Определение № 567 от 30.06.2026, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 567 гр. Шумен, 30.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Въззивно частно гражданско дело № 20263600500311 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279, вр. чл. 274 от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх. № 3241/10.06.2026 г. при ВПРС, депозирана от „Профи кредит България“ ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н, Н. М. Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е.К, против разпореждане № 756/02.06.2026 г. по ч.гр.д.

№ 202/2026 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника М. М. К. за плащане на следните суми: в размер на 712,07 евро, представляваща главница; в размер на 701,01 евро, представляваща договорна лихва за периода 15.08.2024 г.

– 15.03.2026 г. Жалбоподателят счита, че разпореждането е неправилно. Излага, че законодателят предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, което обаче не изключвало тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл.

411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред (какъвто не бил настоящият случай) или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че 1 съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, според изисквания на чл.

145, ал.2 ЗЗП. Заповедният съд неправилно бил извършил именно такава преценка.

Жалбоподателят обоснова валидно договаряне на цената на кредитната услуга в рамките на предложени от самия клиент параметри, след разясняване на преддоговорната информация 1 и приложимите общи условия, като именно предложението на потребителя е било прието от кредитора с отпускане на исканата главница и допълнително потвърдено от клиента, не упражнил право на отказ от сключения договор, каквато възможност му закона и ОУ към договора. Договореният лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. Счита, че длъжникът е изявил свободната си воля за получаване на кредит при цена с посочените в договора ГЛП и ГПР, по отношение на който била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който е ограничен нормативно до петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания. ГПР не надхвърлял този размер, поради което не било налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави.

Позовава се на принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти, гарантиращ свободата при определяне на цена на възмездно кредитиране, който не поставя допълнителни ограничения от нравствени категории. Поради това счита, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави. По отношение на законната лихва твърди, че присъждането й е последица от уважаването на главния иск, а размерът й подлежи на установяване в изпълнителния процес. Намира, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава, тъй като същата не представлявала неравноправна клауза. Предвид действителността на уговорените клаузи за договорно възнаграждение и ГПР, счита, че процесният договор е изцяло действителен и е породил правните си последици за двете страни. Моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника относно вземанията за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира и разноските за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът я намира за неоснователна, поради следното:

Производството пред Районен съд – Велики Преслав по ч.гр.д. № 202/2026 г. е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, подадено от „Профи кредит България“ ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н, Н. М. Л. и Я.К.Ч., действащо чрез пълномощника си Н. М. Л. срещу М. М. К. с ЕГН **********. Претендират се следните вземания: за сума в размер на 712,07 евро, представляваща главница; за сума в размер на 701,01 евро, представляваща договорна лихва за периода 15.08.2024 г. – 15.03.2026 г., за сума в размер на 364,23 евро, представляваща възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; за сума в размер на 680,01 евро, представляваща възнаграждение за закупена и използвана услуга „Флекси“; за сума в размер на 255,65 евро, представляваща такса за извънсъдебно събиране на вземането; за сума в размер на 24,75 евро, представляваща законна лихва за периода 16.03.2024 г. до 29.03.2026 г.; за сума в размер на 215,24 евро, представляваща разноски по делото.

Посочено е, че вземанията произтичат от неизпълнение на договорни задължения от 2 страна на длъжника, явяващ се заемател по договор за кредит № .../27.02.2024 г.

Към заявлението е приложен цитирания договор за потребителски кредит, от който е видно, че „Профи кредит България” ЕООД предоставило на М. К. сума в размер на 3000,00 лева. Предвидено е, че срокът на договора е 36 месеца, като са отразени размерите на месечната погасителна вноска, като е посочен и размер на лихвения процент, като общият размер на плащанията възлиза на 5154,29 лв. На длъжника били предоставени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, като по този начин общата сума за връщане е посочена като 9024,29 лева.

С разпореждане № 346/01.04.2026 г. по делото, съдът оставил заявлението без движение, като дал редица указания на заявителя, вкл. да посочи всички извършени от длъжника плащания.

С молба от 07.04.2026 г. „Профи кредит България“ ЕООД уточнило, че общия размер на извършените плащания от К. възлиза на 900,22 евро.

С разпореждане № 756/02.06.2026 г. по ч.гр.д. № 202/2026 г., ВПРС отхвърлил изцяло заявлението. Заповедният съд приел, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в договора за кредит не е отразен вярно годишният процент на разходите, като не са посочени всички разходи и допускания, а именно тези по допълнителните услуги „Фаст“ за приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на потребителски кредит и „Флекси“ за правото на кредитополучателя да променя погасителния план, доколкото същите са известни към датата на сключване на процесния договор за кредит. Обърнал внимание, че размерът на договореното възнаграждение за предоставяне на т.нар. „допълнителни услуги“ – 3870 лева, което в сравнение с размера на предоставения кредит (3000 лв.) на практика се явява несъразмерно висок, предвид стойността на кредита. Налице е нееквивалентност на престациите, която накърнява добрите нрави, като клаузата, която я урежда не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на доставчика и потребителя, който е икономически по-слабата страна, поради което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Описал е, че в процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но единствено като абсолютна процентна стойност – 49,02 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация как е формиран той.

Липсвала яснота относно отделните компоненти, определящи същия, а именно: не се установява дали е формиран от усвоената от потребителя главница (3000 лв.) или и от сумите, уговорени като допълнителни услуги (още 3870 лв.). Не ставало ясно дали цената на последните е част от формулата за определяне на годишния процент на разходите. По този начин на практика не е предоставена адекватна възможност на потребителя да се информира за това какви са условията и стойността на кредита, в това число и вида на отделните компоненти, определящи ГПР, с което е нарушено императивното изискване на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.

Невключването на тези разходи в ГПР води до нищожност на целия договор и до недължимост на уговорените акцесорни задължения за договорна лихва, лихва за забава, законна лихва, такси за услуги, както и за такси за забава. ВПРС съобразил направеното 3 признание от заявителя за извършени плащания от длъжника в общ размер на 900,22 евро, който надвишава размера на претендираната главница.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи: съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а според т. 3 на същия текст/ заповед не се издава и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. В конкретният случай, искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на сключен между заявителя и длъжника договор за потребителски кредит и последният има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Тоест, налице е договор с потребител и заповедният съд следва да изпълни вмененото му задължение. По отношение на същия са приложими нормите на Закона за потребителския кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая това изискване не е спазено.

Видно от представения договор за кредит потребителят се задължил да заплаща за предоставените му допълнителни услуги сума в размер на 107,50 лева месечно за целия срок от 36 месеца, съвпадащ със срока на договора за заем, във връзка с който се предоставят услугите, като общата цена на договореното възнаграждение за допълнителните услуги се равнява на 3870,00 лева. Съгласно договора, същите са: допълнителна услуга „Фаст“ – приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена услуга „Фаст“ и в рамките на 1 час, считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на „Профи кредит България“ ЕООД и допълнителна услуга „Флекси“ – всеки клиент, пожелал и закупил допълнителна незадължителна услуга „Флекси“, получава право да променя едностранно погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изискания.

Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Настоящата инстанция счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по 4 смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – например издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение. Посочените по-горе услуги имат характер на действия, свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК забранява заплащането на такси. Следователно, клаузите заобикалят изискванията на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК, поради което са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Следва да се отбележи също, че съгласно клаузите, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, се налага извода, че ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което потвърждава извода, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя, а за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗЗП. С оглед горното е налице хипотезата по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК. Разходите за заплащане на процесните допълнителни услуги са част от общите разходи по кредита и следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, което води до нарушаване на чл. 19, ал. 4 от ГПК. Освен нищожни, като противоречащи на закона /чл. 10а, ал. 2 ЗПК/, тези допълнителни уговорки увеличават и годишния процент на разходите. По този начин кредитополучателят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно положение спрямо насрещната страна. Предвид изложеното, процесния договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК, се явява недействителен, поради което и съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит – погасителният план няма действие между страните.