Решение № 126 от 26.03.2025, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 126 гр. Плевен, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно гражданско дело № 20244400500806 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 1098 от 13.08.2024г. по гр.д. №16/2024 година на Плевенски районен съд са отхвърлени предявените от Г. В. В. с ЕГН **********, починал в ЦЗ-София, срещу Главна Дирекция „Охрана“ към МП, с адрес: гр.София, ул. „***“ № 2, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр. за признаване на установено, че ответникът е извършил пряка дискриминация основана на защитен признак „лично положение“, като е третирал ищеца по-неблагоприятно с извършения на 18.02.2019г. двоен конвоен наряд с придадени сили от МВР и от ОЗ Охрана Плевен от ОЗ – Плевен до съда в гр.Ловеч и обратно, част от системен тормоз осъществяван спрямо ищеца; за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; за осъждане на ответника да заплати сумата от 6 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди настъпили в резултат от извършеното и твърдяно дискриминационно нарушение.

Недоволен от решението е останал ищеца Г. В. В., който чрез адв. К. Я. от ПлАК го обжалва в неговата цялост в срок с оплаквания, че решението на 1 първоинстанционният съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и допуснати процесуални нарушения.

С определение от 17.01.2024 година съдът конституира в качеството на ищци по делото наследниците по закон на починалия в хода на производството жалбоподател Г. В. В. с ЕГН **********, а именно А. С. В. с ЕГН ********** от с.***, Община гр.*** – съпруга; П. Г. В. с ЕГН ********** от гр.Бургас, ул.

„Шар планина /Коста Кехайов/“ № 19, ет.3, ап.7 – син; В. Г. В. с ЕГН ********** от с.***, Община гр.*** – син; А. Г. В. от с.***, Община гр.***.

Въпреки дадените им указания със същото определение първите трима правоприемници на ищеца подадоха заявление от 18.02.2025г. – л.83 от делото, н което заявяват, че всеки от тях писмено е заявил пред РС Велико Търново, че приема наследството на Г. В. В. по опис съгласно Декларация – опис на известните им наследствени права.

П. Г. В. от гр.Бургас е получил определението, книжата и призовка за съдебното заседание на 27.02.2025г. – л.74 и л.80 от делото, но въпреки указанията не изразява становище.

В жалбата твърдят, че е налице от една страна процесуална незаконосъобразност, в предвид на установената вътрешна противоречивост в мотивите на решението поради неизвършване на задълбочено обсъждане на доводи, доказателства и възражения, а от друга страна - поради неприлагане от ПлРС на санкцията по чл.190, ал.2 ГПК и чл.161 ГПК във връзка с отказ на ответника да представи по делото изискан от него документ.

Считат, че решението на ПлРС не почива на логически съждения, защото макар съдът да приема, че за ответника е задължително да представи документ, обосноваващ различен режим на конвоиране на ищеца и същият не е представен, съдът е приел този факт за установен и счел, че съществуват правила за по-строгото конвоиране. Според жалбоподателя това представлява процесуално нарушение и буди съмнение как съдът е стигнал до извода за различно третиране на ищеца спрямо сравнявания с него свидетел.

Навеждат доводи за необоснованост на решението, в нарушение на процесуалните правила съдът не кредитирал с доверие част от показанията на свидетеля Мирослав С., т.к. приел, че същите в тази им Част не представляват 2 допустимо производно доказателствено средство.

Оплакват се, че ПлРС е нарушил материалния закон като е приел, че за изпълнение на конвоирането с УСК /усилено строг конвой/ на лица особено опасни за бягство, когато към служителите на ГД „Охрана“ са придадени и сили на МВР, техният план се изготвя от друг орган, който ги уведомява за плана и така се следват и спазват правилата за конвойна дейност по чл.18, ал.8, т.2 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност от същите служители, които са утвърдени от министъра на правосъдието. Жалбоподателят счита, че е бил подложен на понеблагоприятно третиране на основа на лично положение, тъй като е бил превозван и конвоиран с по-строги и по-сурови условия спрямо останалите лица лишени от свобода с доживотни присъди, а не поради спазване на посочените правила.

Неправилно според жалбоподателя е и становището на ПлРС, че ищеца по иска следва задължително да сочи защитен признак лично положение, защото по-неблагоприятното третиране на лице на основата на признаци по чл.4 от ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение на начина, по който се третира лицето, било е третирано или би било третирано с други лица при сравними сходни обстоятелства. Жалбоподателят счита, че ПлРС е допуснал грешка при тълкуването на тази разпоредба от закона. Посочва се съдебна практика в тази насока.

На следващо място според въззивника неправилно първоинстанционният съд е посочил, че ищеца следва да установи защо самият той е третиран по-различно спрямо лицето, с което той се сравнява.

Като аргумент се посочва, че законово неоправдано е ищеца да установи и да знае причината за неравно третиране от страна на ответника. Счита, че ищеца следва само да установи фактите, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, като установи само вероятност на неравностойно негово третиране, а ответникъта ГД „Охрана“ следва да опровергае при пълно и главно доказване, че извършеното неравностойно третиране е извършено с оправдана законова цел.

Неправилно е виждането на първоинстанционния съд, че след като приема различието при конвоирането на ищеца В. и свидетеля С., ПлРС прави извод, че не е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца В..

3

Жалбоподателят посочва съдебна практика в тази насока – практика на ВКС, ЕСП и на СЕС.

Претендира от съда отмяна на обжалваното решение на ПлРС в неговата цялост и моли съда да постанови друго решение, с което да уважи предявените искове по ЗЗДискр.

Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС ГДО към МП – гр. София не изпраща отговор и в срока за отговор и не изразява становище.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията на жалбоподателите, прецени становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 ГПК намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е, но е неоснователна.

Не се спори по делото, че ищецът Г. В. В. е изтърпявал наказание доживотен затвор през 2019г. в ОЗ Плевен.

Безспорно по делото е и това се установява от представената докладна записка с вх. № 1361/05.06.2024г., че конвоирането на л.св. В. на 18.02.2019г. е осъществено с усилено строг конвой (УСК) и с придадени сили от МВР на основание чл.18 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служители на ГД „Охрана“, утвърдени от Министъра на правосъдието, и на основание указания на ВКП с гриф „Поверително“.

За конвоирането на 18.02.2019г. до Адм. съд Ловеч за лицето е заявено на 15.02.2019г. от Затвора гр.Плевен, чрез обаждане по телефон. Началникът на Областно звено „Охрана-Плевен“ издал Заповед за конвоиране до гр.Ловеч и след представяне по адм. дело №01/2017г. на Адм. съд Ловеч, същият е върнат обратно в Затвора в гр.Плевен.

Безспорно е също така и се установява от представените Справки от ОЗ Враца и ОЗ Ловеч – л.42 и л.46 от настоящото дело, че искания за разпит пред въззивната инстанция свидетел л.св. Х. А. Х. за времето от 06.08.2015г. до 25.08.2020г. е пребивавал в ОЗ гр.Ловеч, но на 18.02.2019г. не е конвоиран до сградата на Адм.съд гр.Ловеч, като по същото време Г. В. В. е бил в ОЗ Плевен и искания свидетел нито е могъл да възприеме непосредствено в какво се е изразило дискриминационното отношение към ищеца, нито е могъл да 4 разкаже на Х. А. Х. субективните си преживявания на самия ден, а и след това защото двамата не са контактували по това време – всеки е бил в различен Затвор и не са конвоирани до съда по едно и също време – на 18.02.2019г.

Спорни по делото са въпросите налице ли е дискриминационно третиране по смисъла на чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. на ищеца Г. В. В. по признак „лично положение“ на дата 18.02.2019 година при конвоирането му с двоен конвоен наряд на ГДО към МП и с придадени сили на МВР от Затвора в град Плевен до сградата на Адм. съд гр.Ловеч и обратно до Затвора в град Плевен, изразяващо се в различно третиране в сравнение с лишените от свобода М.С.С., Н.К.Д., Х. А. Х.; ако е осъществено дискриминационно третиране – следва ли да бъде преустановено същото от ответника ГДО към МП гр.София, както и дължи ли ответната Дирекция обезщетение за неимуществени вреди по чл.71 ал.1, т.3 от ЗЗДискр за подлагането на ищеца на унижение, душевно страдание, продължително мъчение, изтезание, тормоз и репресия, като това му е причинило психоемоционален стрес, дискомфорт, подтиснатост и обострено чувство на отхвърленост и незачитане на неговите права и законни интереси, причинени му вследствие нарушенията, т.е. налице ли е причинно – следствена връзка между дискриминационното отношение и претърпените вреди и какъв е техния размер.

За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В този смисъл настоящата инстанция дължи отговор на конкретните оплаквания по ВЖ, защото решението е валидно и допустимо.

За да постанови обжалваното решение ПлРС е приел, че са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от ЗЗДискр., основани на твърденията, че спрямо ищеца е извършен дискриминационен акт чрез осъщественото конвоиране на 18.02.2019 г. чрез двоен конвоен наряд чрез служители на ГДО при МП и МВР.

Приел също така, че със Заповед №3-201 от 15.02.2019г. на Началника на ОЗ „ОХРАНА“ се установява назначен конвоен наряд в състав от шест 5 служители на ОЗ Охрана-Плевен, за осъществяване на конвой от гр.Плевен гр.Ловеч и обратно със СА СИТРОЕН „ДЖЪМПЕР“ и СА „ФОРД“, при спазване на правилата за условията и редът за осъществяване на конвойна дейност.

Съдът счел, че твърденията на ищеца в исковата молба очертават хипотезата на пряка дискриминация, която представлява всяко понеблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Тоест не всяко третиране представлява дискриминация, а само неблагоприятно такова, което се основава на поне един от посочените в чл.4, ал.1 признаци. Законът не допуска случаите на пряка дискриминация да бъдат преценявани с оглед на това дали преследват легитимна законова цел и съответствие със средството, освен в изчерпателните хипотези на чл. 7 от ЗЗДискр.

Съдът счел също така, че в разглеждания случай ищецът не е провел успешно доказване на фактите, които на пръв поглед да са достатъчни за да обосноват предположение за дискриминация осъществена на 18.02.2019г. спрямо него от страна на служители ГДО. Доводът на ищеца, че е третиран различно при неговото конвоиране на 18.02.2019г. в сравнение със свидетеля М.С.С. от ОЗ Плевен, изтърпяващ наказание Доживотен затвор, приел за основателен.

Различното третиране следва от това, че ищецът в сравнение със свидетеля, е конвоиран при по-строг контрол с придадени сили от МВР – хипотезата на чл.18, ал.8, т.2 от Правилата.

Този режим (УСК) е и с придадени сили от друг орган - МВР, за разлика от т.1, като този факт следва от признанието на ответника в Отговора на исковата молба и представената докладна записка, а не от Заповедта на началника на ОЗ Охрана, представляваща административния акт, въз основа на който е осъществено конвоирането на 18.02.2019г. от ГДО.

Разпечатката съдържа 43 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4bad3145-419a-407b-8e47-93fb1f657f7d