Решение № 65 от 07.04.2026, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Велико Търново, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ М.А

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

АНЕТА ИЛИНСКА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно гражданско дело № 20254000500493 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 264 от 12.06.2025 г. по гр.д. № 525/2024 г. на Окръжен съд Русе е осъдена Б. Б. Б. да заплати на Й. А. А. сумата 18142,26 лв. на основание чл. 72 ЗС, представляваща увеличена стойност на собствения й недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, като е отхвърлен искът за горницата над 18142,26 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв., както следва: за сумата от 26857,74 лв., като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на Б. Б. Б. за обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот, индивидуализиран по-горе, в размер на 24653,75 лв. и мораторна лихва върху него за периода от 14.06.2022 г. до 14.05.2021 г. в размер на 2203,99 лв. и за сумата от 15000 лв., като неоснователен. С решението е осъдена Б. Б. Б. да заплати на Й. А. А. сумата в размер на 5633,47 лв., на основание чл. 74 ЗС, представляващ стойността на направени разходи за подобрения в собствения й недвижим имот, 1 индивидуализиран по-горе, като е отхвърлен искът за сумата над 5633,47 лв. до пълния предявен размер от 33725,24 лв., като неоснователен. С решението е отхвърлено възражението за прихващане, предявено от Б. Б. Б. против Й. А.

А. за разликата над 38166,25 лв. до пълния предявен размер от 24653,75 лв., представляващи обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот, посочен по-горе, за времето от 24.08.2014 г. до 14.05.2024 г., и за разликата над 2203,99 лв. до пълния предявен размер от 32000,43 лв. – мораторна лихва върху главницата от 97200 лв. за периода от 29.06.2021 г. до 14.05.2024 г., като неоснователно. Присъдени са разноски.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от Б. Б. Б..

Изложени са съображения за недопустимост на постановеното решение, като съдът се е произнесъл по евентуален иск без сбъдване на поставено от самия ищец условие. Главният иск с правно основание чл. 72 ЗС е уважен частично за сумата от 18142,26 лв. В същото решение съдът се е произнесъл и по евентуалния иск на ищеца с правно основание чл. 74 ЗС, също уважен частично. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставеното от ищеца условие и то е отхвърляне на главната му претенция.

Недопустимо е съдът да преизчислява за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично уважен. По тази причина съдът не е следвало да разглежда евентуалния иск и поради това решението в тази част се явява недопустимо. Неправилно е прието, че ищецът е добросъвестен владелец на ¾ ид.ч. от недвижимия имот. Неговият праводател е майка му, която му дарява ¾ ид.ч. от имота, със запазено право на ползване по отношение на ½ ид.ч. Съгласно чл. 135 ЗЗД знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, какъвто е настоящия случай. След като в хипотезата на чл. 70 ЗС недобросъвестността означава знание, то такова знание следва да се счита за установено в отношенията между майка и син. С оглед на това счита, че ищецът не може да черпи права от незнанието си, че майка му не е била собственик. Завещанието е признато за нищожно, поради роднинската връзка между завещателката по нотариалното завещание и свидетел по нотариалното производство. Й. А. е син на двамата заветници, единият от които знае за роднинската връзка между свидетелката и бабата на ответницата, поради което и ищецът е могъл да узнае за нея. Това обосновава извод, че А. е недобросъвестен владелец на недвижимия имот. Неправилен е изводът на 2 съда, че владението е започнало от 15.08.2018 г., като не са съобразени събраните доказателства в тази връзка. Й. А. и майка му П. А.а са направили изявление, че двамата владеят имота от 2012 г. до 2018 г., както и към 03.12.2021 г. в искова молба, заведена от тях по друго дело. Не са съобразени свидетелските показания, които доказателства обосновават извод, че за периода от м. август 2014 г. до месец май 2024 г. отговорността за обезщетение следва да е ½ ид.ч. от претенцията, а не ¼ ид.ч. от нея. Не е доказано, че средствата за ремонта са заплатени от Й. А.. Оспорва се моментът на извършване на подобренията, като се твърди, че това е станало през 2021 г., след завеждане на исковата молба по чл. 108 ЗС. Направено е заключение, че главната претенция е неоснователна, а евентуалната претенция до размер от 22533,88 лв. следва да се приеме за неоснователна, поради основателност на възражението за прихващане. Оспорва се размерът на дължимото обезщетение за ползване на чужд имот, предмет на възражението за прихващане, като се сочи, че неправилно е прието, че ищецът трябва да отговаря за ¼ ид.ч. от сумата за периода м. август 2014 г. – м. май 2024 г., както и след 13.08.2021 г. до въвода във владение се сочи, че той дължи обезщетение за ¾ ид.ч. Предявяването на иск по чл. 108 ЗС представлява покана за заплащане на обезщетение за неоснователното ползване.

Моли съда да обезсили обжалваното решение в частта, с която е уважен евентуалния иск, като недопустимо, да се отмени в частта, с които са уважени исковете и вместо него се постанови ново, с което те бъдат отхвърлени, а в условията на евентуалност да се отмени решението в частта, в която са уважени исковете и вместо него се постанови ново, с което те бъдат отхвърлени като погасени чрез прихващане.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата не е депозирала становище по жалбата.

Постъпила е насрещна въззивна жалба от Й. А. А., като решението се обжалва в частта, с която за сумата от 26857,74 лв. искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 60000 лв., като погасен поради прихващане с насрещно вземане на Б. Б. за обезщетение от лишаване от ползване на собствения й недвижим имот. Сочи се, че формулировката на диспозитива е неясна, тъй като се приема, че е уважен искът за присъждане на увеличената стойност на имота в размер на 60000 лв., и е извършено прихващане с част от 3 така признатата изцяло по размер претенция, но прихваната с дължима друга претенция на ответницата срещу ищеца. Счита, че претенцията за обезщетение за ползване на имота е неоснователна изцяло. Оспорва се изводът на съда, че завещанието не е годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС да установи за владелеца добросъвестно владение. От гледна точна на предпоставките за приложението на чл. 71 и чл. 72 ЗС, добросъвестността се трансформира в недобросъвестност с предявяването на иска за връщането на вещта. В конкретния казус ищецът е престанал да бъде добросъвестен едва на 05.11.2021 г., когато при разпит на свидетел в първоинстанционния съд по предявения ревандикационен иск, съдът, а и страните за пръв път са узнали, че една от свидетелките по нотариалното завещание е роднина по съребрена линия от четвърта степен на завещателката. Доколкото добросъвестността са свързва със субективното знание за пречката за придобиване, то ищецът като наследник на баща си, няма как да е знаел през 2012 г. за завещанието, нито да предполага какви свидетели са присъствали, нито е имал правната култура да знае изискванията за действителност според формата на завещанието. На съставянето на завещанието не е присъствала и праводателката на ищеца, нито неговия баща, то е едностранен акт. По тази причина ищецът дължи връщане на добивите, респ. заплащане на обезщетение за ползване едва след 05.11.2021 г. По времето, през което е упражнявано добросъвестно владение, не се дължи обезщетение за ползване на насрещната страна. Не е доказано и установяването на фактическа власт върху имота. За Б. Б. не е имало пречка да ползва жилището от 2014 г. до 2020 г. В поканата за предаване на имота, отправена от Б., е поискано заплащане на наем от 600 лв. от двамата ползватели, който размер не е кредитиран от съда. Сочи се, че обезщетение за ползването на имота се дължи от ищеца на ответницата само за периода от м. април 2020 г. до 01.03.2024 г., когато ползването е преустановено и то за ¼ ид.ч. от наема, тъй като П. А.а е със запазено право на ползване върху ¾ ид.ч.

Допуснати са технически грешки при определяне на дължимия наем.

Отправено е искане да се отмени решението в обжалваната част, вместо което бъде отхвърлена изцяло претенцията на Б. Б. за заплащане на обезщетение за ползването на жилището, да се отмени извършеното прихващане и се остави в сила решението в останалата част, с която е уважена претенцията за заплащане на 60000 лв., представляваща увеличената стойност на имота.

4

По насрещната жалба е депозирано становище от Б. Б. за нейната неоснователност. За да бъде уважен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС следва да бъде установено, че са извършени подобрения в чужд имот, които са увеличили неговата стойност, размерът на това увеличение, както и че към момента на извършване на подобренията ищецът е имал качеството на добросъвестен владелец. В случая е недоказано, че ищецът е добросъвестен владелец, по отношение на нотариалното завещание не е приложимо правилото на чл. 70, ал. 1 ЗС. Излагат се подробни съображения в тази връзка, както и се коментират събраните доказателства, установяващи фактическата власт върху имота.

Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбите оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивните жалби са подадени в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава.

Окръжен съд Русе е сезиран с искова молба, предявена от Й. А. А. против Б. Б. Б. за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща увеличената стойност на недвижим имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, на основание чл. 72 ЗС. При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 74 ЗС за сумата 33725,24 лв. /след направено уточнение/, представляващи направените разходи за подобрения в същия имот. Излагат се съображения, че с влязло в сила решение по гр.д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд Варна е прието за установено спрямо Й. А., че Б.

Б. е собственик на 7/8 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор *** по КККР на гр. Варна. Апартаментът е придобит през 1967 г. от А. и В. Б., като на 05.04.1990 г. А. Б. със саморъчно завещание се е разпоредил в полза на съпругата си с цялото свое имущество.

След смъртта му през 1992 г. едноличен собственик на имота е станала В. Б., 5 която на 03.08.2012 г. с нотариално завещание е завещала своето имущество на брат си А. А. и съпругата му П. А.а. След смъртта на завещателката, А. и П.

А.и стават собственици по завещание. А. А. е починал през 2014 г., с което имотът става съсобствен между съпругата му П. А.а и сина им Й. А.. На 15.08.2018 г. с договор за дарение П. А.а е дарила наследените по завещание ¾ ид.ч. от имота на сина си, с което Й. А. е придобил целия имот. В. Б. е майка на починалия баща на ответницата Б. Б., съответно баба на ответницата. Б. Б. е претендирала право на собственост и ревандикация спрямо имота, оспорвайки извършените завещателни разпореждания. В хода на производството по делото, при разпит на свидетелката В. М. А.а се изяснява родствената връзка на тази свидетелка със завещателката, препятстваща възможността й да бъде свидетел в нотариалното производство. Това е основанието, въз основа на което съдът е приел, че завещанието е нищожно, поради нарушаване на законовите изисквания за форма по смисъла на чл. 24 ЗН. На 14.05.2024 г. е извършен въвод на Б. Б. във владение на имота. Същевременно, веднага след дарственото разпореждане, с което П. А.а е дарила ¾ ид.ч. от имота на сина си, Й. А., като собственик на целия имот /включително и придобитата 1/4 ид.ч. по наследство от баща си А. А./, е започнал да прави разноски за запазване на апартамента, който е бил в изключително занемарено състояние. Ремонтът е извършен изцяло със средства и труд на ищеца. Той е придобил фактическата власт на правно основание, годно да го направи собственик, без да е знаел, че праводателят му не е бил собственик, вследствие на опорочената правна форма на нотариалното завещание, факт, станал му известен с произнасянето на съда по предявения иск на основание чл. 108 ЗС. Ето защо, той се явява добросъвестен владелец по смисъла на чл. 72 ЗС. Извършеният ремонт на апартамента е за времето от м. декември 2018 г. до м. юли 2020 г., като общата му стойност се определя на 37014 лв., изменен размер на 33725,24 лв. Описани са подробно извършените дейности, с които според ищеца се е увеличила стойността на имота. По тези причини са предявени настоящите искове.