Решение № 3907 от 07.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3907 гр. Пловдив, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330105086 по описа за 2024 година

Предявени са главен иск с правна квалификация по 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 11 от ЗПК, както и насрещен иск по чл. 240 от ЗЗД.

Ищцата Х. А. Н., ЕГН: **********, от ************************************, чрез пълномощник ЕАД Д. М., е предявила против „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК: 201196810, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Иван Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап.

1, представлявано от ********** Б.Н., иск за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № *****/ 17.02.2024 г., а при условията на евентуалност- за прогласяване нищожността само на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *****/ 17.02.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 200 лева, за срок от 180 дни, при фиксиран лихвен процент- 40, 15 % и ГПР- 48, 44 %.

Заемът трябвало да бъде обезпечен с гарант, като при неизпълнение от ищеца се дължала неустойка от 478, 80 лева, при което общата за връщане сума ставала 1 817, 40 лева. Твърди се, че било нарушено изискването договорът да е написан на формат и шрифт до 12 пункта, като на ищцата не били предоставени копия от ОУ и погасителния план. Договорът за кредит бил недействителен, като в него нямало ясно разписана методика за формиране на ГПР и не било ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК. Клаузата за нестойка била също недействителна, условията не 1 били уговорени индивидуално и потребителят не можел да влияе върху съдържанието им.

Не била извършена преценка за кредитопособността на длъжника, от непредставянето на обезпечение не били настъпили вреди за кредитора, като неустойката се кумулирала с лихвата за забава, което било недопустимо. Били нарушени нормите на чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК. Неустойката представлявала печалба на кредитора и надбавка към главницата, като клаузата противоречала на добрите нрави. Предявяват се искове за прогласяване на договора/ клаузата за обезпечение за нищожни. Претендират се и разноските в процеса. С допълнителна молба посочва, че ищецът имал правен интерес от установителен иск, който не бил свързан със заплащане на задълженията по кредита. Съгласно ТР № 1/ 2022 г. на ОСГТК на ВКС съдът можел и служебно да се произнесе по нищожността на договор/ негова клауза в мотивите на решението, поради което, за да имало СПН се изисквало изрично произнасяне в диспозитива, чрез предявяване на установителен иск. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че ищецът нямал правен интерес от предявяване на иска, защото неустойка не му била начислявана. Отделно от това, искът бил предявен в срока за прекратяване на договора по чл. 29 от ЗПК, поради което следвало да се използва този специален ред, а не директно исков път за защита. Ищцата не била сключила договора с цел добросъвестно изпълнение, защото веднага предявила иск за нищожността му и нямала намерение да го изпълнява. Тя не била направила и опит за доброволно уреждане на спора, а целяла да води дела, за да генерира разноски. Твърди се, че неустойката не била задължително условие за сключване на договора, като потребителят можел да отговори на изискванията за обезпечение по кредита. Твърди се, че разноски не следвало да се присъждат на ищцата, като се прави възражение за прекомерност на разноските на адвоката й. На свой ред ответникът претендира разноски. В допълнителна молба страната посочва, че ищецът не мотивирал правен интерес от иска, поради което производството по делото следвало да се прекрати. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, като взема писмено становище.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се посочва, че договорът бил сключен след кандидатстване по електронен път от разстояние, като на имейла си кандидатът получил необходимата преддоговорна информация и код за потвърждаване, с в последствие и в телефонен разговор се съгласил са сключи договора. В хода на кандидатстване лицето представило лична карта, както и снимка, бил проведен видеоразговор, за да се потвърди самоличността. Заемната сума от 1 200 лева била изплатена на каса на „Изипей“ АД. Същата следвало да се върне на 6 вноски, всяка от по 200 лева за периода 18.03.2024 г.- 15.08.2024 г. В случая обаче се претендира само сумата от 100 лева, като частична от 200 лева, представляваща главница на вноска с падежна дата 17.04.2024 г.

По тази вноска нямало извършени плащания, като падежът вее бил настъпил. Моли се за осъждане на потребителя да заплати тази сума, ведно със законната лихва. Претендират се и 2 разноските по делото.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, като искът се признава за основателен. Твърди се, че доколкото договорът бил недействителен, по него се дължала само чистата главница. Признава се дължимостта на търсената сума. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за предоставяне на кредит № *****/ 17.02.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 200 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 6 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 15 %, при ГПР- 48, 44 % и общ размер на всички плащания- 1 338, 60 лева.

При непредставяне на обезпечение- поръчителство или банкова гаранция, се предвижда начисляване на неустойка в общ размер на 478, 80 лева, платима разсрочено с вноските по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с приложение и общите условия по него, както и електронна кореспонденция между страните при сключване на договора. Представена е и разписка за превод на заемната сума от 1 200 лева към Изи пей, с получател длъжникът.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на клауза от договора 3 за потребителски кредит- тази за неустойка, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В чл. 5 част II от приложение № 2 към договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 338, 60 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 3 от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.

Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък петдневен срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 48, 44 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително и би надвишил законовия лимит (петкратният размер на законната лихва).

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се 4 считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК