Определение № 639 от 20.08.2024, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 639 гр. Ловеч, 20.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПОЛЯ ДАНКОВА

Членове:

ПЛАМЕН ПЕНОВ

ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА

ТЕНЕВА като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20244300500503 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, срещу Разпореждане № 2022/06.08.2024 г. по ч.гр.д. №1372/2024 по описа на РС - Ловеч, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на „Профи Кредит България” ЕООД срещу С. Б. А., ЕГН **********, и Р. И. М., ЕГН **********, за следните суми: 314.15 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №********** от 21.09.2022 г. за периода 25.03.2023 г. до 03.04.2024 г., 197.85 лв. - лихва за забава за периода от 26.10.2022 г. до 03.04.2024 г. и 92.30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 03.04.2024 г. – 29.07.2024 г.

В жалбата са изложени твърдения, че съдебният акт е неправилен в обжалваната част, тъй като в заповедното производство съдът не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която черпи права заявителят. Счита, че съдът е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила, както и че не са налице неравноправни клаузи в процесния договор. Поддържа, че договорът отговаря на всички законови императивни изисквания и преди да бъде сключен на ответника е предоставен стандартен европейски формуляр. Счита, че ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, както и че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР. Твърди, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и тъй като не се предявява като самостоятелен иск, не се дължи и държавна такса. Моли съда да отмени атакуваното разпореждане и да бъде разпоредено 1 издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за цялата претендирана сума.

Съдът, като взе предвид доводите, изложени в жалбата, и доказателствата по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване, поради което съдът намира, че същата е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с което заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е претендирал, че С. Б. А. и Р. И. М. дължат сумите както следва: 881,97 лв., представляваща остатък от предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит №********** от 21.09.2022 г., 314.15 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 25.03.2023 г. до 03.04.2024 г., 325,56 лв. - възнаграждение за закупена услуга Фаст, 541,68 лв. възнаграждение за закупена услуга Флекси, 30.00 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 09.02.2023 г., 400.00 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, дължими при забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 24.06.2023 г., 197.85 лв. - лихва за забава за периода от 26.10.2022 г. до 03.04.2024 г. и 92.30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 03.04.2024 г. – 29.07.2024 г. В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от процесния договор, сключен между страните при ОУ, по силата на който кредиторът е предоставил на длъжника кредит в размер на 1000 лв., платим на 24 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 105.41 лв., като за падежна дата е определено 25-о число.

Съгласно ОУ към договора, длъжникът дължи и възнаградителна лихва, предварително определена и е разсрочена във времето, като неизплатената част от същата възлиза на 314.15 лв. за периода 25.03.2023 г. до 03.04.2024 г.

Твърди се, че длъжниците са поискали и закупили пакет допълнителни услуги: Флекси - за приоритетно становище по искането му за отпускане на кредит, и Фаст - за право на едностранна промяна на погасителния план от страна на клиента за целия срок на действие на договора, като незаплатеният остатък от цените им възлиза съответно на 325.56 лв. и 541.68 лв. Длъжниците не са изпълнили задълженията си, като са погасили само 4 погасителни вноски, след което са изпаднали в забава. Предвид това, на 09.02.2023 г. и на 24.06.2023 г. са им начислени съответно 30 лв. и 400 лв., представляващи суми за обезщетяване на разходите на кредитора за извънсъдебно събиране на вземането в остатъчен размер. Изяснява се, че в резултат на допуснатото неточно изпълнение кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем на 03.04.2024 г.

За да постанови обжалваното разпореждане районният съд е приел, че клаузите от договора, касаещи уговорено възнаграждение за допълнителни 2 услуги и такса за извънсъдебно събиране на задължението са в противоречие със закона по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК, чл.33 ЗПК и добрите нрави, като е приел наличие на неравноправни клаузи и приложението на последиците на чл.146 ЗЗП и е отхвърлил частично заявлението.

Настоящият съдебен състав намира, че постановеното от първоинстанционния съд разпореждане в обжалваната част е правилно.

На първо място, съгласно чл.411 ал.2 т.2 и 3 ГПК, съдът е задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Ето защо, доколкото процесният договор е сключен с потребители предвид липсата на посочване, че кредитополучателите действат в рамките на своята търговска или професионална дейност или че кредитът е предназначен за извършване на такава, съдът е длъжен да извърши проверка за наличие на неравноправни клаузи и за противоречие със закона или добрите нрави, която проверка от своя страна не изключва преценката на валидността на сделката.

Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Допълнителни по смисъла на горепосочената разпоредба са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, а именно отпускане на заема и неговото администриране, усвояване и управление – арг. от чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

В случая, видно от раздел V и VI от процесния договор за потребителски кредит и чл. 15, 15.1 и 15.2 ОУ, длъжникът е закупил длъжникът е закупил услугите Фаст, предоставяща право на приоритетно становище по искането му за кредит, с цена 400 лв. и Флекси, предоставяща му право да променя погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания, като отложи, намали или смени датата на падежа на определен брой погасителни вноски, с цена 650 лв. Уговорено е и че заплащането на цените им е разсрочено на вноски от по 43,75 лв., дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита.

С оглед изложеното съдът намира, че услугата за приоритетно разглеждане със съдържанието, посочено в ОУ към договора, няма характер на допълнителна по см. на чл. 10а, ал.1 ЗПК, защото не е услуга, предлагана при действието на договора, а е за действия, предхождащи самото сключване на договора. Посочената клауза, уреждаща възнаграждение за услуга, която не е сред допустимите по договора за потребителския кредит, противоречи на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на таксата за услуга Флекси следва да се има предвид, че тя се дължи предварително, независимо от това дали ще бъдат ползвани уговорените възможности, даващи право на кредитополучателя да оперира с кредитните средства при облекчени за него условия. Това поставя кредитополучателя в неравноправното положение да дължи цена за услуги, 3 които не ползва, на което съответства и реципрочното право на кредитора да събира цена за непредоставени услуги. Клаузата относно възнаграждение за услугата е неравноправна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП, и след като няма твърдения да е индивидуално уговорена, тя е нищожна – чл.

146, ал. 1 ЗЗП.

Отделно от това размерът на възнаграждението за закупуване на пакета от допълнителни услуги - общо 1050 лв., надхвърля размера на отпуснатия кредит от 1000 лв., с оглед на което стойността на тези странични за договора задължения се явява необосновано висока и също води до значително неравновесие в правата на длъжника и на кредитора по договора, което е още един допълнителен аргумент за извода за нищожност на клаузите, с които е предвидено заплащането на тези услуги.

Освен това, съдът не споделя тезата на жалбоподателя, че закупуването на процесните услуги е незадължително. Индикация за това е уговорката за разсрочването на плащането им като допълнение към уговорените между страните месечни погасителни вноски. Дори и да се приеме обратното и потребителят доброволно да е избрал да заплати сумата от общо 331,59 лв. за посочените допълнителни услуги, в случая това е ирелевантно, доколкото основна задача на съда по потребителски дела е да отиде отвъд буквалното съгласие на страните, за да възстанови икономическия баланс по договора в съответствие със законовите правила за защита на потребителя и принципите в тази насока – в този смисъл т. 28 от Определение по дело C-425/23 на СЕС и т. 52 от Решение от 21.04.2016 г. по дело по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerov на СЕС. Следователно в настоящата хипотеза съгласието на потребителя, от когото не може да се очаква да е правно информиран, е въпрос без значение, с оглед служебното задължение на съда за защита на интересите му.

С Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. на СЕС е прието, че чл.

3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Следователно може да се обоснове несъмнен извод, че 4 дължимите възнаграждения за допълнителните услуги в случая представляват разход, пряко свързан с договора за кредит и същите следва да намерят отражение при изчисление на ГПР по кредита.

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Съдът намира, че характерът на вземането за допълнителните услуги, представлява допълнително възнаграждение за ползване на предоставения паричен ресурс, поради което предполага включването му в ГПР. При отчитането на тези суми като несъмнен разход действителният ГПР би бил различен, т. е. по-висок. В този смисъл вписаното в договора не кореспондира с изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето, съгласно чл. 22 ЗПК, каквато е и настоящата хипотеза.