Решение № 4326 от 08.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4326 гр. Пловдив, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330114833 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. В., ЕГН ********** против „Стик – Кредит“ АД, ЕИК 202557159 , с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № .... от 14.10.2020 г., по който получил 400 лева, платими на вноски, при ГЛП 36 % и ГПР – 42,58 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10; чл. 19, ал. 4 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за присъждане на 26,07 лева – получена без основание за възнаградителна лихва и 234,68 лева – за неустойка /вж. изм. по чл. 214 ГПК в осз/, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 26.08.2024 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва претенциите. Договорът бил валиден, сключен при спазване изискванията на ЗПК, лихвата била дължима като възнаграждение за ползвания финансов ресурс. Поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, била уговорена 1 неустойка. Клаузата за дължимостта й била индивидуално уговорена и не била неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 ЗЗП, нито нищожна или излизаща извън присъщите й функции. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан процесният договор за кредит № .... от 14.10.2020 г., по който предоставената сума е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 1708/05.02.2025 г. – л.70-71/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Относно неустойката:

В клаузата на чл. 17, ал.1 от договора, който не е спорно, че е сключен, е предвидена дължимост на неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, при нейна дължимост периодично заедно с погасителните вноски, при липса на предоставено обезпечение по чл. 17. В погасителния план е предвидена дължимост на такава на вноски с обща стойност – 234,68 лева /така и ССЕ/. Според чл.

7, същият следва в 3 дневен срок от сключване на договора, да предостави обезпечение, чрез – поръчител ФЛ; банкова гаранция за всички задължения по договора /вкл. неустойка/, в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за плащане на задълженията, с валидност – най – малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Поръчителят и б. гар. следвало да отговарят на условията по ОУ и да бъдат одобрени от кредитора, като последното се извършвало единствено по негова преценка – чл. 17, ал. 2. В чл. 20 ОУ са изброени всички изисквания, на които следва да отговаря ФЛ – поръчител /над 14 конкретни на брой, вкл. за лично явяване и пр./, с предвидена възможност за кредитора да въвежда и допълнителни критерии относно поръчителя.

Банковата гаранция като условия по ОУ чл. 22 – отговаря на описаните в договора.

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и неизвестни доп. параметри само от кредитора, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е 2 твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. следва да отговаря на редица критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума /в т.ч. и неустойка, такси и пр./ и период месец след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на отпуснатата сума.

Размерът на предвидената неустойка представлява 58,67 % от кредита, т.е.

3 изначално е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчител, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но и неустойка в значителен размер – сума, надвишаваща половината от главницата.

Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Относно възн. лихва:

Налице е самостоятелна нищожност на клаузата за начисляването й – при формиране размера на лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и 4 практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 36 % годишно, както и годишен процент на разходите от 42,58 % - неотговарящ на действителния – само неустойката представлява 58,67 % от кредита, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Предвид изложеното и нищожността на сочените клаузи от договора, платените по тях суми, подлежат на връщане, т.к. са получени при начална липса на основание.

От приетата ССЕ, която се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвена, неоспорена от страните, се установява, че за лихва и неустойка са платени именно исковите суми, които подлежат на връщане, т.к. са получени при начална липса на основание. Исковете са доказани и основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва като последица.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък и док. за платени – 100 лева ДТ и 250 лева – деп. ССЕ.