Решение № 1251 от 19.10.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1251 гр. Пазарджик, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети С. през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20265220101629 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба и уточнението към нея от Й. Й. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. В., общ. С., ул. „*****, чрез пълномощника му адвокат А. А., със съдебен адрес: гр. Пазарджик, ул.

„*****, срещу „КИНТИ БГ“ ЕООД, ЕИК 207615222, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 11, вх. В, ет. 3, ап. 11.

В исковата молба ищецът твърди, че на 13.12.2024 г. от разстояние е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 280629/13.12.2024 г. за предоставяне на заем в размер на 500,00 лева, като се задължил да върне на кредитора сума в общ размер на 617,86 лева на 12 месечни вноски – главница и лихва. Сочи, че годишният процент на разходите (ГПР) по договора бил фиксиран в размер на 49,65 %, а годишният лихвен процент (ГЛП) бил в размер на 41,00 %. Излага, че в чл. 10 от договора се предвиждало задължение да заплати неустойка в размер на 3,90 лева плюс 0,350 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава, както и 0,350 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Общата дължима сума при неизпълнение на задължението по чл. 20 да предостави обезпечение била 468,00 лева. По този начин общата дължима сума по кредита била увеличена на 1 085,86 лева, без сумата за неустойка да е отразена в ГРП. Сочи, че в чл. 20, ал. 1 от договора се предвиждало обезпечение за пълния размер на кредита, като според ал. 2 от същия кредитополучателят трябвало в тридневен срок да предостави обезпечение на кредита с поръчителство на едно физическо лице, което се одобрявало от кредитора и което да поеме задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения по договора за кредит. Същото следвало да има брутен осигурителен доход над 1 400,00 лева, да работи на трудов договор с най-малко 6 месеца при последния работодател, 1 да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни, да не е страна по договор за кредит с дружеството. Твърди, че веднъж е платил погасителна вноска в размер на 90,49 лева, както и че на 07.02.2025 г. е направил предсрочно погасяване на сумата 602,14 лева, с което е заплатил по договора сумата от общо 692,63 лева. Признава, че не разполага с платежни документи.

Твърди, че предвидената в договора неустойка имала характер на скрито възнаграждение, чиято стойност е следвало да бъде отразена в ГПР и общата дължима сума. Условията в договора за предоставяне на обезпечение били непосилни за изпълнение и имали за цел да генерират допълнително възнаграждение на кредитодателя под формата на неустойка, която далеч излизала извън естествените й функции. При оформянето на това задължение в договора кредитодателят не спазил изискването за добросъвестност, като се сочи чл. 143, ал. 1 без да е посочен от кой закон. По този начин имало значително неравенство между страните, защото кредиторът поставил невъзможни условия за потребителя с пълното съзнание, че същият не можел да изпълни и така била нарушена грижата на добрия търговец. Твърди, че задължението за предоставяне на обезпечение при поставените условия било невъзможно и единствената цел на тази конструкция било да се породи действието на клаузата за начисляване на неустойка. Счита, че клаузата за дължимост на неустойка била нищожна поради липса на основание. Излага, че непредставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора. Предвиденото в договора неустойката да се кумулира към погасителните вноски, водело до последицата същата да се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функции и до скрито оскъпяване на кредита. Включена към погасителните вноски, неустойката на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Цитира Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС, с което било дадено разяснение по отношение на онези разходи, които били задължително условие за отпускане на кредита или са конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредит. При невключването на действителни разходи, които са с прикрит характер, но с ясна цел – оскъпяване, се приемало, че е налице нарушение на императивната разпоредба на закона за правилно посочване на ГПР. Сочи, че договорната клауза, която предвиждала сигурен разход за потребителя, представлявала част от общите разход по кредита за потребителя. Счита, че въвеждане на задължение за предоставяне на обезпечение при невъзможни условия, чийто сигурен ефект бил пораждане на задължение за заплащане на неустойка, извън нейния обичаен характер, бил сигурен разход, който следвало да се включи в общите разходи по кредита за потребителя. Такава договорна конструкция имала за цел да прикрие реалния характер на тази клауза и нейната крайна цел - скрито и допълнително възнаграждение за кредитора при избягване на най-тежкия порок на действителността на договора. Твърди, че при тези условия било невъзможно да се предостави обезпечение, което кредиторът знаел. По този начин се опитвал да запази действителността на договора, доколкото само клаузата би била нищожно по смисъла на чл. 19, ал.

5, във вр. с чл. 21 от ЗПК. Цитира Решение № 16.07.2020 г. по дело С-686/2019 на СЕС, според което в понятието „общи разходи по кредита“ се обозначавали всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора. Излага, че от неизпълнението на 2 това задължение не настъпвала пряка стойностна вреда за кредитора. Сочи, че рискът на кредитирането при липса на обезпечение е по-висок, като кредиторът прехвърлил собствената си отговорност да преценява кредитоспособността на потребителя по чл. 16 от ЗПК, задължавайки го с допълнителен разход, ако не предостави въпросното обезпечение, който разход не бил включен в ГПР. Тази договорна конструкция имала за цел едновременно да прикрие действителните разходи, които потребителят ще понесе, както и да заобиколи санкционната норма на чл. 22 от ЗПК, за да бъде запазена договорната лихва, въпреки недобросъвестното поведение на кредитора да заблуждава за общите разходи по кредита. Поради това намира, че договорът за потребителски кредит бил недействителен. В условията на евентуалност сочи, че била налице нищожност на клаузата на чл. 10 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, която се разсрочва поравно на всяка месечна вноска. Тази неустойка била уговорена извън присъщата й обезпечителна функция и кумулирането й в погасителните вноски водело до оскъпяване на кредита, като така създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което било в противоречие с добрите нрави. Със същата кредиторът не търсил реално обезпечение, доколкото поставил ограничения и дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчител. Счита, че тази клауза била нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като заобикаляла изискванията на този закон. Сочи, че уговорка вменяваща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора, с възможност да направи избор между посочените видове обезпечения поръчител или банкова гаранция, били трудно осъществими и то в посочения срок, поради което клаузата се явявала и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП. Тази допълнителна сума представлявала скрит разход по кредита и противоречила на добросъвестността в отношенията между страните по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Уговорената и дължима неустойка, по същество противоречала и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която предвиждала, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева/евро и във валута, определена с постановление на МС на Република България.

Възнаграждението обаче не фигурирало като разход в ГПР по кредита. Цитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като сочи, че съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считали за нищожни. Твърди, че в процесния договор за потребителски кредит само формално бил посочен ГПР, за да се изпълни изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и размерът му да не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Този размер обаче не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал част от разходите за кредита, а именно уговорената неустойка по чл. 6, ал. 1 от договора. В случай, че сумата на неустойката бъде включена в ГПР, същият щял да надвиши 100 % за конкретния договор. Цитира § 1, т. 1 от ДР на ЗПК във връзка с определението на „Общ разход по кредита“, като намира, че клаузата за неустойка бил пряко свързан, известен и предвидим разход и имала характер на допълнително скрито възнаграждение. Поради посоченото и на основание чл. 19, ал. 5 и чл. 21 от ЗПК същата била нищожна и не пораждала действие за ищеца. Излага още, че е заплатил над чистата стойност по кредита сума в размер на 192,63 лева, която сума следвало да му бъде върната, тъй като се държала без основание от ответника.

Отправено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за 3 установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 280629/13.12.2024 г. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, както и да се осъди ответника да му заплати сумата от 98,49 евро, представляваща недължимо платена сума над чистата стойност по кредита, с която ответникът неоснователно се обогатил за негова сметка, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

В изпълнение на указания на съда, поради констатирани нередовности на исковата молба, с допълнителна молба процесуалният представител на ищеца уточнява, че е допуснал грешка в исковата молба във връзка с твърденията за заплатените по кредита суми. Сочи, че ищецът всъщност е направил едно плащане по кредита в размер на 307,87 евро, поради което надплатената сума над чистата стойност била в размер на 52,22 евро. Сочи, че при условията на евентуалност е предявил и установителен иск за прогласяване нищожността на договорната клауза, която пропуснал да добави в петитума. Излага, че при предсрочно погасяване на кредита към момента на погасяването му 07.02.2025 г. се дължала лихва в размер на 32,99 лева + 0,5% за предсрочно погасяване в размер на 2,13 лева, или общо 35,12 лева. Твърди, че поради нищожност на клаузата е надплатил сумата от 67,02 лева или 34,27 евро, която претендира да му бъде възстановена като платена без правно основание, в случай че съдът приеме договора за кредит за действителен.

Отправя искане, съдът да постанови решение, с което да се признае за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 280629/13.12.2024 г. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, както и да се осъди ответника да му заплати сумата от 52,22 евро, представляваща недължимо платена сума над чистата стойност по кредита, с която ответникът неоснователно се обогатил за негова сметка, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. При условията на евентуалност, в случай че съдът счете договорът за кредит за действителен, моли да се прогласи нищожността на чл. 10 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 280629/13.12.2024 г., поради противоречието й със закона и добрите нрави, както и да се осъди ответника да му заплати сумата от 34,27 евро, представляваща платена без основание сума по договора, поради нищожността на клаузата, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.