Решение № 329 от 01.05.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 329 гр. гр. Хасково, 01.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640101105 по описа за 2024 година

Предявен е от Д. П. Д., ЕГН **********, от ***, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК – за установяване съществуването на вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. № 836/2024г. по описа на Районен съд-София.

В исковата молба се твърди, че на 08.05.2021г. между ищеца и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № *** за сума в размер на 1000 лева, която ищеца следвало да върне на 10 месечни вноски, при ГПР 47,85% и фиксиран лихвен процент 40,05%. В чл.3 т.12 от договора била посочена обща сума за плащане в размер на 1237,99 лева, но ищецът установил, че сумата, която следвало да заплати по този договор възлизала на 2350 лева, тъй като следвало да заплати и сума от 1112,01 лева за неизпълнение на задължението му по чл.8 от договора да представи едно от описаните в чл. 6 от същия обезпечения. Размерът на тази неустойка бил посочен в колона 6 от погасителния план. Поддържа се от ищеца, че така уговорената в договора неустойка била нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради противоречието й с добрите нрави, както и на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл.8 от договора представлявал неравноправна клауза, задължаваща потребителя да заплати необосновано 1 високо обезщетение или неустойка, като се излагат подробни съображения в такава насока. Поддържа се, че в договора формално била уговорено неустойка за неизпълнение на задължение към ответника, но всъщност се касаело за договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това следвало от условията при които в договора било предвидено възникването на вземането за неустойка, а именно – непредставяне на обезпечение по договора под формата на банкова гаранция или поръчител, които следвало да отговарят на редица условия и които обективно трудно се покривали от потребителя. Освен това, налагането на толкова къс срок за изпълнението им препятствало всякаква възможност на потребителя да реализира и изпълни тези условия. Налагал се извода, че всъщност посочените в чл.6 от договора две опции не давали никаква възможност на потребителя да избегне заплащането на неустойка, тъй като същите били много трудно изпълними и така във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. С оглед тези трудно изпълними условия, за да не възникне вземането за неустойка и предвид нейния размер, съпоставен с размера на главницата, неустойката излизала извън присъщите й функции и се превръщала в средство за обогатяване на кредитора, което я правело нищожна.

Фактически в случая не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, представляващо допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай била договорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжника и която била печалба за кредитора. На следващо място се поддържа нищожност на неустойката, поради противоречието й с добрите нрави, предвид нарушаване на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. С клаузата на чл.8 се предвиждало заплащане на неустойка, но за неизпълнение не на главното, а на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение. От своя страна предназначението на обезпечението към един договор имал за цел да гарантира изпълнение на задължението на крудитополучателя да върне заемната сума и дължимите му лихви, но това, че кредиторът сключил договора без представено обезпечение, потвърждавало тезата на ищеца, че сумата, формално наречена неустойка, всъщност представлявала скрита възнаградителна лихва. Така уговорената неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище и в каквато насока се излагат подробни съображения. Клаузата на чл.8 от процесния договор била и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, а оттам и нищожна на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП, тъй като била угворена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяването на кредитора чрез възникване в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин се оскъпявала и цената на заема. Същата не 2 отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Ищецът счита клаузата за неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. Освен това, същата била уговорена с цел заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР, поради което съгласно чл.21 ЗПК се явявала нищожна и заплащане по нея не се дължало. В договора следвало да се посочи размерът на лихвения процент, в който в настоящия случай следвало да е включена и неустойката, за която се поддържа нищожност, и която реално представлявала сигурна печалба за кредитора. Според ищеца, при включването й в този размер, фиксираният лихвен процент нямало да бъде записания от 40,05%, а по-голямо число. Така бил нарушен чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен реалният годишен лихвен процент.Доколкото същият бил част от ГПР, то от това следвало, че и неговият размер бил различен от посочения в договора. В него трябвало да участва и сумата от 1112,01 лева, но това не било сторено, с което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по този начин не ставало ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва.Посочва се още, че процесният договор за заем попадал в обхвата на ЗПК, поради което следвало да отговаря на императивните му изисквания, в т.ч тези на чл.11 ал.1 от ЗПК досежно неговото съдържание, а според чл.22 ЗПК неспазването им водело до недействителността му. В случая било налице неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, поради което целият договор следвало да бъде приет за недействителен, а последиците от недействителността на договора съответно били посочени в чл.23 от ЗПК, според който, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.С оглед горното и с оглед на задължителната практика на СЕС, се отправя искане към съда да извърши служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение за осъществени и други хипотези на недействителност, които не били въведени от ищеца в предмета на правния спор. Той твърди, че в изпълнение на процесния договор за потребителски кредит заплатил на ответника сумата от 2 350 лв. Поради недействителността на договора за заем било възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която ищецът получил по него - в размер на 1000 лв., но не и на лихва и други разходи. От това следовало, че разликата между заплатената от него сума от 2350 лв. до дължимата от 1000 лв. /в размер на 1350 лв./ била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.1 от ЗЗД. В тази връзка, ищецът бил подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение 3 по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 836/ 2024г. по описа на PC-София. Сочи, че срещу издадената заповед било подадено в срок възражение от длъжника, поради което за него възниквал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск.Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено спрямо ответника, че същият дължи на ищеца сумата в размер на 213.63 лева, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по Ч. гр. дело № 836/2024г. по описа на PC- София, представляваща недължимо платена сума за договорна лихва /без основание/ по Договор за паричен заем № ***/08.05.2021г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на сумата.

Ищецът претендира и присъждане на разноски за заповедното и настоящото производство, в т.ч. и на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и моли съда да отхвърли същия. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По подадено от ищеца заявление е образувано Ч. гр. д. № 836/2024г. по описа на Районен съд - София по реда на чл.410 от ГПК срещу ответното дружество за сумата от 237.99 лева, представляваща получена без основание сума от длъжника „сити Кеш“ ООД, формирана от платена от заявителя възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***, сключен на 08.05.2021г. между „сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател и Д. П. Д. в качеството на заемател, с която „сити Кеш“ ООД се обогатил за сметка на Д.

П. Д., доколкото клаузите от договор за потребителски кредит № ***, сключен на 08.05.2021г., предвиждащи дължимостта на сумата от 237.99 лева /възнаградителна лихва по договора/ са неравноправни и нарушаващи добрите нрави, ведно със законанта лихва върху сумата, считано от 03.01.2024г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски за платена държавна такса в размер на 25 лева, за които суми е издадена и Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 531 от 05.01.2024г.

На 08.05.2021г. между страните е подписан Договор за потребителски кредит № *** към искане № ***, по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1000лв., с ГПР от 47,85%, брой погасителни месечни вноски – 10, дата на последно плащане – 08.03.2022г. и обща сума за плащане 1237,99лв. Приложен е към договора и погасителен план, подписан от двете страни.

За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша 4 съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че по кредита общо са постъпили суми в размер на 2138.95 лева за погасяване на задължението по договора. С тях са погасени: лихва – 213.63 лева; неустойка – 925.32 лева и главница – 1000 лева. Кредитът е погасен предсрочно на 22.12.2021г., като кредиторът е съобразил предсрочното погасяване на кредита по отношение на договорната лихва и неустойката. При пълното предсрочно погасяване на 22.12.2021г. са събрани суми за договорна лихва и неустойка, начислени до тази дата.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Предявен е установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, за установяване дължимост на недължимо платена сума въз основа на нищожна клауза по процесния договор за потребителски кредит сума за възнаградителна лихма. Така предявеният иск се явява допустим, тъй като е депозиран от надлежна страна в указания преклузивен срок по чл.414 от ГПК.

Разгледан по същество, искът е изцяло основателен по следните съображения:

Съгласно чл. 55, ал. 1. пр. 1 ЗЗД този, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. За да бъде уважен предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно - следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценя неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна 5 обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г. /. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност, се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/.