Решение № 3206 от 17.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3206 гр. Пловдив, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20235330118564 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на Д. И. М. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с която иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № .......... към искане № ...... от 12.04.2023 г. е нищожна.

Ищецът се позовава на недействителност на клауза в договор за потребителски кредит, като твърди, че на .......г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № .......... към искане № ....... Страните договорили отпускане на заем в размер на 1000 лева, които да бъде върнат от М. ведно със възнаграждение за кредитора и неустойка, ако не представи обезпечение на кредитора си по договора - едно от следните обезпечения: 1.

Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчител, който да отговаря на определени от кредитора условия. Договорено било, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1 252,86 лв. Такава и реално била начислена, доколкото обезпечение не било представено.

Ищецът твърди, че е усвоил заема, но не е заплатил процесната неустойка. Сочи се, че ответникът е заобиколил правните изисквания на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, като с начисляването на неустойката, се осигурява допълнителна печалба. Излагат се твърдения, че неустойката е загубила обезщетителната си функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Твърди се, че неустойката е 1 над 50% от стойността на заема и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Сочи се, че кумулирането на неустойката с погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие с добрите нрави.

Изложени са твърдения, че неустойката е загубила обезпечителната си функция, понеже няма логика кредитор да престира без наличие на обезпечение и така да се лиши от гаранции срещу неизпълнение.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва иска и отрича пороците на процесната неустойка. Счита, че процесната неустойка е действително уговорена между страните. Моли искът да бъде отхвърлен.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от З П К за това, че клаузата за процесната неустойка е нищожна на няколко основания, посочени от ищеца.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже сключването на договор, наличие на клауза за неустойка, както и основанията за нищожност на същата.

Налице е правен интерес за ищеца от предявяване на положителен установителен иск с оглед твърденията на същия, че не е заплатил сума по клаузата за неустойка, която претендира, че е недействителна. В допълнение ответната страна може да търси изпълнение по твърдяната за нищожна клауза за неустойка, което определя интереса на ищеца да се установи, че не я дължи по аргументи за нейната нищожност с отделен иск.

Между страните е сключен договор за потребителски кредит, което обстоятелство не се оспорва от ответника, въз основа на който ответникът се е задължил да предаде на ищеца заем в размер на 1 000 лв., която ищецът се е задължил да върне на погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема – 44,50% и годишен процент на разходите (ГПР) – 54,51%. Посочената обща сума за плащане по договора е 1 339,14 лв. Освен това в чл. 11, ал. 1 от договора е договорена и неустойка в размер на 1 252,86 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение, посочено в чл. 5 от договора – банкова гаранция или поръчител при определени условия, или ако представеното обезпечение на отговаря на условията, посочени в договора за кредит. Неустойката е предвидена да се заплаща разсрочено по 178,92 лв. за първите пет месеца и по 51,18 лв. за следващите седем месеца заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства в размер на 2 592лв.

От представените по делото доказателства се установява наличието на договорни правоотношения между страните, клауза за неустойка в потребителския договор и наличието на нейните предпоставки за дължимост 2 и начисляване.

За прогласяване нищожността на клаузата се сочат няколко основания.

В съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС като главен иск следва да се разгледа искът с основание противоречие с добрите нрави съгласно поредността, въведена от ищеца.

Размерът на неустойката (повече от главницата по кредита и три пъти повече от възнаградителната лихва), краткият срок за изпълнение на задължението (тридневен) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не е налице и обезпечителна функция на неустойката. Начинът на уговарянето й – с множество изисквания към поръчителя и с краткия срок за предоставяне, предварително правят трудно изпълнимо предоставянето на това обезпечение, вместо да обезпечават изпълнение на задължението.

Процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР. Размерът на ГПР, посочен в договора, съдът намира, че не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Изложеното налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението и да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

3

Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 от ГПК, се считат за нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Следователно чл. 11 от договора е нищожен.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответника. Ищецът има право на разноски за заплатената държавна такса в размер на 50 лв. и за адвокатско възнаграждение.

Съдът дължи произнасяне по възражението на ответника за прекомерност на адвокатския хонорар. Не следва да се обсъждат приложените от ответника доказателства във връзка с оспорване предоставяне на безплатна правна помощ от адвоката, понеже по настоящото дело ищецът е заплатил адвокатския хонорар в брой, видно от приложения по делото договор за правна помощ, който има силата на разписка за получаване на парите.

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз (Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 425,29 лв. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, малкия размер на иска, подаването на искова молба и друго писмено становище, ненеобходимостта от доказателствени искания за доказване предмета на иска и неявяването на процесуалния представител на ищеца в зала, провеждането само на едно открито съдебно заседание, както и липсата на правна и фактическа сложност на делото, счита, че следва да присъди 300 лв. адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „СИТИ КЕШ“

ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, по предявения от Д. И. М., ЕГН **********, с адрес в ........................................., срещу, иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, чл. 19, ал. 4 и чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, че е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, уговорката в чл. 11 от Договор за потребителски кредит № .......... към искане № ...... от ........ г. , сключен между страните по делото, с която уговорка се предвижда неустойка в размер на 1 252,86 лв., дължима от кредитополучателя при непредоставяне на обезпечение, отговарящо на условията на договора.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, 4

ЕИК 202531869, да заплати на Д. И. М., ЕГН ********** сумата в размер на 350 лв. – сторени разноски в производството, по следната банкова сметка: BG03 UBBS 8888 4000 1251 43.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС – Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5