Решение № 739 от 19.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 739 гр. Пловдив, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330116355 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. Р. Ш., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*****“ № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Я. К., е предявил против „Микро Кредит” АД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет. 3, представлявано от изпълнителните директори В. В. и Г. А., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 100 лева- платена без основание по недействителен договор за заем **************** г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба- 24.09.2024 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем *************** г., при следните параметри: сума- 2 000 лева, на 12 вноски, ГПРнепосочен, ГЛП- 40, 47 % и общо дължима сума- 2 465, 04 лева. Към договора бил сключен и договор за допълнителни услуги към заема, съдържащ уговорка за набор от услуги, които нито били желани, нито пък били реално предоставени на ищеца, но за тях се дължали такси, платими с месечните погасителни вноски- по 176, 10 лева за всеки от 12- те месеца.

Това представлявало скрито оскъпяване на кредита. Ищецът предсрочно погасил задълженията си, за което му било издадено удостоверение. Твърди се, че договорът за допълнителни услуги „Комфорт“ бил нищожен, защото услугите не били ползвани, а имало явна нееквивалентност на престациите- таксата за услугите надвишавала размера на главницата. Договорът за кредит също бил недействителен, поради неспазване на императивните законови изисквания- в случая не бил посочен размер на ГПР, а това бил 1 задължителен елемент от съдържанието на договора, защото в ГПР трябвало да бъдат описани всички разходи, които следвало да понесе потребителя, за да е наясно колко точно дължи. Освен това, ГПР следвало да бъде посочен и в действителния му размер, за да се гарантират правата на потребителя, като в противен случай договорът се явявал недействителен. Моли се за връщане на сумата от 100 лева- платена без основание по недействителния договор. Претендират се и разноски. В допълнителни молби уточнява иска.

В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който се посочва, че исковете били недоказани. Твърди се, че договорите отговаряли на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП, в която връзка възраженията в исковата молба били неоснователни. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмени становища по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за заем **************** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 12 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 47 %, ГПР- няма и общ размер на всички плащания- 2465, 04 лева.

С договор за допълнителни услуги от същата дата на ищеца е предоставен пакет услуги „Комфорт“, включващ: посещения в къщи или на удобно място за събиране на вноски; безплатно внасяне на вноски от името и за сметка на клиента по банковата сметка на ответника; безплатно предоговаряне и разсрочване на кредита; разглеждане до минути; право на преференциално обслужване; право на участие в специални промоции, срещу възнаграждение в общ размер на 2 122, 80 лева, платимо с месечните вноски по погасителния план на кредита.

Като писмени доказателства са представени копия от двата договора, както и удостоверение от кредитора за липса на задължения по договорите.

Приети са две заключения на съдебно- счетоводни експертизи, по които вещото лице е изчислило, че ако в ГПР се включи освен лихвата и таксата за допълнителните услуги, размерът на разходите би станал 657, 12 %. Поради двукратно непредставяне на информация от страна на кредитора вещото лице не е посочило размера на платената от ищеца към ответника суми по двата договора, нито по какъв начин тя е разпределена по пера като погашения.

В протокола от проведеното с.з. от 13.10.2025 г. съдът е указал на ответника неблагоприятните последици по чл. 161 от ГПК при неоказване на съдействие на вещото лице за изготвяне на възложеното заключение по поставените задачи.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

2

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени два договора- за кредит и за допълнителни услуги, по отношение на които се твърди, че са нищожни, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗПК.

В договора ГЛП е определен на 40, 47 %, като в ЗПК няма предвидено ограничение на договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на Б. в отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Доколкото един договор за кредит не може да бъде сключен без да е предвидено възнаграждение за предоставените парични средства под формата на лихва, то тя е елемент 3 от същественото съдържание на договора и без нея същият е нищожен.

Отделно, в самия договор липсва посочване на размер на ГПР, а това е също задължително изискване по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Потребителят трябва да е наясно какъв е размерът на всички разходи по заема и какво включват те, за да не бъде поставян в положение да тълкува клаузите на договора и да не може да прецени икономическите последици от сключване на договора. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като в случая изрично следва да се отбележи, че според ССчЕ реалният размер на ГПР е много над установения в цитираната императивна норма законов лимит.

По отношение на втория договор за допълнителни услуги, съдът намира, че клаузите в него очевидно заобикалят закона и накърняват правата на другата страна по облигационното отношение. Таксите за тези услуги са в размер над стойността на кредита, като липсва каквато и да е еквивалентност между тях и предлаГ.те услуги от заемодателя.

Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗПклаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на тези клаузи по допълнителните услуги и оттук те имат неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по тях не се дължи парично изпълнение от длъжника.

Уговаряне на възнаграждение за тези услуги с фиксиран размер, повече от стойността на заема, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ тези клаузи, предвидени в противоречие със специалния закон.

На следващо място, дори и да не се приеме, че допълнителните услуги са нищожни 4 или неравноправни, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса за тези услуги. Липсват каквито и да е данни те да са предоставени реално на ищеца или пък той да се е възползвал от тях, поради което въобще не са налице предпоставките за начисляване на такса за тях.

Нещо повече, на основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя съответните такси, поради което са налице клаузи, които противоречат на нормата на чл. 10а от ЗПК, а оттук следва да се приеме, че те се явяват нищожни.