Решение № 260033 от 14.10.2020, Районен съд - Севлиево

Р

Е Ш Е

Н И Е

№

260033 гр. Севлиево, 14.10.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание на шестнадесети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: ГЕРГАНА БОЖИЛОВА при секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА като разгледа докладваното от съдията БОЖИЛОВА гр.д. № 1416 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.

В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 826/19 г. по описа на РС - Севлиево е издадена Заповед за изпълнение № 493 от 12.08.2019 г. по чл. 410 ГПК, като ответникът М.К.Г. е осъден да заплати посочените суми. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал.

5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил установителен иск за съществуване на вземането си, като моли съда да уважи иска със законните последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за паричен заем № *******от 08.09.2015 г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който Г. е получил паричен заем в размер на 800 лв. Сумата е следвало да се върне в размер на 953.90 лв. на

10 равни месечни вноски, като същата включва главницата и договорна лихва в размер на 153,90 лв. Всяка вноска е в размер на 95.39 лв. Срокът на договора е изтекъл на 04.07.2016 г. и по него ответникът е погасил сума в размер на 335,00 лв. Поради неизпълнение на чл. 4, ал. 2 от договора е начислена и неустойка в размер на 889.90 лв., разсрочена за плащане по 88.99 лв. към всяка месечна вноска. По този начин погасителната ежемесечна вноска е 184.38 лв. Претендира се и обезщетение за забава в размер на 265.52 лв., както и такса разходи от 27 лв.

На 01.08.2016 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който вземането по Договора за паричен заем е прехвърлено в собственост на ищцовото дружество.

Ищецът е уведомил ответника за цесията.

Ищецът моли съда да уважи иска, като претендира и разноските по делото.

Ответникът е представил писмен отговор в законния месечен срок, чрез особен представител адв. Т.М. от ГАК. В него прави възражение за тригодишна погасителна давност за част от исковете за договорна лихва и търсеното обезщетение за забава. Оспорва иска за „такса разходи“, като счита същият за неоснователен, тъй като счита, че същият има характер на обезщетение за забава, каквото е търсено на самостоятелно основание. Прави възражение за нищожност на клаузата от договора, предвиждаща неустойка по чл. 4 от договора. Счита, че по отношение на другите искове основателността им следва да се прецени съобразно доказателствения материал.

По делото се събраха писмени доказателства.

Допусната е, извършена, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза от едно вещо лице.

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 826/19 г. по описа на РС – Севлиево по заявление на ищеца е издадена Заповед за изпълнение № 493 от 12.08.2019 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил установителен иск за съществуване на вземането си.

Между страните няма спор, че предмет на иска е Договор за паричен заем № *******от 08.09.2015 г. – л. 6-8, сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който Минко Г. е получил паричен заем в размер на 800 лв. Сумата е следвало да се върне в размер на 953,90 лв., като същата включва главницата и договорна лихва в размер на 153,90 лв. В договора не е изрично посочено, че сумата от 153,90 лв. е с характер на договорна лихва, но това е очевидно и изрично е посочено от ищеца в заявлението и в исковата молба. В договора е уговорен срокът и начинът на плащане – на 10 месечни вноски, всяка вноска по 95.39 лв., или се получава сума в размер на 953.90 лв., посочена в договора като общ размер на плащанията. В договора са посочени и конкретните падежни дати на всяка месечна вноска, като първата е на 08.10.2015 г., а последната на 04.07.2016 г.

Ищцовото дружество установява своята активна легитимация по иска чрез приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. – л. 12 - 15, от който се установява, че заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил на ищцовото дружество вземанията си към неизправни негови длъжници. Към този момент процесният договор очевидно не е бил предмет на цесията, тъй като още не е бил сключен. Именно затова по-късно е съставено Приложение № 1 към договора, в което са посочени длъжниците с ликвидни и изискуеми парични заеми и сред тях е и договорът, сключен с ответника по делото – л. 18. Точно това е записано и в чл. 2.1 от рамковия договор.

Заемодателят е упълномощил ищеца да уведоми от негово име всички длъжници за цесията – л. 20, с което е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.

Ищцовото дружество е изпратило на ответника 2 броя уведомителни писма от 02.08.2016 г. – л. 21 и от 20.11.2019 г., като и двете не са получени от длъжника. Ведно с исковата молба и останалите приложения към нея, на ответника е изпратено уведомление за извършената цесия, като горните книжа са връчени при условията на чл. 47 от ГПК. Предвид това съдът счита, че ответникът надлежно е бил уведомен за извършената цесия, на осн. чл. 99, ал. 3, предл. 1 от ЗЗД и на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника.

Мотивиран от горното съдът счита, че ищецът е активно легитимиран да предяви иска, каквото очевидно е и становището на ответника, тъй като цесията не е оспорена.

С исковата молба са предявени при обективно кумулативно съединяване няколко иска.

Първият е за неизпълнение на договор с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с цена 712,03 лв. Касае се за дължима главница по описания по-горе договор за паричен заем. Всъщност този иск не беше оспорен по основание и размер, а ответникът, при твърдян от другата страна отрицателен факт, не е представил доказателства, че е изплатил частично или изцяло главното си задължение на ищеца или на предишния си кредитор. Тази сума е образувана по следния начин: ответникът е изплатил по заема сума от 335 лв. /по признание на ищеца от исковата молба/ и с нея ищецът е погасил негови задължения, като от главницата е погасена сума от 87,97 лв. Разликата между 800 лв. и 87,97 лв. определя размера на претендираната главница от 712.03 лв.

Вторият иск е за заплащане на договорна лихва с цена 102,85 лв. Съдът счита, че договорната лихва е допустима от закона съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД.

Заплащането на този вид лихва не е обвързано с неизпълнение на главното задължение, т.е. уговорената договорна лихва се дължи и когато заетата сума е върната на падежа. В този смисъл договорната лихва има характер на възнаградителна такава.

Нейният размер е посочен ясно при сключване на договора и е в размер на 153.90 лв. Изплащането на договорната лихва е било разсрочено ведно с главницата. Съдът не приема възражението на ответника, че от договора за заем не е видно, че е уговорена. Пределно ясно е, че тя е уговорена по размер в общия размер на плащанията – чл. 2, т. 7, като е посочена по основание и размер както в заявлението, така и в исковата молба. От изплатената от ответника сума е погасена част и от договорната лихва в размер на 51.05 лв. и затова претенцията е в размер на 102,85 лв.

Третият предявен иск е за заплащане на неустойка с цена 711,92 лв. и правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Неустойката е уговорена по размер в чл. 4, ал. 2 от договора – 889.90 лв., но се претендира в този размер, тъй като с изплатената от ответника сума е погасена част и от неустойката – 177.98 лв.

В заключението си, което поддържа и в съдебно заседание, вещото лице потвърждава сумите, претендирани в исковата молба.

По отношение на договорната лихва ответникът е въвел възражения за погасителна давност, направено в писмения му отговор. Счита, че е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като става въпрос за иск за лихва.

За договорната лихва е приложима кратката тригодишна давност, поради което тези вземания се дължат само за последните три години преди подаване на заявлението, или след 31.07.2016 г. Към този момент е изтекла и последната падежна дата по договора 04.07.2016 г., поради което задължението за договорна лихва изцяло е погасено по давност и сумата от 102.85 лв. не се дължи. Съдът ще отбележи, че конкретно за договорната/възнаградителна лихва е налице противоречива съдебна практика за това коя давност е приложима, но съдът изхожда от закона – чл. 240, ал. 2 ЗЗД – материално правната приложима норма, съгласно която „заемателят дължи ЛИХВА само ако е уговорено писмено“. Точно затова тази лихва се нарича и договорна.

Следващото възражение на ответника касае иска за неустойка. Той счита, че чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна негова клауза съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави, като развива съображения за това.

Съдът следва да се произнесе дали уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави, като се има предвид и съдебна практика, съгласно която се изисква от съда служебно да следи за спазване на добрите нрави при разрешаване на спор за заплащане на неустойка, независимо дали страните са се позовали на нищожността й. В този смисъл е налице засилено служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми.

Добрите нрави са морални норми и като такива те нямат правно действие. По силата на чл. 26 ал. 1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по последици наравно с нарушението на закона.

Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. Много съществено е обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите нрави следва да се прави към момента на сключване на договора, тъй като това е моментът на заявяване намеренията на страните, съответно на регламентиране на възможните последици.

Не на последно място съдът има предвид и ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК, в което е посочено, че е нищожна неустойката, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Законодателно не е въведен праг в процентно отношение, до който да се уговаря неустойката. Освен това кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. В този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а неустойката ще бъде санкция за длъжника за неговото неизпълнение.

В т.3 от ТР № 1 от

15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК е посочено, че “преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент” и са изброени примерно критериите за преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави.

Неустойката може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение. Може да се предвиди компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение, мораторна неустойка за забавено изпълнение и неустойка за лошо изпълнение.

По силата на чл. 4, ал. 2 от договора неустойката е определена в твърд размер „при неизпълнение на задължението да представи обезпечение в срока по предходната алинея“. А съгласно нея заемателят е задължен в срок от три дни от сключване на договора да представи едно от посочените обезпечения: две физически лица като поръчители, които да отговарят на голям брой изисквания, или банкова гаранция, покриваща общо дължимата сума.