Решение № 136 от 06.04.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. П., 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20251230100927 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.

Ищцата Т. В. Д., с адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН **********, е предявила първоначални искове, както следва:

- срещу ответника „К.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр.

С., бул. „В.“ № 146, ет. 4, ЕИК *** – за недействителност по чл. 22 ЗПК на сключен между тях договор за потребителски кредит, а в условията на евентуалност – за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 3 и 1 ЗЗД на клауза от този договор, предвиждаща сключването на договор за поръчителство, както и

- срещу ответника „А. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „В.“ № 146, ет. 4, ЕИК *** – за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 3 и 1 ЗЗД на сключен между тях договор за предоставяне на гаранция (поръчителство).

Ответникът „К.“ ЕАД е заявил против ищцата насрещен иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за заплащането на главницата по кредита, ведно със законната лихва от депозирането на насрещната искова молба – 04.09.2025 г., до погасяването.

Ищцата пояснява, че на 23.02.2024 г. между нея (като кредитополучател) и първия ответник (като кредитодател) е бил сключен Договор за потребителски кредит с № 2927380, за сумата от 700 лв. (357,90 евро), както и че на същата дата между нея (като клиент/потребител) и втория ответник (като гарант/поръчител) е бил сключен 1

Договор за предоставяне на поръчителство. Твърди, че договорът за поръчителството е сключен в изпълнение на чл. 4.1 от кредитния договор, при което гарантът обезпечава към кредитодателя изпълнението на задълженията по кредита. Смята, че договорът за кредит е недействителен по чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 – т. 11 и във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност – нищожна е уговорката на чл. 4.1 от него, поради накърняване на добрите нрави и колизия с чл. 19, ал. 4 ЗПК и с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Счита, че и поръчителският договор е нищожен, понеже противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143 ЗЗП.

Изтъква, че не дължи на първия ответник вземането по насрещния иск, тъй като е заплатила съответната сума на втория ответник, в качеството му на поръчител, който я е уведомил, че е изпълнил кредитните задължения, а също така и с оглед недействителността на самата кредитна сделка. Иска първоначалните искове да бъдат уважени, а насрещният иск – отхвърлен. Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ по делото, да бъде присъдено съответно възнаграждение.

Първият ответник намира първоначалните искове, насочени спрямо него, за неоснователни, поддържа насрещния такъв и настоява за присъждане на съдебноделоводни разходи. Излага доводи, че: договорът за кредит, който е сключил с ищцата, е валиден и не страда от сочените пороци; ищцата е усвоила кредитната сума от 700 лв. (357,90 евро), но не е изпълнила задълженията си по нейното надлежно погасяване, поради което тя трябва да му бъде присъдена; това задължение ще е налице дори кредитният договор бъде приет за недействителен по чл. 22 ЗПК.

Вторият ответник изразява становище, че поръчителският договор не е нищожен, поради което моли исковете, релевирани от ищцата в тази насока, да бъдат отхвърлени и да му бъдат присъдени съдебни разноски.

Съдът приема следното:

1. Общи принципни положения, имащи значение за решаването на делото:

Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма, доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж. по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък дава регламентация на специален вид недействителност, касаеща договорите за потребителски кредит (вж. Решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на ВКС).

С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.

2

124, ал.

1

ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на недействителността/нищожността на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в исковата молба порок. А ако порокът е от значение за решаване на друг правен въпрос (например за дължимостта на претендирани вземания), съдът е длъжен да се произнесе по него в мотивите на решението както при направени изрични възражения в тази насока, така и когато няма такива възражения, ако той произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС).

В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя недействителността/нищожността й, и всички те да са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално обективно съединяване на искове (чл.

210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно основание за недействителност/нищожност представлява основание на отделен иск (вж. Определение № 494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г., IV г. о. на ВКС). В такава ситуация кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо, ако с уважаването на всеки от тях ще се постигнат различни правни последици за страните (вж. Решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г., ІІ г. о. на ВКС). В случай, че подобен правен интерес не е обоснован от ищеца, обективното съединяване на исковете за недействителност/нищожност ще е от евентуален тип, при което уважаването на един от тях (т. е. на едно от изтъкнатите основания) ще изключи необходимостта от произнасянето по останалите (вж. Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/11 г., І т. о. на ВКС). Логиката е, че така ще се постигне резултатът, търсен от ищцовата страна, и съответно няма да съществува правнолегитимен интерес от разглеждането и на другите пороци за нищожност, защото ефектът от съдебното прогласяване на нищожността поначало е еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД). Аналогично е положението и в хипотезата на недействителност по чл. 22 ЗПК.Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), той разполага и с правомощието да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж. Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС).

2. Конкретни фактически и правни изводи по съществото на спора:

2.1. Относно първоначалните искове:

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на процесните договори, включително и по отношение на клаузата от кредитната сделка, 3 предвиждаща сключването на договора за поръчителство.

От съдържанието на договора за кредит, на общите му условия и на погасителния план към него, копия от които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и основите параметри на кредитното правоотношение, произтичащо от него за ищцата и за първия ответник, а именно:

- главница – 700 лв. (357,90 евро);

- годишен процент на разходите – 21,93 %;

- годишен лихвен процент – 20 %;

- обща стойност на плащанията – 779,28 лв. (398,44 евро);

- погасяване – чрез 12 месечни вноски, разписани в погасителния план;

- липса на яснота по въпроса как се формира годишният процент на разходите по кредита.

Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и от него става ясно, че:

- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на задълженията на ищцата, свързани с кредитния договор;

- за тази услуга ищцата следва да заплати на втория ответник възнаграждение от 561,08 лв. (286,88 евро), посредством 12 месечни вноски;

- плащането на възнаграждението на гаранта може да се прави и към кредитодателя, за което гарантът го овластява.

От справка, извършена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „А. Т.“ ЕООД, на интернет-страницата на Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен собственик на капитала е другият ответник „К.“ ЕАД.

Кредитният договор между ищцата и първия ответник разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а първият ответник е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно, при сключването на договора, ответникът „К.“ ЕАД е действал в качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл.

9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна 4 разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договора за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).

Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. П., Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., I т. о. на ВКС).

В този контекст се налага констатацията, че договорът за кредит, сключен между ищцата и първия ответник, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е била получена крайната му величина.