Решение № 2743 от 13.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2743 гр. София, 13.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100500265 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20282956 от 22.12.2020 г., постановено по ГД № 11772 по описа за 2011 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 50 състав, допълнено в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 20113268/11.05.2021 г., е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Й. Б. срещу И. С. А. и П. П. А. (конституирани съгласно чл. 227 от ГПК на мястото на първоначалния ответник П.В. А.) иск с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС за разпределение ползването на следния недвижим имот, изграден в степен на завършеност „груб строеж“, а именно: Апартамент № 27, с площ от 128,35 кв. м., състоящ се от 4 стаи, кухня, баня и тоалетна, мокро помещение, преддверие, коридори и 3 балкона, в сградата на бл. 259, вх. „В“, ет. 2, в гр. София, район „Триадица“, ж. к. *******“, изградена в парцели I, II, III, IV, кв. 133д по плана на гр. София, местност „Красно селоплавателен канал“, с обща площ от 20595,00 кв. м.

Решението е постановено при участието на ЖСК „Б.Х.“ – трето лице – помагач на страната на ответниците И. С. А. и П. П. А..

Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от ищеца Н. Й. Б..

Жалбоподателят поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, като излага подробни съображения за това в жалбата. Сочи се, че въззивникът ищец е доказал правото си на собственост върху общо 12945/20595 ид. ч. от процесния поземлен имот въз основа на представени три нотариални акта за собственост. Твърди се, че чрез посочените сделки му е 1 прехвърлена и съответна ид. ч. от построеното в този поземлен имот, тъй като предмет на принудително изпълнение са били както дворното място, така и построеното в него. Твърди се, че ищецът се легитимира като собственик на ид. ч. от изградените в имота постройки и на основание уредената в чл. 92 от ЗС презумпция. Сочи се, че ответниците не са оборили официалната удостоверителна сила на нотариалните актове, не са провели и пълно обратно доказване за оборване на презумпцията по ч. 92 от ЗС. Твърди се, че нотариусът, изповядал процесните сделки, се е уверил, че предмет на изпълнение е било дворното място с изрична констатация на съдебния изпълнител, че същото е изцяло застроено. Твърди се, че полза на праводателят на ищцата ЖСК „Б.Х.“ не е учредено валидно право на строеж, с оглед на което същият не е притежавал право на собственост върху процесния апартамент.

Въззивникът ищец счита, че искането му по чл. 32, ал. 2 от ЗС е основателно. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови друго, с което да разпредели ползването на имота.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите И. С. А. и П. П. А., с който изразяват становище за неоснователност на депозираната жалба по съображения, подробно изложени в отговора, като се прави и препратка и към изложеното в отговора на исковата молба. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Срещу Определение № 20113268/11.05.2021 г. е постъпила частна жалба от ищеца Н.

Й. Б.. Твърди се, че в производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не се дължат разноски, не са представени доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение и освен това не е разгледано от СРС направеното от ищеца възражение за прекомерност. Ето защо моли посоченото определение да бъде отменено.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответниците И. С. А. и П. П. А., с който се изразява становище за неоснователността на частната жалба по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка молят частната жалба да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при 2 приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС.

Основателността на иска за разпределяне ползването на общата вещ от районния съд се обуславя от наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: процесният имот да се намира в режим на съсобственост между ищеца и ответниците и кумулативно с това да е налице една от двете алтернативни предпоставки – невъзможност за образуване на мнозинство или решението на мнозинството да е вредно за общата вещ.

От казаното следва, че активно и пасивно легитимирано по иск за разпределение ползването на съсобствена вещ може да бъде единствено лице, имащо качеството съсобственик на общата вещ.

Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС в производството по иск с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС съдът във всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността. Поради това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на делото, включително възраженията им относно правата им в съсобствеността, представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост.

В настоящия случай въззивникът и ищец в първоинстанционното производство Н. Й.

Б. въз основа на Нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София, под акт № 24, том LVII, № от вх. рег. 20360/25.05.2009 г. (95/20595 ид. ч. от А.З.Н.), Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София, под акт № 10, том LVII, № от вх. рег. 20335/25.05.2009 г.

(12000/20595 ид. ч. от А.З.Н.) и Нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София, под акт № 37, том LI, № от вх. рег. 20179/19.05.2010 г.

(850/20595 ид. ч. от Й.К. Б. и В. Н.Б.) се легитимира като собственик на 12945/20595 ид. ч. от следния поземлен имот, а именно: парцел I, II, III и IV от кв. 133-д по плана на гр. София, местността „Красно село – Плавателен канал“, с обща площ от 20595 кв. м. със Заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. на главния архитект на град София е одобрен ЧРП, съгласно който парцели I, II, III и I V от кв. 133-д представляват част от парцел V (стар) от кв. 133-д, 3 местност „Красно село – Плавателен канал“, при граници: бул. „Тодор Каблешков“, улица и парцел I, II от кв. 133-в, улица и парцел II от кв. 133-б, кв. 133-г, новопроектирана улица.

В описания поземлен имот е изграден ******, в който се намира процесния апартамент № 27.

Ищецът твърди, че по силата на уредената в чл. 92 от ЗС презумпция същият е станал собственик по приращение и на съответната идеална част от апартамент № 27, като в описаните актове за собственост е посочено, че по силата на приращението (чл. 92 от ЗС) и чл. 496, ал. 2, изр. 1 от ГПК процесният недвижим имот се прехвърля заедно със съответните идеални части от построеното в него.

С Постановление от 03.02.2009 г., постановено по ИД № 20088510401559 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 при КЧСИ, с район на действие СГС, влязло в сила на 25.03.2009 г., ЧСИ е възложил на А.З.Н. 12095/20595 ид. ч. от описания поземлен имот. Изпълнението по ИД № 20088510401559 е насочено спрямо посочения поземлен имот с наложена на 11.12.2008 г. възбрана (съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), като на 15.12.2008 г. е извършен и опис. В протокола за опис е посочено, че имотът е изцяло застроен.

По отношение на праводателите Й.К. Б. и В. Н.Б.. Същите са придобили 850/20595 ид. ч. от процесния поземлен имот с Постановление за възлагане от 24.08.2009 г., влязло в сила на 23.09.2009 г., постановено по ИД № 20088580400017 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 при КЧСИ, с район на действие СГС. Върху поземления имот е наложена възбрана на 15.02.2008 г. и същият е описан, съгласно протокол от 28.05.2009 г. В протокола е посочено, че имотът е изцяло застроен.

От Констативен протокол № АГ-94-2665/23.X.2007 г. по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на Столична община, район „Триадица“ за степен на завършеност на ******, се установява, че сградата е изградена в степен на завършеност „груб строеж“ по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, като с Констативен протокол № АГ-94-3244/06.XII.2007 г. по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на Столична община, район „Триадица“ е уточнено, че ****** е изграден в степен на завършеност „груб строеж“ към момента на насочване на изпълнението върху поземления имот.

От изложеното следва, че към момента, в който изпълнението е насочено към процесния поземлен имот, находящата се в него сграда – ******, вече е била на етап „груб строеж“, което е констатирано с надлежен административен акт, респективно сградата е била самостоятелен обект на собственост, отделен от поземления имот, в който е изградена.

Казаното е в съответствие и с указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, според което съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Следователно разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на понятието „груб строеж“ също се съдържа в ЗУТ.

4

Според § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Дотогава строежът представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж все още не е упражнено.

От друга страна, възбранен, описан, изнесен на публична продан и възложен с постановление на съдебния изпълнител е бил единствено поземленият имот. За да приемем обратното, като самостоятелен обект на собственост сградата (респ. находящите се в нея самостоятелни обекти) е следвало да бъде надлежно индивидуализирана с посочване на присъщите индивидуализиращи белези – номер, местонахождение, застроена площ, граници, предназначение, етажност и други, евентуално с посочване на данните по чл. 60, т.