Решение № 253 от 24.11.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Русе, 01.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. Ианов при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. Иванов Гражданско дело № 20224520101805 по описа за 2022 година

Ищецът И. В. Г. твърди, че на 16.02.2018г. е образувал гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС във връзка с делба на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр.Русе, ж.к.”Дружба 3”, ул.”Никола Й.Вапцаров” № 17, бл.13, вх.4, ет.5, ап.14. Години наред той бил лишен от правото на ползване на този недвижим имот, поради което с исковата си молба той е заявил, че тя следва да се счита за покана за допускане до имота или за заплащане на обезщетение на пазарния наем, съответно на притежаваните от него права на съсобственост, като е посочил и че тези претенции ще бъдат предявени във втората фаза на делбата. Ответницата Р. Х. е получила лично тази искова молба. След получаването й, не само, че на ищеца не бил предоставен достъп до имота, а започнали всякакви опити за протакане на делото. Първоначално ответницата твърдяла, че е придобила имота по давност и по всякакъв начин оспорвала, че И. Г. имал каквито и да е права върху процесния недвижим имот. С решение № 1088/26.06.2018г. по гр.дело № 1110/2018г., Районен съд – гр.Русе отхвърлил иска за делба, но същото било отменено с решение № 455/08.11.2018г. по в.гр.дело № 590/2018г. по описа на РОС и бил допуснат до делба процесния недвижим имот.

Решението на въззивния съд било обжалвано от ответницата пред ВКС, но с определение № 285/07.06.2019г. по гр.дело № 970/2019г. ВКС не допуснал касационно обжалване на решението на РОС. С решение № 314/26.02.2020г. по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС във втората фаза на делбата, процесният недвижим имот бил изнесен на публична продан, като това решение също било обжалвано от ответницата, но потвърдено от РОС и недопуснато до касационно обжалване от ВКС. На 21.05.2021г. било образувано 1 изпълнително дело № 507/2021г. по описа на ЧСИ Васил Николов за изнасяне на публична продан на процесния апартамент. На 16.06.2021г. Р. Х. е прехвърлила 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на сина си В. И.ов Г.. На 02.07.2021г. Р. Х. е прехвърлила 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на дъщеря си М. И.ова Е.. И двете прехвърляния на идеалните части са били направени с единствената цел да се предприемат действия от другите лица за бавене на публичната продан. Всъщност делбеното производство също било белязано от множество действия за бавенето му – трудно получавали призовки и съобщения, подаване на жалби без държавна такса и отново бавно получаване на указания и изпълнението им в крайния срок, обжалване на всичко и т.н. Въпреки извършеното прехвърляне на идеални части от страна на Р. Х. на сина и дъщеря й, до момента единствено тя владее и ползва процесния недвижим имот. Поради това ищецът счита, че ответницата следва да му заплати обезщетение за лишаване от ползване на имота в размер на пазарния наем, съответно на притежаваните от него права на съсобственост – ½ идеална част, считано от датата на предявяване на иска по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС – 16.02.2018г. до 09.03.2022г. В делбеното производство била назначена съдебно-техническа експертиза и като допълнителна задача по същата било поставено да се определени месечния пазарен наем за имота, който за обзаведен апартамент възлиза на 300.00 лева месечно. За периода 16.02.2018г. до 09.03.2022г. – 13 дни за м.февруари 2018г.; 48 месеца от м.март 2018г. до м.февруари 2022г. и 8 дни за м.март 2022г., обезщетението за лишаване от ползване на имота, съответно на притежаваните от ищеца права на съсобственост – ½ идеална част, възлиза в общ размер на 7 454.52 лева. Поради това моли съда да постанови решение, с което да осъди Р. Х. да му заплати сумата от 7 454.52 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот в размер на пазарния наем за периода от 16.02.2018г. до 09.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски, както и разноските направени по ч.гр.дело № 1389/2022г. за предварително обезпечаване на иска.

Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на които основава претенцията си и формулирания петитум, квалифицира правно предявения иск по чл.31, ал.2 от ЗС.

Ответницата Р. М. Х. оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че на първо място претенцията на ищеца за м.февруари 2018г. е погасена по давност. На следващо място счита, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл.84, ал.2 от ЗЗД, в който смисъл е и съдебната практика. В случая исковата молба по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС, която ищецът твърди, че е такава писмена покана е подадена в съда на 16.02.2018г., но е била получена от ответницата едва на 28.02.2018г. Твърди и че изявлението на ищеца в тази искова молба, не би могло да се приеме за покана по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС, а по-скоро за заявка за формулиране на 2 бъдеща – във втората фаза на делбата, покана за заплащане на обезщетение. Такава обаче не е била отправена до преди подаване на исковата молба по настоящото дело. Изявлението, че ответникът дължи да предостави достъп до съсобствения имот или да заплаща обезщетение е твърде общо формулирано и не е годно да породи задължение за никого, доколкото съдържанието на твърдяното дължимо поведение е неопределено и изначално поставя длъжника в обективна невъзможност да го изпълни. Не е било изразено желание да бъде предаден ключ от Х. на Г., вероятно и защото той притежава такъв за бравата на входната врата на апартамента още от времето, когато бившите съпрузи са преустановили съвместното си съжителство. Дори и след това И. Г. е продължил да посещава апартамента, отключвайки го със собствения си ключ. Дори е да е загубил своя екземпляр от ключ за бравата на входната врата, това не може да се вмени във вина на ответницата, а И. Г. е следвало ясно да формулира искане за осигуряване на достъп чрез предоставяне на ключа.

Следва да се отбележи, че достъп му е бил осигурен, доколкото никой не е препятствал негово желание да влезе в имота, но от 2018г. до сега той не е проявявал конкретно желание за това. Т.е. за Р. Х. е било изначално обективно невъзможно да „предостави достъп” без съдействие от страна на И. Г., най-малкото – чрез посочване на начина, по който иска достъп. В исковата молба от 16.02.2018г., ищецът не е посочил нито размера на дължимото на месец парично обезщетение, нито дата, на или до която същото следва да бъде заплащано, нито начина, по който трябва да бъде изпълнено – в брой или по банков път. В тази си част „поканата” е останала в сферата на мълчалИ. волеизявление от страна на И. Г. и така – като нищожно волеизявление по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Лаконично посоченото „обезщетение на пазарния наем” сочи на определяем, но неопределен към онзи момент размер на дължимото. В този смисъл е и съдебната практика – Ако е налице предложение за обезщетяване на ползата от която е лишен неползващия съсобственик вместо предоставяне на реално ползване на вещта, достигнало до последния, без съмнение е налице основание за съществуването на притезателно право. За да е ликвидно и изискуемо същото следва да е определено и по размер.” Макар и да не е изрично посочено, по аргумент от по-силното основание, може да се направи извод, че и искането за обезщетение на отнето право на ползване, за да е ликвидно и изискуемо същото следва да е определено и по размер. Не може да се вмени като вторично задължение пак на Р. Х. да определи по свое усмотрение сумата, която се претендира от нея да заплаща. В единия случай – ако заплаща по-малко от субективно намисленото от И. Г. месечно обезщетение – би изпълнила неточно и би носила правните последици от това, а в другия случай – ако заплати повече от очакваното, би се обеднила неоснователно за сметка на неоснователното обогатяване на И.

Г.. Т.е. – справедлИ.стта в отношенията на съсобствениците отново не би била постигната.

Неточно ще е и всяко неизпълнение, което не е изпълнено на време, освен ако срокът не е в полза на длъжника. В „поканата” за заплащане на обезщетение обаче липсва падеж на ежемесечно дължимото плащане. Липсва и посочване, че кредиторът би желал еднократно плащане за няколко месеца накуп. Длъжникът не само не е узнал колко е дължал, но и кога е следвало да плаща. Твърди и че И. Г. е злоупотребил с правото си да поиска обезщетение, заместващо липсата на достъп до имота, доколкото не е указал начина да му бъде заплащано 3 претендираното ежемесечно обезщетение. За разлика от настоящата искова молба, ищецът не е посочил на ответницата банкова сметка, по която да бъдат превеждани дължимите суми. Ако в исковата молба от 16.02.2018г. е бил посочен адрес на местожителството на И.

Г., тогава приложение би намерила нормата на чл.68, б.”а” от ЗЗД. Вместо това обаче е посочен служебният адрес на процесуалния представител на ищеца. Не може да се вмени във вина на ответницата и така да се претендира нейната неизправност като длъжник – липсата на знание относно адреса на местоживеене на кредитора. Въз основа на това може да се заключи, че по отношение и на местоизпълнението на паричното задължение, кредиторът преднамерено е поставил длъжника в невъзможност да изпълни точно. Намира, че изявлението в исковата молба от 16.02.2018г., което И. Г. твърди да е покана, не носи характеристиките на покана по чл.31, ал.2 от ЗС. От друга страна, ако изявлението в исковата молба от 16.02.2018г. бъде квалифицирано като покана по чл.31, ал.2 от ЗС, поради неяснотата и неопределеността на претендираното с нея дължимо поведение, което поставя предварително длъжника в невъзможност да узнае какво дължи, което също го поставя и в обективна невъзможност да изпълни точно – то „поканата” е нищожна поради протИ.речие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1 от ЗС. Предявеният иск е неоснователен и поради недоказаност на третата материална предпоставка, изискуема от закона – ответницата да е ползвала имота изцяло или да е ползвала площ, по-голяма от съответстващата на правото й в съсобствеността. От развода с И. Г., до окончателното прехвърляне на своя дял от съсобствеността на процесния имот, Р. Х. е упражнявала върху същия право на владение върху своите ½ идеална част, а В. Г. – син на ищеца и ответницата, е упражнявал „търпими действия” върху собствените на И. Г. ½ идеална част. След дарението от 14.06.2021г., В. Г. е останал държател чрез „търпими действия” на ½ идеална част на собственика И. Гайдоров, установил е на същото основание „търпими действия” като държател на 1/4 идеална част на другия съсобственик М. Г.а и упражнява право на владение върху собствените ¼ идеална част от апартамента. Аргумент, доказващ горното, е постановеното на 08.10.2020г. решение № 260050 по в.гр.дело № 423/2020г. по описа на РОС, влязло в законна сила преди предявяване на настоящата искова молба, с което е отхвърлен искът по чл.79, ал.1 от ЗС за придобИ.е по давност от В. Г. на ½ идеална част на И. Г. от процесния имот. Последният не е оспорил мотивите на решението. Съгласно цитираното решение, съдебният състав е приел, че: „От разпита на свидетелите Ф. и П. се установява, че в периода от 1997г. до 2003г. ищецът е живеел в имота заедно с майка си, а в последствие и със съпругата си, като плащал разходите, извършвал и ремонтни дейности, за които наемал втория свидетел. Тези обстоятелства се потвърждават и от представените договори за СМР. Според свидетеля П.

Ищецът използвал процесния апартамент и за офис на счетоводната си фирма в гр.Русе”.

Прието е и че: „Твърдяната от ищеца фактическа власт върху ½ идеална част от процесния имот от 1997г. до 2007г., а и до настоящия момент /08.10.2020г./, не е владение по смисъла на закона, а представлява търпими действия, извършвани от ищеца по силата на близките родствени отношения със съсобствениците на имота – неговите родители Р. Х. и И. Г.. Т.е. с влязъл в сила съдебен акт е установено, че от 1997г. до 08.10.2020г., собствената на И. Г. ½ идеална част от процесния имот е ползвана не от ответницата Р. Х., а от трето лице – В. Г..