Решение № 1262 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1262 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря А. Й. Груева като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100509338 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение от 15.01.2024 г., постановено по гр. д. № 45699/2023 г. по описа на СРС, 31 състав, Столична община е била осъдена на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на А. С. З. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче, настъпило на 08.06.2023 г. в района на бул. „Асен Йорданов“ № 11, гр. София, като искът е бил отхвърлен за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 15 000 лв., а на ищцата са присъдени разноски съгласно изхода от спора.

С определение от 21.06.2024 г. съдът е оставил без уважение искането на Столична община за изменение на решението, в частта за разноските, по отношение на размера на присъдените на насрещната страна разноски.

Срещу решението, в осъдителната част, е подадена въззивна жалба от Столична община, в която се поддържа неправилност и необоснованост на решението, тъй като ищцата не е установила главно и пълно твърденията си за времето и мястото на инцидента, неговия механизъм, причинените от него увреждания и безстопанствеността на ухапалото я куче. Единственият разпитан по делото свидетел не бил очевидец на инцидента и е разпитан за обстоятелства, различни от тези, за които е бил допуснат. Съставилият медицинските документи лекар също не бил свидетел на инцидента и съдът не 1 е следвало да кредитира безкритично посоченото в тях. За установяване на причинно-следствената връзка не била допусната експертиза, а допуснатата такава изследвала единствено психологическото състояние на ищцата, но не и травматичните увреждания и причинната им връзка с инцидента. Именно в тежест на ищцата било да докаже безстопанствеността на ухапалото я куче, за което нямало никакви доказателства по делото. От друга страна, самото съществуване на безстопанствени кучета на територията на общината не било противоправно, щом нормативната уредба изрично допускала тяхното връщане след обезпаразитяването им, за които действия общините вземали съответните мерки. Съдът определил завишено обезщетение без да изследва задълбочено всички релевантни обстоятелства по случая. Разпитаният свидетел нямал необходимите знания да преценява тежестта на уврежданията или периода на възстановяване на ищцата, като по делото не били представени документи за закупени лекарствени средства или проведени лечения. Моли решението да бъде отменено, искът да бъде отхвърлен и да му бъдат присъдени разноските двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна А. З., в който се оспорва основателността на жалбата. Районният съд правилно заключил, че ищцата била ухапана от безстопанствено куче, тъй като нападението било осъществено на обществено място и при липса на лица, които видимо да са стопани на животното. Дори и при предприети от общината действия за овладяване на популацията от бездомни кучета това не можело да я освободи от отговорност за вреди от конкретни нападения и ухапвания от такива кучета. Точното място на инцидента не било съществено, тъй като не би могло да изключи отговорността на ответника за настъпилите вреди, нито техният размер. При определяне на обезщетението съдът правилно съобразил критерия по чл. 52 ЗЗД, като изпитаните от ищцата болки и страдания и необходимостта от подпомагането й в ежедневието биха могли да бъдат констатирани и от лице без специални знания. Доказани били всички предпоставки за уважаване на иска, като моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част и да присъди разноските във въззивното производство.

Столична община е подала и частна жалба по чл. 248, ал.3 ГПК срещу определението от 21.06.2024 г., с което е оставено без уважение искането й за изменение на решението, в частта за разноските, по отношение на размера на присъдените на насрещната страна разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 49 вр. 45 ЗЗД за присъждане в полза на ищеца на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче, настъпило на 08.06.2023 г. в района на бул.

„Асен Йорданов“ № 11, гр. София.

От представените по делото доказателства, в частност изслушаните свидетелски показания, се установява, че на 08.06.2023 г. ищцата пътувала за работното си място в ТД на НАП - офис Изток в гр. София, ул. „Шипченски проход“ № 78, като при слизането си от автобус МГТ № 14 на спирката до отбивката за „Летище София“ тръгнала по бул. „Асен Йорданов“ в посока към р-н Слатина, като при номер 11 се разминала с голямо куче, излизащо под ограда, което тръгнало към нея и я захапало за десния крак и след това с челюстите си я издърпало на пътното платно, където ищцата паднала в опасна близост до превозни средства. Движещ се в насрещното платно шофьор на автобус спрял и успял да прогони кучето и да окаже съдействие на ищцата като я закара до близка спирка на градския транспорт. Ухапванията на кучето причинили разкъсно-контузни рани в средна трета част на дясна подбедрица, слабо кървящи и с неравни ръбове, охлузни рани по задната повърхност на левия лакът от падането на ищцата на земята, което се установявало от представените по делото листове за преглед на пациент.

За да уважи частично иска, районният съд е приел, че посочените наранявания на ищцата били именно от ухапване от куче, констатирано след преглед на ищцата в 22 ДКЦ, където нейният син я заварил в състояние на силна уплаха с невъзможност да стъпва на ухапания от кучето крак.

Ответникът, въпреки възложената му с доклада тежест, не е доказал положителния факт - кучето да е имало собственик, или лице, което да упражнява надзор върху него. В случая нападението било извършено на обществено място при липса наоколо на хора, които да покажат признаци, че са стопани на животното, което представлявало индиция, че последното е безстопанствено. Ответникът не е ангажирал и доказателства, че описаните наранявания са настъпили по друг начин или че вредите на ищцата не са в причинно-следствена връзка с бездействие на служители на ответника. По отношение на размера на обезщетението съдът е изследвал събраните по делото данни от документи, заключение на изслушана съдебно-психологична експертиза и свидетелски показания, като е отчел, че в продължение на около месец ищцата е била с ограничения в придвижването си поради болки, по 3 време на инцидента е изпитала страх от самото нападение и невъзможността да предвиди изхода му, а след това й е останал травматичен спомен и страх от срещи с кучета на мястото на инцидента. Изпитвала е потиснатост, безпокойство, безсъние, като отрицателните изживявания били най-силни в дните след инцидента и продължавали и към деня на приключване на съдебното дирене. При съобразяване на примерно посочените в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ППВС № 17 от 18.11.1963 г. критерии съдът е определил като справедлив размер на обезщетението от 12 000 лв., за каквато сума искът е бил уважен.

По отношение правилността на решението, във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания по съществото на спора, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия. За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на служители на ответника, на които последният е възложил работа, изразяваща се в неупражняване надзор върху безстопанствени кучета и непредотвратяване агресивното им поведение, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.

Съгласно трайната практика на ВКС /обобщена в решение №279/28.09.2011 г., постановено но гр. д. № 1533/2010 г. на ІІІ ГО/, исковете за обезщетения за вреди, причинени от ухапване от бездомни кучета, намират правното си основание в чл. 49 ЗЗД. Пасивно легитимирана е съответната община, на територията на която е настъпило произшествието. Отговорността на общината следва от възложени със закон задължения – чл. 50 т. 2 ЗЗЖ за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета, в т.ч. и настаняването им в приют /чл. 41 ал. 1 ЗЗЖ/, кастриране, обезпаразитяване и ваксиниране /чл.47 ал.1 ЗЗЖ/. Касае се до фактически действия, възложени на общината със закон. При доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка с изолирането на скитащите кучета в определи за целта места, отговорността на общината се ангажира по чл. 49 ЗЗД, като юридическо лице на основание извършено от нея възлагане на установени със закон нейни задължения.

В първата инстанция разпитаният като свидетел син на ищцата не е бил очевидец на инцидента. В същото време, ищцата твърди наличието на отрицателни факти - че кучето няма стопанин (собственик) и не се намира под надзора на конкретно лице, следователно подлежат на доказване съответните противоположни положителни факти - наличие на собственик на кучето и осъществяван надзор върху него, като именно на този факт въззивникът основава изгодните за него твърдения, съответно носи доказателствената тежест за неговото установяване съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В случая, съдът намира, че Столична община не е установила, че кучето има конкретен собственик или се намира под надзора на определено лице, следователно 4 трябва да понесе последиците от недоказване на това обстоятелство. Ищецът не е длъжен да изключи всякакви други възможни механизми за получаване на подобно увреждане, защото не може да му се вмени в задължение да доказва отрицателни факти /решение №639/02.07.2009 г., постановено по гр.д.

№2398/2008 г. по описа на І ГО на ВКС/. От страна на ответника не са ангажирани доказателства настъпилото увреждане да е получено по начин, различен от описания по делото, а в представената медицинска документация изрично е посочено, че на ищцата са били поставени ваксини против бяс (Веораб) и тетанус (ТАП 0.5), които ваксини се поставят от медицински лица именно при случаи на ухапване от бездомни животни.

Неоснователни се явяват доводите във въззивната жалба за предприети от ответника действия по изготвяне и изпълнението на Общинска програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, тъй като само по себе си това обстоятелство не освобождава ответника от отговорност. В разпоредбите на чл. 40 – чл. 59 ЗЗЖ са установени задължения за ответната община във връзка с изпълнението на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета, които включват и извършването на необходими действия за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на системен надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или други животни. Същевременно с нормата на чл. 47, ал.

3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора и грижите на общините, а следователно чрез взетите от тях мерки общините следва да гарантират безопасното поведение на безстопанствените кучета спрямо хората, независимо от вида на тези мерки - дали чрез настаняване в изолатор или чрез връщане по места. Несъмнено основна цел на ЗЗЖ, извън хуманното отношение към животните, е и постигането на здравословна среда за хората, поради което бездействието на длъжностните лица на общината по изпълнение на възложените им с нормативен акт задължения е противоправно. Неоснователно от ответника се поддържа, че са взети необходимите мерки за ограничаване на популацията и предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета. От цитираната по-горе нормативна уредба се налага изводът, че на общината са възложени със закон задължения за осъществяване на надзор и полагане на грижи за безстопанствените кучета, както и за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на същите. Законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако същият не е постигнат чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност.

Разпечатката съдържа 31 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4c086164-48ce-4209-8b8c-d4ae2ef94bac