ било единствено овластено да 1 приеме плащане. Предвид това, именно ответникът бил материално легитимиран да отговоря по процесната претенция. Твърди, че погасил изцяло сумата по сключения договор заем, в това число и задължението по договора за поръчителство. Излагат се аргументи, че не е налично сключено валидно правоотношение за потребителски кредит. Навежда множество доводи за нищожност. Позовава се на Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т.д.

562/2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение в подкрепа на доводите за нищожност на твърдения договор, както и Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д.

1777/2015 г., I т.д., ТК по отношение на принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди, че е заплатил на ответника дължимото възнаграждение за поръчителство в размер на 200,00 лева в срока на действие на договора в периода от 25.09.2019г. до 25.03.2020г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът представя отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Счита претенцията за недопустима, недоказана и неоснователна. Евентуално поддържа, че договора за предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, в т.ч. договорът е възмезден за услуга. Не е страна по посочения договор за заем, а твърденията за нищожност не намират опора в представените от ищеца доказателства.

Конституираното трето лице-помагач на страната на ищеца - /ФИРМА/ е взело становище в предоставения му срок по така предявените искове, като счита същите за неоснователни.

В съдебно заседание, ищецът К. Й. П., редовно призован, не се явява, не се представлява.

С молба с вх. № 126625/16.04.2024г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете.

В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява. С молба с вх. № 120976/11.04.2024г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.

В съдебно заседание третото лице – помагач, конституирано на страната на ищеца – /ФИРМА/, редовно призовано, не изпраща представител.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно е от приетия по делото Договор за паричен заем № *****/25.09.2019 г., сключен между "/ФИРМА/" ** и К. Й. П., че на последния е предоставен кредит в размер на 1000 лева, със задължението да върне заемната сума на 26 седмични вноски, всяка в размер на 84,37 лева, при фиксиран ГЛП от 35% и ГПР от 41,74%, като крайната сума, която следва да се върне по договора е в размер на 1096,81 лева. Не е спорно също така между страните, че в чл. 4 от договора е уговорено ищецът да обезпечи договора с гарант, като в тази връзка между /ФИРМА/, като гарант и ищеца К. Й. П. е сключен договор за предоставяне на 2 поръчителство от 25.09.2019г., за обезпечаване вземането на "/ФИРМА/" **, като кредитор по договора за паричен заем. Договора за предоставяне на поръчителство е сключен на същата дата между страните, като в чл. 3, ал.1 от договора, страните договорили, че за поемане на задължението за гарантиране интересите на кредитора по договора за заем, потребителят дължи възнаграждение в размер на 463,19 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 35,63 лева.

Установява се от приетата по делото съдебно счетоводна експертиза, която съдът кредитира, като компетентно изготвена, че на 14.11.2019г. е отчетено предсрочно погасяване по двата договора, като общо платената сума е в размер на 1251,92 лева, от които сумата в размер на 1043,55 лева по договора за заем /за главница и лихва/ и сумата в размер на 208,37 лева по договора за поръчителство. Вещото лице е изчислило, че при включване в ГПР и на възнаграждението по договора за гаранция ГПР възлиза на стойност от 121,44%.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

В случая, от представеният договор за гаранция/поръчителство между ответника и К. Й.

П. не се внася яснота относно правната му природа. Ако се приеме, че намерението е било поръчителство, то липсва най-важният елемент на такова обезпечение уреден в чл. 138 и сл. от ЗЗД - договор между "/ФИРМА/" **** и "/ФИРМА/" **, т. к. според ЗЗД договорът за поръчителство е договор между кредитора и поръчителя, а не, както в случая - между длъжника и поръчителя. Единствено при такъв договор, а и при доказателства за плащане от страна на поръчителя, той би имал обратен иск за платеното по чл. 143 от ЗЗД и би встъпил в правата на кредитора по чл. 146 от ЗЗД. В тази връзка въпреки, че се касае за два договора, следва да се приеме, че между договора за заем и договора за предоставяне на поръчителство е налице функционална връзка, тъй като в чл. 3, ал.3 от договора е налице уговорка, че дължимата сума за възнаграждение следва да се заплаща от ищеца като част от седмичната погасителна вноска по договора, поради което съдът приема, че по отношение преценката относно действителността на договора за предоставяне на поръчителство следва да намерят приложение общите правила по ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът е физическо лице и като такова е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.

В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на поръчителство е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищеца в месечен размер от по 35,63 лева, не постъпва в патримониума на ответника, а е уговорено като част от погасителната вноска, която заемателят следва да заплати на заемодателя /ФИРМА/. Съдът счита, че уговореното в чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство задължение за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за страните, тъй като е сключен при противоречие в закона и води до неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове извод, че чрез сключването на този договор за предоставяне на поръчителство се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и договора е сключен в противоречие с тази норма, доколкото в договора за предоставяне на поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като 3 печалба на /ФИРМА/. По този начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В самия договор за потребителски заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 41,74 %, но експертизата дава ясен отговор на въпроса, че при включено в него и на възнаграждението по договора за поръчителство ГПР възлиза на 121,44%. Процесният договор противоречи и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал.

2 ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключеният договор за предоставяне на поръчителство противоречи на закона. От договора за потребителски заем е видно, че предоставянето на поръчителство е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения договор за поръчителство е видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по заема, съобразно уговорения в договора за потребителски заем погасителен план. Нещо повече - уговорено е, че дължимото месечно възнаграждение за предоставяне на поръчителство в размер на 35,63 лева следва да се заплати на падежа, посочен в погасителния план по договора за заем и същото следва да бъде заплатено в полза на /ФИРМА/. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1000,00 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставяне на поръчителство е в общ размер на 463, 19 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и справедливост. Решаващият състав счита за нужно да отбележи, че при направена служебно справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че едноличен собственик на капитала на поръчителя "/ФИРМА/ ****************" **** е заемодателят /ФИРМА/, като двете дружества имат един и същ адрес на управление. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договор за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са и надлежно описани в договора за паричен заем и не са включени в месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция. Комбинацията от гореописаните условия по възмездното предоставяне на поръчителство, които отнапред са известни и се извършват със съдействието на кредитора и които водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем водят до извод, че въпросното възнаграждение за поръчител, е следвало да се включи при изчисление на ГПР по кредита при условията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен разход, комисиона или възнаграждение от същия вид. Така икономически по слабата страна /наредителят/ се е задължил да заплати на поръчителя възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за поръчителство, съвпадащ с датата на сключване на договора за паричен заем, без значение дали е изправна страна по същия.

4

Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за гаранция, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл. 26, ал.2, пред. 4 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК - поради липса на основание, основанието не е това което е посочено в договора, с оглед всичко горекоментираното.