Решение № 1872 от 02.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1872 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина В. Станчева при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Гражданско дело № 20221110169884 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Г. А. Д. срещу „фирма“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1. установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечната клауза на чл. 12, ал. 4 от договор за потребителски кредит № (номер)/03.05.2022 г. , сключен между Г. А. Д. и „фирма“ АД, както и 2. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 133,61 лева (изменение на иска, допуснато в хода на открито съдебно заседание от 17.05.2023 г.), представляваща сума платена по процесния договор за потребителски кредит при начална липса на основание, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда /22.12.2022 г./ до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че на 03.05.2022 г. Г. А. Д. влязъл в облигационна връзка с ответното дружество по повод сключен договор за потребителски кредит в размер на 500 лева (левова равностойност на 255,65 евро), при ГПР от 43,78 %, ГЛП от 39,72 %, при срок на кредита от 6 погасителни вноски. Съгласно клаузата на чл. 12 от така сключеното съглашение, в срок до 7 дни договорът за заем трябва да бъде обезпечен с гарант – трето физическо лице, изразяващо се в поемането на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими суми по договора. Сочи се, че това трето лице подлежи на предварителна проверка от кредитора, като същото следва да отговаря на допълнително зададени критерии: да е дееспособно и на възраст над 18 години, да получава трудово възнаграждение, не по-малко от 600 лева месечно, да е на трудов договор от поне 6 месеца, предхождащи сключването на договора за кредит и прочие. На следващо място, обръща внимание, че според чл. 12, ал. 4 от договора при неизпълнение на това коментирано задължение (за предоставяне на обезпечение) в уговорения срок, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 226,50 лева, 1 а според чл. 12, ал. 6 от контракта неустойката се заплаща разсрочено. Насетне, отбелязва, че ищецът е погасил в цялост своето задължение, като в последното била включена и процесната неустойка. Смята, че така уговорената клауза на чл. 12 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 226,50 лева, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и на чл. 21, ал. 1 от ЗПК и чл. 33 от ЗПК. Счита, че клаузата действително накърнява добрите нрави, тъй като е нарушен правен принцип за предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Достига се до значителна липса на еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Предвидената неустойка е необосновано висока. Настоящата неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение (по предоставяне на обезпечение) е пример за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. По повод плащането на сума въз основа на клауза, която се характеризира като неравноправна, респ. нищожна такава, навежда, че плащането е станало при изначална липса на основание. Моли съда да постанови решение, с което да уважи двата иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът „фирма“ АД оспорва иска, като възразява, че неустоечната клауза не противоречи на закона, нито го заобикаля, не е неравноправна и не противоречи на добрите нрави. Твърди, че обезпечителната функция на неустойката произтича от стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойка, ще положи максимални усилия да изпълни точно задължението. Обявява, че твърденията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК са неоснователни, доколкото това условия е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Акцентира, че неоснователни са и инвокираните от ищцовата страна възражения, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, изразяващо се в липса на посочване в договора от какви пера е съставена общодължимата сума. Отделно, неустоечната клауза е част от несъщественото съдържание на договора, респ. и без наличието на тази клауза съглашението обвързва страните, поради това евентуалната нищожност на клаузата на чл. 12 от договора, не влече нищожност на договора в цялост. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски, в това число и адвокатско възнаграждение и прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и това обстоятелство се установява от ангажираните в хода на процеса доказателства, че Г. А. Д. и „фирма“ АД са се намирали във валидна облигационна връзка по повод сключен Договор за потребителски кредит № (номер)/03.05.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 500 лева (левова равностойност на 255,65 евро съгласно официалния курс на Българска Народна Банка за еврото спрямо лева), при годишен процент на разходите от 43,78 %, годишен лихвен процент от 39,72 %, при уговорени 6 погасителни вноски.

От представения по делото Договор за потребителски кредит № (номер) от 03.05.2022 г., сключен между страните, се установява, че ищецът Д. в качеството си 2 кредитополучател е усвоил сумата в размер на 500 лева, представляваща съответната левова равностойност на сумата в размер на 255,65 евро, предоставена му от ответното дружество в качеството му на кредитодател. От съдържанието на коментираното договорно съглашение се установява още, че според чл. 12, ал. 1 от него, заемателят се задължава на основание чл. 23 от ЗЗД в срок до 7 дни след сключване на настоящия договор да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. В разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от контракта е отбелязано още, че третото лице (поръчител, солидарен длъжник) следва да посети някои от търговските обекти на заемодателя в страната и да сключи а последния изричен договор за встъпване в дълг (договор за поръчителство), с който да се задължи да отговаря солидарно, заедно със заемателя за връщането на всички дължими по настоящия договор суми. Със сключването на този договор задължението на заемателя съгласно този член се смята за изпълнено. Третото лице (поръчител) подлежи на предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. В чл. 12, ал. 3 от същия договор страните се споразумяват, че третото лице следва да отговаря кумулативно на следните условия: 1. да бъде дееспособно физическо лице; 2. навършена възраст: 18 години; 3. минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи сключването на този договор: 600 лева на месец; 4. валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключването на този договор; 5. стабилна кредитна история (без регистрирани просрочия по кредити в Централен кредитен регистър); 6. предложеният поръчител не е активен потребител на заемните продукти на дружеството и/или не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. В клаузата на чл. 12, ал. 4 от съглашението е посочено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл. 12 от същото, ще причини на заемодателя вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски, дължими от страна на заемателя, които неустойката в тази алинея следва да обезщети. Последното изречение на чл. 12, ал. 4 гласи, че заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 115,81 евро или 226, 50 лева в случай, че първият не изпълни в определения срок задължението си, посочено в чл. 12, ал. 1 от договора.

Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил сумата по кредита.

От представени по делото в оригинал два броя разписки № (номер) и № (номер) се извежда, че на 09.05.2022 г. Г. Д. е предал в качеството си на заемател по договор за кредит № (номер) на представител на „фирма“ АД сумата от 200 лева, а на 11.05.2022 г. – сумата от 438,40 лева.

По делото е представена и справка от НАП относно актуалното състояние на всички действащи трудови договори за дружеството „фирма“ АД към 30.05.2022 г., но доколкото този период е след процесните дати (09-ти и 11-ти май 2022 година), за които има данни, че ищецът Д. е престирал процесните суми, то и същата не е предмет на анализ в настоящия съдебен акт и съдът не гради извода си по същество на спора въз основа на нея.

В хода на съдебното производство, развило се пред районния съд, е изслушано заключение по ССчЕ, вещото лице по която е извело изводи, както следва: първо – общо платената от Г. А. Д. на ответното дружество „фирма“ АД по договора за заем от 03.05.2022 г. сума е в размер на 638, 40 лева, като на 09.05.2022 г. е платена сумата от 3

200 лева, а на 11.05.2022 г. съответно сумата от 438, 40 лева. Експертът е извел, че общият размер на погасеното задължение е съставено от 500 лева – главница, 4, 49 лева – възнаградителна лихва и неустойка в размер на 133,61 лева (уточнено в хода на защитата на заключението от експерта по реда на чл. 200, ал. 2 от ГПК в рамките на съдебно заседание, проведено на 17.05.2023 г.).

Други относими доказателства в хода на процеса не са събрани.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Според императивното правило, разписано в основните, принципни начала на гражданското съдопроизводство - чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Ето защо и в случаите, когато ищецът не е въвел възражения досежно валидността на дадена клауза от потребителски договор, на съда му е служебно вменено задължението да бди за наличието на неравноправен елемент.

По иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че клаузата (неустоечна) на чл. 12, ал. 4 от договора, сключен с ответника, е нищожна на заявените с исковата молба основания, а именно поради противоречие със закона.

В тежест на ответника по този иск е да докаже основателността на възраженията си, а именно, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора, в това число и неустоечната клауза.

Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се 4 съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.