Решение № 3517 от 06.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3517 гр. София, 06.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100509827 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. Б. И. срещу решение от 23.06.2022г., постановено по гр. дело № 52071/2021 г. по описа на СРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 604,77 лева, представляващи разноски по гр. дело № 48932/2014 г. по описа на СРС, 33 състав, за която е издаден изпълнителен лист от 17.01.2020 г. по гр. дело № 48932/2014 г. по описа на СРС, 33 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20208630400316 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 при КЧСИ и район на действие СГС.

Жалбоподателят навежда доводи за допуснати нарушения на материалния закон от първоинстанционния съд и неправилна преценка на доказателствата. Същият изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че образуването на изпълнително производство прекъсва давността, като сочи, че посоченият извод е в несъответствие с разясненията, дадени в т. 10 на ТР № 2/26.05.2015г. на ВКС, и първото принудително действие е наложеният запор върху вземането му по банкова сметка на 04.06.2021г. Развива съображения, че основанията за спиране и прекъсване на давността са посочени изчерпателно в разпоредбите на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и не могат да се тълкуват разширително. На следващо място, в жалбата са наведени доводи, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист не удължава срока на давността относно изпълняемото право 1 по смисъла на чл. 117 ЗЗД, защото не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право. Независимо от горното, сочи, че молбата за издаване на изпълнителен лист е подадена повече от пет години след влизане в сила на решението.

Отделно от изложеното, релевира доводи, че молбата за образуване на изпълнително производство е нередовна, тъй като е подадена против лице, което е починало. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, в която са развити съображения за неоснователност на жалбата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. Първата инстанция е извършила всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК и е дала точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. С оглед съвпадането на изводите двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, съдът достигна до следните правни изводи:

Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи 2 значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл. 439 ГПК е аналогична на тази на чл. 255 ГПК (отм.), като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.

Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Съгласно нормата на чл.

116, б. “в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се прекъсва. По силата на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години.

Съгласно нормативната уредба, установена в чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, което в конкретния случай е моментът на влизане в сила на решението, постановено по гр. дело № 48932/2014 г. по описа на СРС, 33 състав, макар и решението на съда в частта за разноските да има характера на определение.

От приетите доказателства, касаещи изпълнително дело № 20208630400316 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 при КЧСИ и район на действие СГС, се установява, че същото е образувано на 05.02.2020 г. по молба на "Топлофикация София" ЕАД като взискател срещу Х.А.А. като длъжница, въз основа на изпълнителен лист от 17.01.2020 г., издаден на основание влязло в сила на 11.07.2015 г. решение № I-33-47/16.04.2015 г., постановено по гр. дело № 48932/2014 г. по описа на СРС, 33 състав, изменено в частта на разноските с решение от 17.06.2015 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, за сумата в размер на 607,77 лева, представляваща разноски по делото.

С подадената молба за изпълнение по чл. 426 ГПК е заявено искане за налагане на запор върху вземанията по трудово възнаграждение и налични банкови сметки, ако има такива, както и е извършено възлагане на ЧСИ с правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

В хода на изпълнителното производство е установено, че длъжницата е починала на 21.02.2008 г, като с протокол от 04.06.2021 г. на мястото на починалата и на основание чл.

60, ал. 1 ЗН във вр. с чл. 429, ал. 2 ГПК е конституиран в качеството на наследник ищецът А.

Б. И. /син/.

Разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК предвижда, че издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис. По делото нито се твърди, нито има данни ищецът да се е отказал от наследството, оставено от Х.А.А., респ. да го е приел по опис.

Съобразно приетото в мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия, независимо от това дали 3 прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

В цитираната тълкувателна практика на ВКС е прието, че нередовна е молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК. В случая молбата, въз основа на която е образувано изпълнителното производство, е депозирана на 05.02.2020 г., т.е. преди да е изтекъл 5годишния давностен срок, който е започнал да тече от датата на влизане в сила на съдебното решение /11.07.2015 г./. На следващо място, молбата е съобразена с изискванията за редовност, като в нея взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи на основание чл. 426, ал. 2 ГПК /освен извършеното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ/. В тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по т. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност, с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител да приложи изпълнителен способ, какъвто е настоящият случай, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. С оглед изложените съображения настоящия съдебен състав счита, че с подадената молба от 05.02.2020 г., в която е направено и искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ, давностният срок е прекъснат. На основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД от всяко последващо прекъсване на погасителната давност е започнала да тече нова петгодишна такава.

Предвид обстоятелството, че новата петгодишна погасителна давност относно вземанията - предмет на спора, не е изтекла до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, въззивният състав намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 439, ал. 1 във връзка с ал. 2 ГПК предявеният от въззивника-ищец иск на това основание се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.

4

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези на СРС относно изхода от разглеждането на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

РАЗНОСКИ ПО ДЕЛОТО:

С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна, която своевременно е направила искане за присъждане на разноските по делото (юрисконсултско възнаграждение), което съдът намира за основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице е защитавано от юрисконсулт, размерът на възнаграждението се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП, който препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50,00 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемата страна-ответник следва да се присъдят разноски в размер на 50,00 лева.