Решение № 261699 от 11.06.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И

Е № 261699 гр. Пловдив, 11.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15295 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М.Й.В. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с която са предявени следните искове:

-иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл.26 ЗЗД и чл.22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ******г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави, поради заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит, а при отхвърляне на иска, при условията на евентуалност за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка.

-осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лв. – недължимо платена за периода от 28.05.2018 г. до 28.03.2019 г. по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът М.Й.В. твърди, че на 28.05.2018 г. сключил с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за кредит, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 750 лв. при фиксиран лихвен процент от 35%, годишен процент на разходите 41,68% и срок за погасяване на заема 13 седмици.

Съгласно клаузите в договора същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения, като в случай на неизпълнение на тези условия кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 339,00 лв., която следвало да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищецът усвоил изцяло предоставения заем, но твърди, че не дължал плащания за лихви и неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Намира, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент от 35% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараснала и стойността на годишния процент на разходите. Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора. Ищецът поддържа, че уговорената неустойка била в противоречие с принципа за добрите нрави. Намира, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, е в пряко противоречие с целта на директива 2008/48. Поддържа, че не са изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит бил недействителен по силата на чл. 22 ЗПК и не пораждал права и задължения за страните. Поради изложените твърдения предявява настоящите искове, с които моли да бъде прогласена нищожността на процесния договор за кредит от 28.05.2018 г., като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаващ предпоставките на чл.11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК, при условията на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави и на закона. Предявява и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща платена без основание неустойка по договора за периода от 28.05.2018 г. до 28.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.11.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорват се изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора като противоречащ на добрите нрави, както и за прекомерност на претендираната неустойка. Дори и да се приемело, че неустойката е прекомерна, то следвало да се намали нейният размер, а не да се изключи дължимостта и. Ответникът намира за неоснователни твърденията за нарушения на договорното съдържание по чл. 11 от Закона за потребителския кредит, както и твърденията за наличие на неравноправни клаузи по закона за защита на потребителите. Моли да бъде задължен ищецът да представи банкова сметка*****, ал. 4 ГПК. Моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски.

В откритото съдебно заседание, ищецът, чрез процесуалния си представител е депозирал молба, с която е направил изменение на размера на иска, на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 31.05.2021 г. така заявеното изменение е прието от съда, като иска се счита предявен за сумата в размер на 339,04 лв.

– недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения.

Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение

№ 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

Между страните не е спорно, че на 28.05.2018 г. е сключен процесният договор за паричен заем № ******, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 750 лв., която следвало да се върне на 13 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 63,27 лв.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.2, т.5 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.

На следващо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи

(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 46,17 % - чл.2, ал.1, т.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В действителност, в клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Разпечатката съдържа 27 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4c0ceb87-7892-4ec5-a13f-4d3e0304d766