Решение № 2702 от 14.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2702 гр. Пловдив, 14.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330102415 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. М. А. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, както и предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 185.34 лева, представляваща получена сума от ответника при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза за заплащане на неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата /Претендираната сума за неустойка е съобразена с допуснатото изменение на осъдителната претенция с протоколно определение на съда, държано в открито съдебно заседание от 05.03.2024 год./

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит от ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,08 % и ГПР 49,86 %. Била постигната договореност съобразно чл.6 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно 1 описани в исковата молба, изисквания. В чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 184,35 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правота на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Претендира се връщане, като недължимо платена по нищожната клауза на неустойка сумата от 50 лева.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се признава предявения иск, като изрично се отправя искане към съда за постановяване на решение при признание на иска. Поради изложеното ответникът моли на основание чл. 78, ал.2 ГПК в тежест на ответника да не бъдат възлагани разноски. Посочва се, че ответното дружеството не е претендирало от ищеца заплащане на уговорената неустойка, като се посочва, че такава от ищеца не е заплащана. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение при признание на иска, като по отношение на разноските се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение на съда от 16.06.2023 год. като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,08 % и ГПР 49,86 %, както и че между страните постигната договореност съобразно чл.6 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, при неизпълнението на което от ищеца се дължала сумата в размер на 184,35 лева като неустойка. Горепосочените обстоятелства се установяват и от представените по делото писмени доказателства – Договор за паричен заем № ***.

Съобразно чл. 6 от цитирания Договор длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) поръчител, който да отговаря на кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 23 от Общите условия на кредитора. При неизпълнение в тридневен срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 8 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 184.35 лева.

Видно от представена по делото справка от ответното дружество се установява, че ищцата е заплатила по процесния договор сумата от 500 лева главница, сумата от 35.65 – договорна лихва и 184.35 лева – неустойка.

По правните аспекти на спора:

2

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Г. М. А. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 184.35 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчители, отговарящ на чл.23 от Общите условия или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита 3 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,86 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 48.86 %, но след включването на неустойката по чл. 8 от договора, то ГПР би възлязъл на над 50 %.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, 4 същият нараства над 50% то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България към момента на сключване на Договора. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит *** следва да бъде прогласена за нищожна. Признание в тази насока е направено от ответника още с отговора на исковата молба.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесната клауза за неустойка, която е нищожна.