Решение № 1787 от 26.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1787 гр. София, 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Виктория Цв. Каменова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100503811 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11724 от 25.10.2022 г. по гр.д. № 71042/2021 г. Софийски районен съд, 34 състав: Прогласил по предявени от Г. Г. Г., ЕГН **********, срещу „А..БГ” ООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожността на чл. 4, ал. 1 от договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави, и нищожността на договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г.; На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД осъдил „А..БГ” ООД, ЕИК ****, да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, сумата от 554.54 лв., представляваща платено без основание възнаграждение за допълнителна услуга по договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. за периода от 13.02.2021 г. до 13.11.2021 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда на 10.12.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 005.00 лв. – разноски по съразмерност за производството пред СРС, като отхвърлил предявения иск с правно основание 1 чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 554.54 лв. до пълния предявен размер от 792.20 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 84.00 лв. - разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.

С определение № 34227 от 14.12.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК и поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 6064 от 14.02.2023 г. решението е изменено в частта за разноските, като „А..БГ” ООД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 195 лв., а на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА – да заплати на адвокат Д.Т.Т., ЕГН **********, сумата от 810 лв.; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК „А..БГ” ООД, ЕИК ****, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 210 лв., представляваща депозит за вещо лице; На същото основание Г. Г. Г., ЕГН **********, е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 90 лв., представляваща депозит за вещо лице.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А..БГ” ООД, който го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД е уважен за разликата над 174.20 лв. до 554.54 лв., с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът погрешно приел, че заплатената от ищцата сума по договора от 13.01.2021 г. е в размер на 554.54 лв., както и че това се установява по безспорен начин от приетото заключение на ССЕ. Неправилно приел и че заключението не е оспорено от страните и че същото е компетентно и обективно изготвено.

Решението не почивало на адекватно тълкуване на представените по делото доказателства, които не били обсъдени от съда, а фактическата обстановка била погрешно възприета от районния съд. Заключението на ССЕ не било компетентно и обективно и не следвало да се кредитира от съда до такава степен, че да постанови решението само и единствено въз основа на изложеното в него. Това било така, тъй като вещото лице не посетило и не се запознало със счетоводството на ответното дружество, не взело предвид представените от ответника счетоводни документи и по какъв начин в счетоводството реално са извършвани погасяванията и разпределенията на постъпилите плащания; Вещото лице не отговорило ясно и точно какви са извършените плащания по договора за заем и по договора за имуществено 2 проучване, а изготвило два варианта, но в първия разпределило постъпилите суми съобразно погасителния план; Заключението било необективно и тъй като вещото лице го изпратило на процесуалния представител на ищцата, съгласно молба по хода на делото, на 20.09.2022 г. в 22.43 ч. по електронна поща, т.е. преди депозирането му в съда на 21.09.2022 г. в 22.43 ч. След като съдът приел, че договорното правоотношение между страните се явява недействително, то следвало да се отчете, че заемната сума по договора за заем в размер на 900 лв. не е получена без основание. Поради това искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следвало да се уважи до размер от 174.20 лв., за която сума безспорно се доказало, че е заплатена от ищцата още с отговора на исковата молба. Това следвало от факта, че ищцата не се съобразявала с погасителния план и извършвала плащания в размер и на дата, определени изцяло по нейна воля. В резултат на това ответникът приел, осчетоводил и разпределил плащанията в последователност: главница по договора за заем – изцяло, възнаградителна лихва, и 174.20 лв. – по договора за имуществено проучване от 13.01.2021 г. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли кондикционния иск за разликата над 174.20 лв.

Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 18.03.2024 г., с която за първи път навежда твърдения за недоказаност на плащане на суми по договора за имуществено проучване, вкл. на твърдяната с въззивната жалба като платена сума в размер на 174.20 лв.

Въззиваемата страна Г. Г. Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

От ответника „А..БГ” ООД е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК в частта, с която на пълномощника на ищцата е определено адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лв. за всеки от предявените два иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като поддържа, че за тях се дължало едно възнаграждение в размер на 300 лв., доколкото разглеждането на всеки от двата иска водело до един и същ резултат – недействителност на договора 3 за потребителски кредит. В условията на евентуалност поддържа, че за заплащането на адвокатски хонорар за всеки отделен иск било необходимо да има предварителна уговорка за това в договора за правна защита и съдействие. Поради това моли съда да отмени атакуваното определение в частта, с която на пълномощника на ищцата е присъдено възнаграждение над сумата от 300 лв. за неоценяемите искове, т.е. над сумата от 510 лв. от общо присъдените на адвоката 810 лв.

Насрещната страна по частната жалба Г. Г. Г. с отговор по реда на чл.

276, ал. 1 ГПК я оспорва и моли съда да потвърди определението като правилно. Държавна такса била внесена по всеки от предявените искове, а освен това към датата на даване ход на устните състезания в първата инстанция на 29.09.2022 г. чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвиждал, че минималното възнаграждение за „други неоценяеми искове“ е в размер на 600 лв. Поради това дори да се приеме, че за предявените установителни искове се дължи едно общо възнаграждение, определеното в размер на 600 лв. не следвало да бъде намалявано.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.

Въззивният съд намира, че при постановяване на решението в атакуваната част не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно като краен резултат по следните съображения:

Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е уважен за разликата над 174.20 лв. до 554.54 лв. В частта, с която този иск е 4 отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 729.20 лв., както и в частта, с която са уважени неоценяеми искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционното решение, предвид извода за неговата валидност, е влязло в сила и не е предмет на проверка.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищцата твърди, че заплатила на ответника без основание – въз основа на нищожен договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. сумата от 792.20 лв., представляваща възнаграждение за допълнителна услуга по същия договор и платима разсрочено на 10 равни месечни вноски от по 79.22 лв. съгласно погасителен план – неразделна част от сключения между страните договор за заем iZAЕМ № 7000000024381Mcr от 14.01.2021 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 10.12.2021 г. до окончателното плащане.

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

В случая с влизане в сила на първоинстанционното решение в частта му по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД със сила на пресъдено нещо е признато за установено, че сключеният между страните договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 13.01.2021 г. е нищожен.

С оглед доводите в жалбата, спорен пред настоящата инстанция е въпросът суми в какъв размер е заплатила ищцата по прогласения за нищожен договор.

С отговора на исковата молба ответникът е признал, че по този договор ищцата е погасила сумата от 174.20 лв., като, противно на поддържаното в 5 жалбата, никакви писмени доказателства, касаещи плащания не са представени към отговора. В този смисъл напълно несъстоятелен е доводът, че районният съд не обсъдил такива писмени доказателства.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ се установява, че съгласно предоставените на вещото лице от ответното дружество извлечение от разплащателна сметка и счетоводна справка за постъпили суми и погасени задължения, от ищцата са постъпили плащания, всички чрез Изи пей, в общ размер 1 252 лв., описани по размер и дати на плащане в заключението. От ответното дружество е предоставена на вещото лице и счетоводна таблица за извършено от ответника погасяване (възпроизведена на л. 4 от заключението), според която ответникът е отнесъл постъпилата сума от 1 252 лв. за погасяване на 900 лв. – изцяло главница по договора за заем, 177.80 лв. - възнаградителна лихва по договора за заем, и 174.20 лв. - вноски по договора за имуществено проучване. При изслушване на заключението вещото лице е пояснило, че в заключението всъщност са дадени три варианта, първи - съгласно погасяванията, извършени от ответника, втори – съгласно погасителния план, като в този вариант погасени са 540.60 лв. – главница по договора за заем, 156.86 лв. - възнаградителни лихви по договора за заем, и 554.54 лв. - вноски по договора за имуществено проучване; Третият вариант (наречен втори в заключението) е изготвен от вещото лице при отчитане на представения имейл от ответника до ищцата и приложена към него справка-извлечение от информационната система на дружеството. За последната районният съд правилно е приел, че не доказва плащане.