Решение № 20 от 03.05.2023, Районен съд - Чепеларе

Решение № 20/03.05.2023г. по гр.д. № 232/2022 г.

Съдия докладчик: Славка Гемишева

Съдът е сезиран с искова молба от И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „.....“ №... чрез адв. Д. М. от АК - Пловдив, срещу „.....“ ООД с ЕИК ..... със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „.....“ №..., ет...., с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка в размер на 694,99 лева, предвидена в чл.11 от договор за потребителски кредит №626075/27.01.2022 год. поради противоречие с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № 626075 от 27.01.2022 год., по силата на който на ищцата е предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,91 % със срок на погасяване 29 седмични вноски. Съгласно чл.11, ал.1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен в тридневен срок от датата на сключването му, като при неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 694,99 лева, платима разсрочено на 29 вноски. Счита, че така уговорената клауза за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. В тази връзка, излага, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен, чрез създаването на конкретни други разпоредби.

Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип бил чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.

8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добрите нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение сочи, че клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 694,99 лева, била 80% от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Твърди, че клаузата на чл. 11 ал.1 от Договор за потребителски кредит № 626075 / 27.01.2022 год., според която се дължи неустойка в размер на 694.99 лева при неосигуряване на обезпечение в 3-дневен срок от датата на сключване на договора, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително 1 увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди, че е налице заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Счита, че клаузата на чл.11, ал.1 от процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, понеже не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит, по безспорен начин се установява, че клаузата на чл.11 ал.1 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в чл. 11 ал.1 от Договор за потребителски кредит № 626075 от 27.0812022г, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката на чл. 11 ал.1 от Договор за потребителски кредит № 626075 / 27.01.2022 год., се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба.

В срока за отговор на исковата молба от „.....“ ООД са предявени против И. Д. Б. насрещни осъдителни искове при условията на евентуалност, а именно:

Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация по чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с които се иска да се осъди И. Д. Б. да заплати на „.....“ ООД сумата от 266,71 лева, представляваща непогасена главница по договор за кредит №626075 от 27.01.2022 год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаването на исковата молба до окончателното й плащане.

2

При условията на евентуалност, в случай че договорът за потребителски кредит №626075 от 27.01.2022 год. бъде обявен за недействителен, искането е да се осъди ответникът И.Б. да заплати на „.....“ ООД сумата от 266,71 лева, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита №626075/27.01.2022 год., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното й плащане.

В насрещната искова молба се твърди, че И.Д.Б. не е погасила задълженията си по сключения между страните Договор за потребителски кредит №626075/27.01.2022 год.

Посочва, че до датата на подаване на настоящия иск ответницата е извършила пет плащания на обща стойност 865,30 лева, с която сума е погасила дължимата по договора главница в размер на 733,29 лева и възнаградителна лихва в размер на 132,01 лева. Останалата дължима от ответника сума по кредита била в размер на 266,71 лева, представляваща непогасена главница. Твърди, че към момента на предявяване на иска всички вноски по кредита са падежирали. Поддържа, че размерът на възнаградителната лихва по договора бил определен съгласно нормативно установените правила, като между страните било уговорено, че ответницата ще дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент – 40,05% и при ГПР – 49,91% като последният бил в рамките на предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК размер. Заявява, че законът не въвежда изискване или ограничение относно размера на възнаградителната лихва, поради което счита, че уговорката в договора, касаеща същата, е действителна.

На следващо място, в условията на евентуалност, в случай че Договор за потребителски кредит №626075/27.01.2022 год. бъде обявен за недействителен, се позовава на разпоредбата на чл.23 ЗПК, доколкото твърди, че към момента на предявяване на насрещната искова молба ответницата не е погасила главницата по процесния договор. Моли за уважаване на предявявените насрещни искове. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответницата по насрещния иск, чрез пълномощника си, е депозирала писмен отговор, в който оспорва основателността на исковите претенции.

Твърди се, че ответницата била финансово затруднена и поради това не успявала да погаси дължимите вноски, за което информирала ищцовото дружество и поискала разсрочване на плащанията, но й било отказано. В тази връзка твърди, че не е дала повод за предявяване на насрещната искова молба. В случай, че бъдат уважени насрещните искови претенции, на основание чл.241 от ГПК да се разсрочи изпълнението на претендираната сума от 266,71 лева на три месечни вноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 626075 от 27.01.2022 год., по силата на който ответникът „.....“ ООД предоставил на ищцата заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,91 % със срок на погасяване 29 седмични вноски, от които три вноски в размер на 7,79 лева и двадесет и шест вноски в размер на 42,64 лева, като общият размер на всички плащания възлиза на 1 132,01 лева. Съгласно чл.5, ал.1 и ал.2 от договора за кредит, кредитополучателят се е задължил в срок от три дни от сключване на договора, да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на посочените в договора условия. Съгласно чл.11, ал.1 от договора, в случай, че същият не бъде обезпечен в указания срок или представеното обезпечение не отговаря на посочените условия, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 694,99 лева, която се заплаща разсрочено, съгласно включения като приложение №1 в договора погасителен план. Кредита заедно с неустойката следвало да се върне на 29 равни седмични вноски, всяка в размер на 63,00 лева.