Определение № 2906 от 02.06.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 1422/2026
- Вид
- Определение № 2906
- Подписан
- 02.06.2026
- В сила
- 02.06.2026
- Състав
- Албена Бонева, Боян Цонев, Мария Христова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 225, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 · Кодекс на труда
- чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 · Кодекс на труда
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2906 гр. София, 02.06.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Албена Бонева
Членове:
Боян Цонев
Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101422 по описа за 2026 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. П. Й., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. А. Т. срещу решение № 10/22.01.2026 г., постановено по въззивно гр. дело № 570/2025 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 174/14.11.2025 г. по гр. дело № 1117/2025 г. на Мездренския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу „Специализирана болница за продължително лечение и рехабилитация по вътрешни болести – М.“ ЕООД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със заповед № 6/16.06.2025 г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „касиер, служител човешки ресурси, домакин хранителен склад и библиотекар“ при ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на ищцата сумата 3 703 лв., претендирана като обезщетение за периода 17.07.2025 г. - 21.10.2025 г., през който е останала без работа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.08.2025 г. до окончателното й заплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното и въззивното производство по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. Т., като 1 общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) преценката дали е налице реално съкращаване на щата на съкратената длъжност, към момента на фактическото премахване на съответната трудова функция ли се прави или по-късно; 2) открита след по-малко от два месеца нова щатна бройка на длъжност с променено наименование, но включваща трудовите функции на вече съкратена длъжност, установява ли, че трудовите функции на съкратената длъжност не са били фактически премахнати; 3) налице ли е реално съкращаване в щата, когато трудовите функции на съкратената длъжност са били впоследствие възложени за изпълнение на друг новоназначен работник, който формално заема друга длъжност, но изпълнява трудовите функции на съкратената длъжност; 4) допустимо ли е да се съкрати щатна бройка, респ. да се премахне съответната трудова функция, и след по-малко от два месеца да се създадат като нови същите трудови функции, но с ново име на длъжността; 5) за наличието на идентичност на длъжността по старото щатно разписание и тази по новото, щом тя е с друго наименование и към съществуващите трудови функции са възложени допълнителни; и 6) следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първите четири от тези въпроси били разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 334/19.12.2013 г. по гр. д. № 1241/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 126/02.05.2011 г. по гр. д. № 1227/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение (ТР) № 5/2019 от 26.10.2021 г. на ОСГК на ВКС; петият въпрос – в противоречие с решение № 137/17.04.2015 г. по гр. д. № 7170/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 168/10.06.2014 г. по гр. д. № 5342/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и шестият въпрос – в противоречие с решение № 107/10.08.2011 г. по гр. д. № 78/2010 г. на Iво гр. отд. на ВКС, решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си жалбоподателката сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно – съдът допуснал нарушение на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен смисъл.
Насрещната страна – ответникът „Специализирана болница за продължително лечение и рехабилитация по вътрешни болести – М.“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник адв.
И. С., в отговора на касационната жалба поддържа доводи, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и подробни съображения за неоснователност на жалбата и на предявените искове.
2
По наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното:
Последният (шестият) поставен в изложението процесуалноправен въпрос е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, и е правно-значим за всяко въззивно исково производство. Разрешение на този въпрос не е дадено със сочените от жалбоподателката, решение № 107/10.08.2011 г. по гр. д. № 78/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС и т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което тази практика е неотносима и не формира такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая. От друга страна, по този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, обективирана и в посочените от страна на жалбоподателката, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на II-ро гр. отд. В тази константна практика се приема, че въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция – непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции.
Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната й жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция.
В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така възприетото разрешение в практиката на ВКС. В мотивите си окръжният съд е посочил оплакванията на ищцата във въззивната й жалба и твърденията и доводите й в исковата й молба, както и изложеното в 3 отговорите на същите от страна на ответника; съдът е обсъдил всяко от относимите писмени доказателства, съдържащи информация за правно-релевантните факти по делото; по същия начин поотделно е обсъдил и показанията на всеки от разпитаните по делото свидетели. При извършена и съвкупна преценка на писмените и гласните доказателства, излагайки съображения кои от тях кредитира като достоверни и кои не, съдът е извел своите фактически констатации; въз основа на последните, подвеждайки ги под приложимите материалноправни норми – при анализ на същите и позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд, излагайки съображенията си по твърденията, доводите и възраженията на страните, е формирал и решаващите си правни изводи по двата основни спорни въпроса по делото, като е приел, че ответната болница-работодател, при спазване на процедурата по чл.
333, ал.ал. 1 и 2 от КТ, успешно е преодоляла ползваната от ищцата предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ; както и че работодателят реално, а не фиктивно, е съкратил заеманата от ищцата длъжност. Предвид това окръжният съд е извел и крайните си изводи за законосъобразност на процесното уволнение, респ. – за неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Така мотивираното въззивно решение не е в противоречие, а напротив – изцяло е съобразено с цитираната по-горе константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл.
236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – оплакванията му за неправилност на въззивното решение, сами по себе си не съставляват основания за допускане на касационното обжалване.
Няма основание то да се допуска в случая и по останалите поставени от жалбоподателката – материалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ. За да достигне до решаващия си извод, че в случая е налице реално, а не фиктивно съкращаване на щата, въззивният съд е установил от доказателствата по делото следните релевантни обстоятелства:
По трудов договор от 09.07.2007 г. и допълнително споразумение към него от 01.03.2025 г., ищцата е изпълнявала длъжността „касиер, служител човешки ресурси, домакин хранителен склад и библиотекар” при ответното дружество. Със заповед от 26.02.2025 г. на управителя на същото, считано от същата дата е изменено поименното и длъжностно щатно разписание, като е съкратена заеманата от ищцата длъжност, възложено е изпълнението й на главния счетоводител и е утвърдено ново поименно и длъжностно щатно разписание, считано от 27.02.2025 г. Със заповед от 14.04.2025 г. на управителя, считано от същата дата е изменено поименното и длъжностно щатно разписание в дружеството, като е открита една щатна бройка за длъжност „организатор работа с клиенти“ и е утвърдено ново поименно и длъжностно щатно разписание, считано от 14.04.2025 г. С връчената на ищцата на 17.06.2025 г., процесната заповед № 6/16.06.2025 г. на управителя на ответното дружество е прекратено трудовото правоотношение между страните, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ и утвърденото щатно разписание от 27.02.2025 г. – поради съкращаване на щата, считано 4 от 17.06.2025 г.