Решение № 898 от 23.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 898 гр. София, 23.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100507841 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 3700/20.04.2022 г., постановено по гр. д. № 55367/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 128 състав, е признато за установено по отношение на К. Б. П., че дължи на Т.С.“ ЕАД следните суми за доставена топлинна енергия в имот, отчитан с абонатен № *******: 1./ 1 086,98 лева – главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.06.2021 г., до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 1 086,98 лева до пълния предявен размер от 1 087,65 лева; 2./ 98,82 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. – 13.05.2021 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на Т.С.“ ЕАД за признаване за установено по отношение на К. Б. П., че последната дължи на ищеца сумата в размер на 58,87 лева – главница за дялово разпределение на имот с абонатен № *******, за периода 01.05.2018 г. – 29.02.2020 г., както и за сумата в размер на 11,01 лева – обезщетение за забавено плащане за периода 01.07.2018 г. – 13.05.2021 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата К. Б. П. е осъдена да заплати на ищеца Т.С.“ ЕАД сумата от 660,69 лева – разноски в заповедното производство и в исковото производство, съобразно уважената част от исковете.

На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ищецът Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати в полза на адвокат К.Б. сумата от по 20,22 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита на ответницата К.

Б. П. в заповедното производство и в първоинстанционното исково производство, съобразно отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т. С.“ ЕООД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата К. Б. П., чрез пълномощника адвокат М.

Л.. Излагат се доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати 1 от районния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че по делото не е било доказано при условията на пълно и главно доказване съществуването на облигационна връзка между ищеца и ответницата. В този смисъл се твърди, че ангажираните по делото писмени доказателства не легитимират ответницата като собственик на процесния имот към исковия период. На следващо място, въззивницата счита за недоказана претенцията за мораторна лихва поради липса на представени по делото доказателства за изпадането в забава досежно плащането на главницата за доставена топлинна енергия. Твърди, че посредством изслушаната по делото съдебно – техническа експертиза не се установява по категоричен начин, че до имота е била доставена топлинна енергия в претендирания от ищеца размер. При тези аргументи моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и постановяване на ново съдебно решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Д.К., е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. Счита за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи и моли за потвърждаване на решението на СРС в обжалваната част. Претендира разноски във въззивното производство.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.С.“ ЕАД срещу К. Б. П. установителни искове са отхвърлени.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни материалноправни норми при неговото постановяване.

Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, настоящият състав намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответницата на претендираното количество ТЕ; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Между страните по делото и на етапа на въззивното производство /с оглед изричното възражение на ответницата, обективирано във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с установяване качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо, въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този 2 спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 ГПК/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

В процесния случай между страните не е спорно, а и това обстоятелство се установява от представения по делото Нотариален акт № 12, том II, рег. № 2495, дело № 177/2006 г. на нотариус Нина Василева, рег. № 014 на НК, че въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 20.07.2006 г. ответницата К. Б. П. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ ап. № 39, находящ се в гр. София, район „Сердика“, ж. к. „******* Видно от приетия пред районната инстанция Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 023, том I , рег. № 1128, дело № 020/2011 г. на нотариус Д.Т., рег. № 264 на НК, на 21.02.2011 г. е сключен договор за банков кредит между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД – като кредитор, и К. Б. П. – като кредитополучател, за обезпечение на задълженията по който кредитополучателят е учредил в полза на кредитора договорна ипотека върху собствения си недвижим имот, представляващ ап. № 39 /подробно индивидуализиран по-горе/. По делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че ответницата се е разпоредила с правото си на собственост върху процесния имот преди исковия период, поради което и с оглед представените по делото 2 бр. нотариални актове изводите на решаващия съд относно принадлежността на правото на собственост на топлоснабдения имот са обосновани, а релевираните в обратния смисъл оплаквания във въззивната жалба са изцяло бланкетни и неоснователни.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник "Монитор", в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответницата нито твърди, нито установява да е упражнила това право срещу Общите условия на Т.С.“ ЕАД от 2016 г., поради което следва да се приеме, че ги е приела.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират спорното правоотношение.

По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответницата оплаквания в тази насока.

Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на ТЕ в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за 3 извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, ТЕ за отопление на общите части и ТЕ за отопление на имотите /чл.

142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.