Решение № 1710 от 31.01.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1710 гр. София, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря КРИСТИН ЮЛ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20231110113570 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на ГЛАВА XIII ГПК (Общ исков процес) Е. Д. Д. е предявила срещу „------” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5.6 от договор за потребителски кредит № 483318/13.06.2022 г. поради противоречие със закона и добрите нрави.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника посочения договор за потребителски кредит, въз основа на който е получила заем в размер от 1300 лв., със задължение да го върне на вноски в срок от 12 месеца, като вземанията по договора възлизали на сума в общ размер от 1662,82 лв.

Поддържа, че съобразно договорната клауза на чл. 5.6 е имала задължение да обезпечи изпълнението по договора, като в случай на неизпълнение на посоченото задължение следвало да заплати неустойка в размер на 1344,48 лв. разсрочено, заедно с погасителните вноски по договора. Счита, че цитираната неустоечна клауза е нищожна като неравноправна, тъй като размерът й е необосновано висок и надхвърля този на отпуснатия кредит, с което се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации на страните и до нарушение на изискванията за добросъвестност и справедливост. Намира, че същата противоречи и на добрите нрави, като уговореният размер излиза извън присъщите функции на неустойката и цели единствено неоснователно обогатяване, а по този начин се заобикаля и изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

1

Ответникът счита, че искът е недопустим, доколкото не е начислявал неустойка по облигационното правоотношение между страните и посочената сума не е била включена в задълженията по договора. По същество оспорва иска, като признава, че между страните е сключен договор за кредит № 483318/13.06.2022 г., по който на ищцата е предоставена в заем сума в размер на 1300 лв., но намира, че клаузата на т. 5.6 от процесния договор не е нищожна. Счита, че същата не следва да се включва в общия разход по кредита и не е част от ГПР, който е под законоустановения максимум, като същата е уговорена валидно като обезщетение за неизпълнение на задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора, а размерът й е съразмерен с обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката и е съобразен с риска на кредитодателя. Твърди, че неустойката е уговаряна индивидуално по договора с ищцата, поради което клаузата не е неравноправна. Предявява насрещни осъдителни искове за сумата от 858,28 лв., представляваща непогасена главница по процесния договор за потребителски кредит № 483318/13.06.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното й изплащане, за сумата от 101,60 лв., възнаградителна лихва по договора за периода от 14.06.2022 г. до 13.04.2023 г.; както и при условията на евентуалност осъдителен иск за сумата от 650 лв., получена от ответницата без основание главница по нищожния договор за потребителски кредит; при твърдения, че е предоставил на ответницата заемната сума в размер на 1300 лв., като по договора е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията и са останали непогасени търсените суми, а при условията на евентуалност, ако се установи нищожност на целия договор, следва да бъде възстановена чистата стойност на получения кредит.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещни искове, които отговарят на изискванията на чл. 211, ал. 1 ГПК. Насрещният иск е с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за сумата от 858,28 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № 483318/13.06.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното й изплащане, за сумата от 101,60 лв., възнаградителна лихва по договора за периода от 14.06.2022 г. до 13.04.2023 г.; както и евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 650 лв., получена от ответницата без основание главница по нищожния договор за потребителски кредит.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) ищецът, редовно призован не се явява и не се представлява. С писмена молба уточнява, че поддържа иска, моли делото да се гледа в негово отсъствие. С молбата излага подробни правни съображения за нищожността на клаузата за неустойка при липса на даден гарант. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

Представя списък. Претендира адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, 2 което да се присъди на сметката на адвоката.

Ответникът не се явява в о.с.з. С допълнителна молба счита иска за основателен. Поддържа насрещния иск. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По валидността и допустимостта на производството

Съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото произнасяне, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от исков процес. Заплатена е необходимата държавна такса.

Следователно исковата молба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството е допустимо. Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

Съдът намира, че възражението на ответника за недопустимост на иска е неоснователно. По делото не се доказва, че оспорената неустоечна клауза е била изключена от облигационното правоотношение между страните по силата на посоченото приложение № 2 (предвид обстоятелството, че същото е неподписано и липсват данни за изразено съгласие на ищцата с него), а и дали същата е част от съдържанието на сключения между страните договор е въпрос по основателността на претенцията, който е разпределен в доказателствена тежест на ищцата и по който съдът ще се произнесе в крайния по делото съдебен акт.

По основателността на исковете

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже сключването на процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание на договора, вкл. и на оспорената неустоечна клауза, което противоречи на императивна законова разпоредба или на добрите нрави, а в тежест на ответника е да установи, че сочената като неравноправна клауза е била индивидуално уговорена между страните.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни по делото и ненуждаещи се от доказване са обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 483318 от 13.06.2022 г., по който ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер от 1300 лв. при описаните условия за връщането му на вноски в срок от 12 месеца.

3

Ищецът по насрещната исковата следва да установи валидно сключен договор, предаване на сумата, настъпил падеж, както и размер на недължимата сума.

С оглед наличието на облигационно правоотношение по договор за кредит и надлежна легитимация на цесионера, съдът е длъжен да извърши служебна проверка за валидност на договора, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК и задължителните за съдилищата указания, дадени с ТР 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на извършената от съда служебна проверка за валидност, съдът установи следното.

Сключеният между страните договор е потребителски и е сключен от разстояние, поради което намира своята правна регламентация в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, а за неуредените от специалния закон въпроси - в Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Страните не спорят, а същото се установява от материалите по делото, че кредитополучателят се съгласил да предостави обезпечение на кредита: две физически лица – поръчители, което да отговарят на определени условия или банкова гаранция. Страните се уговорили, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 521.89 лева (чл.4 от договора, л. 3137 от делото).

Съдът, като съобрази описаните по-горе клаузи, намира, че процесният договор за кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в него неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 13.06.2022 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, 4 възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне – правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.

Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за кредитора при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.