Решение № 5206 от 03.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5206 гр. София, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЦВ. М. при участието на секретаря Ал. Т. като разгледа докладваното от ЦВ. М. Гражданско дело № 20211110154141 по описа за 2021 година

Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът .... твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало между него и ответника А. А. П. въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се на адрес: ......, като той не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, както и цена на услуга за дялово разпределение. Сочи, че съгласно приложимите общи условия, в случай, че резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се прибавя към първата дължима сума за съответния период, а когато е сума за възстановяване, от нея се приспадат най-старите просрочени задължения на потребителя. Твърди, че съгласно общите условия от 27.06.2016 г., в сила от 10.07.2016 г., купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща същата в 45дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, което ответникът не е сторил, поради което претендира сумите, както следва: 2 364,08 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г.;

343,16 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 11.01.2021 г.; 31,76 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2020 г., както и 5,26 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 11.01.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г. до окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 2786/2021 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.01.2021 г. Претендира и разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А. А. П., чрез назначения по реда на чл. 47, 1 ал. 6 ГПК особен представител – адв. Е. П., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Оспорва да е абонат на ...., доколкото не е подписал протокола, включващ списъка на етажните собственици, където срещу апартамент № 41 се е подписало трето за спора лице. Оспорва относимостта на протокола от 27.06.2001 г., тъй като не става ясно за коя етажна собственост се отнася, доколкото е представена само първата страница от него, а освен това както той, така и списъкът към него не са нотариално заверени. Оспорва договор № 429/12.09.2001 г. да го обвързва, тъй като не става ясно кой го е подписал от името на етажната собственост, респ. подписалото го лице да е било упълномощено за това от нея.

Позовава се на отразено в него удостоверяване, че абонатни номера 27 и 41 и гаражи с номера 5 и 14 са с пломбирани радиатори и не ползват отопление, поради което оспорва ответникът да се явява ползвател на топлинна енергия. Оспорва да е налице валидно взето решение от етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа на ищеца, както и за сключване на договор с топлинния счетоводител. Оспорва да има качеството потребител на топлинна енергия. Сочи, че не е отправял искане до ищеца за доставянето на топлинна енергия, поради което не дължи заплащането на същата, като в тази връзка се позовава на чл. 62 ЗЗП, който се явява специален и се прилага с предимство пред чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Навежда довод за изтекла погасителна давност на вземанията за главница и лихва за периода от 01.05.2017 г. до 18.01.2018 г. Твърди, че в общата фактура от м. юли 2017 г. се включват стари задължения, които са погасени по давност. Общият размер на погасените по давност суми изчислява на 781,55 лв. Оспорва и претенцията за цена на услуга за дялово разпределение, която също счита, че е обхваната от изтекла погасителна давност. Оспорва доказателствената стойност на представените с исковата молба разпечатки, тъй като нямат характер на документ. Оспорва да са му връчени извлечения от сметки, за които се твърди, че са му представени като приложения към исковата молба.

Оспорва наличието на валидно действащ договор с топлинния счетоводител, поради което счита, че данните от извършения отчет изхождат от неоторизирано дружество. Оспорва да е доказано публикуваните на общите условия на ищеца, респ. същите да са влезли в сила, поради което счита, че не го обвързват. Оспорва размера на твърдяното количество топлинна енергия, както и същата да е била реално потребена. Оспорва и размера на претендираните суми. Оспорва да е поставен в забава, тъй като не е доказано публикуването на общата фактура на интернет страницата на продавача. Оспорва, че сумите са били изчислени на база реален отчет, както и съответствието на измервателните уреди със законовите изисквания, поради което направените с тях измервания не са достоверни.

Оспорва общият топломер да е преминал необходимата технологична проверка, поради което същият не представлява годен измервателен уред. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „..... не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ.

Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на облигационно правоотношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества и за него е възникнало насрещно задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че през исковия период в сградата, в която се намира процесният имот, е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът има сключен договор, при което е 2 възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за предоставената услуга в претендирания размер.

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, при съвкупна преценка на писмените доказателства по делото съдът приема, че в рамките на исковия период А. А. П. се явява пасивно легитимиран да отговаря за вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение, касаещи процесния имот. Това е така, тъй като въз основа на данните, съдържащи се в представения нотариален акт за собственост на жилище построено върху държавна земя от жилищно строителна кооперация „Икар“ № 108, том XIX, нот. дело № 3157/1979 г. /л. 15-17 от делото/ се установява, че на 19.09.1979 г. ответникът е признат за собственик на апартамент № 41, находящ се в .... заедно с таванско помещение № 7 и зимнично помещение № 5, както и 1,027 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като с оглед административния му адрес съдът намира, че посоченият имот изцяло съответства на процесния такъв с аб. № 91043, открит при ищеца, и за който се отнасят и исковите претенции за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение. По делото не се твърди, а и не се доказва към момента на осъществяване на придобивната сдЕ. - 19.09.1979 г. посоченото лице да е било в брак, поради което съдът прави извод, че А. А. П. е станал изключителен собственик на имота, предмет на същата. Действително, прави впечатление, че нотариалният акт е съставен много преди исковия период, но доколкото няма данни за осъществяването впоследствие на други юридически факти, довели до промяна в правата върху него, следва да се приеме, че включително и в периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. П. е бил негов собственик. В случая, този правен извод не се опровергава от факта, че той не е положил подписа си върху списъка към протокола от общото събрание на сградата – етажна собственост от 27.06.2001 г. /л. 21 от делото/, тъй като сам по себе си обсъденият по-горе нотариален акт представлява годно придобивно основание, легитимиращо ответникът П. като собственик на процесния имот считано от момента на съставянето му - 19.09.1979 г., като в тази част същият се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК.

Тук следва да се отбележи, че ирелевантно се явява обстоятелството сключил ли е ответникът изричен писмен договор с ищеца, тъй като нормативната уредба в областта на енергетиката не поставя такова изискване, а обвързва качеството потребител единствено с наличието на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, а в случая първото измежду двете е установено по делото.

Ето защо, с оглед действащата нормативна уредба в областта на енергетиката в качеството му на собственик на апартамент № 41 в процесната сграда – етажна собственост съдът приема, че именно А. А. П. се явява потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди, поради което следва да отговаря за задълженията във връзка с ползването му, вкл. и за това за цената на доставената до него и потребена такава.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ облигационните правоотношения между страните се регламентират от публични известни общи условия, предложени от топлопреносното 3 предприятие и одобрени от КЕВР. В случая, неоснователно е възражението на ответника относно липсата на доказателства по делото за публикуване на Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, респ. за влизането им в сила, поради което и същите да не го обвързват. Според решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, II т. о., съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично изестни общи условия/ предпоставка за влизане в сила на общите условия е публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже влизането в сила на представените Общи условия за продажба на топлинна енергия, но в горното решение на ВКС се приема, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани Общите условия, те да бъдат посочени в съдебното решение. В случая, приложение намират Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., които са представени в заверен препис от страна на ищеца /л. 35-36 от делото/. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и потребителя /клиента/ по силата на закона – арг. чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно писменото приемане на Общите условия, в какъвто смисъл е решение № 35/21.02.2014 г. по гр. дело № 3184/2013 г. на ВКС, III г. о. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни споразумения. В случая, по делото нито се твърди, нито се доказва ответникът П. да е възразил срещу прилаганите от ищеца общи условия или да е предложил сключването на индивидуално споразумение с него, използвайки установения в закона механизъм, поради което и с оглед изложените по-горе съображения, че в рамките на исковия период той е бил собственик на процесния апартамент съдът прави извод, че между него и ищеца е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.