Решение № 1168 от 31.07.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1168 гр. Плевен, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430102555 по описа за 2025 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Г. В. Й., ЕГН**********, чрез адв. С.Т., против ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК****, с която са предявени: иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор №1069133/28.09.2021г за предоставяне на финансови услуги от разстояниекато главен; иск с правно основание. чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, вр. чл.

146, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г- като евентуален; иск с правно основание. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1664 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор № 1069133/ от 28.09.2021г.. ведно със законната лихва. Твърди се, че между страните е сключен Договор №1069133/28.09.2021г за предоставяне на финансови услуги от разстояние, за сумата от 800 лева, при срок на кредита от 30, договорна лихва в размер 27,04 лева; общ размер на плащанията- 827,04 лева, при ГПР 49.85%, лихвен процент 3,38%. Твърди се, че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от “FERRATUM BANK” в полза на заемодателя “Фератум България” ЕООД.

Сочи се, че заемателят следва да сключи Договор за гаранция с “FERRATUM BANK”, по който дължи сумата от 236,96лв.- такса за предоставяне на 1 гаранция. Твърди се, че съгласно т.9.11. от Общите условия за предоставяне на финансови услуги от разстояние на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, по искане на Заемателя и със съгласието на заемодатеря, срока за връщането на заема може да бъде удължаван с 30 дни при всяко искане, като което заемателят дължи допълнителна такса в размер на 35% от заетата сума, по Тарифата, за всяко едно отделно удължаване с 30 дни. Твърди се, че ищецът е погасил задължението си по процесния договор, чрез заплащане на следните суми: на 28.10.2021г.– 280лв.; на 27.11.2021г– 280лв.; на 27.12.2021г.– 280 лв.; на 26.01.2022г.– 280лв; на 25.02.202г. – 280 лв.; и на 26.03.2022 – 1064лв.. – общо сумата от 2464лв. Твърди се, че процесният Договор за заем от 28.09.2021 е недействителен, поради нарушение на правилото по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че в посоченият по договора ГПР от 49,85 %, но не е ясно от какво се формира, като не са посочени взетите предвид допускания.

Излага, че нито в Договора, нито в Преддоговорната информация е налице конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти; сочи се, че е налице нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин по чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Сочи, че в общата сума не е включено допълнителното плащане по договор за гаранция в размер на 236,96 лв. По отношение на начислената такса за удължаване на срока, се излага становище за нищожност на същата; таксата е свързана с управляване на кредита и е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, установяваща забрана за начисляване на такси и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което начисляването на такива е в противоречие със закона и са недължими от ищеца-кредитополучател. Представят се писмени доказателства. Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК****, депозира отговор на ИМ, с който се изразява становище за неоснователност на исковете. Оспорват се изложените от ищеца фактически твърдения. Посочва се, че исковете са насочени към ненадлежна страна. Посочва се, че договорът за гаранция е отделно облигационно отношение, по което ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ не е страна. Посочва се също, че ищецът сам е избрал MultitudeBank /Малта/ за поръчител и е бил информиран за дължимите такси, като по този начин не е налице заблуждение по смисъла на чл. 68е от ЗЗПотр. Посочва се също, че не е налице нарушение на чл. 19, 2 ал.4 от ЗПК; разходът за гаранционната сделка не е задължителен и не се включва в ГПР.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

Безспорно по делото се установява факта на сключване между страните на Договор за паричен заем №1234209/26.01.2023г. , за сумата от 800лв, при срок на кредита от 30, договорна лихва в размер 27,04 лева; общ размер на плащанията- 827,04 лева, при ГПР 49.85%, лихвен процент 3,38%. Установява се също, че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от “FERRATUM BANK” в полза на заемодателя “Фератум България” ЕООД, като договорът за поръчителство следва да бъде сключен в срок до края на работния ден, в който сключен договорът за заем.

По делото се установява също и факта на сключване на Договор за гаранция/ поръчителство/- между ищеца- и Фератум Банк. Видно от т.3.2 от Договора за гаранция, Й. дължи такса за предоставяне на гаранция, в размер от 236,96лв.чл.1.6 от договора.

Съдът приема за установен и факта на усвояване на заетата сума от ищеца- като заемател, съобразно представената разписка от 28.09.2021г.

По делото се установява също, видно от представените от ищеца писмени доказателства, че същият е извършил плащания по процесия договор в общ размер от 2464лв. по делото, от страна на ответника няма оспорване на факта на пълно плащане на сумите по договора, вкл. и на начислената такса гаранция. Съдът констатира, че по силата на чл. 16,2 от ОУ към договора за заем, Фератум България може да нареди получените от заемателя суми, които не са предназначени за дружеството, към лицето, на която е дължима.

По делото не се установява сключване на договор за поръчителство между кредитора ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК**** и поръчителя Multitude Bank.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът Г. В. Й. – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, 3 което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от договора за заем- установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора- в рамките на същият работен ден, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на 4

Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.

5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за 5 предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант.

Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.