Решение № 19270 от 26.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19270 гр. София, 26.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря ЦВЕТАНА Б. ТОШЕВА като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Гражданско дело № 20241110169015 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ.

Ищецът Д. Т. П. твърди, че на 07.03.2024г. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение против Х. С. К. за сумата 8540,00 лева, представляваща менителнично задължение по запис на заповед, издаден на 15.10.2020г. в гр. София, платим на предявяване, предявен за плащане на 15.12.2021г., по силата на който Х. С. К. се задължил безусловно и неотменимо да плати на Д. Т. П. сумата 8540 лева. Въз основа на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на писмен документ по чл. 417 ГПК било образувано ч.гр. дело № 13862/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, като по същото е издадена исканата заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 ГПК ответникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение.

Ищецът Д. Т. П. извежда субективните си права при твърдения, че на 15.10.2020г. ответникът Х. С. К. е издал в полза на Д. Т. П. запис на заповед, по силата на който се задължил да плати безусловно и неотменимо сумата 8540 лева, платим на предявяване и предявен за плащане на 15.12.2021г. Същият поддържа, че записът на заповед е редовен от външна страна. В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът- издател на записа на заповед не изпълнила задължението си да плати сумата, за която се била задължил.

Същият релевира твърдения, че менителничният ефект е издаден в обезпечение на задължение на ответника, произтичащо от договор за заем, скл. между страните на 15.10.2020г., по силата на който ищецът предоставил сумата 8540 лева, а ответникът се задължил да върне същата в срок до 15.10.2021г.

При изложените фактически съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземането му 1 за сумата 8 540,00 лева, представляваща менителнично задължение по запис на заповед, издаден на 15.10.2020г. в гр. София, платим на предявяване, предявен за плащане на 15.12.2021г., по силата на който Х. С. К. се задължил безусловно и неотменимо да плати на Д. Т. П. сумата 8540 лева, за което е издадена заповед № 11025 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.04.2024г. по ч.гр. дело № 13862/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав.

В срока и реда по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който се изразява становище за неоснователност на иска. В отговора се развиват съображения, че договорът за заем, за чието обезпечаване е издаден процесния запис на заповед, е нищожен, тъй като противоречи на добрите нрави. Посоченото възражение е обосновано с аргументи, че договорът за заем и записът на заповед са подписаии с цел да се заобиколи закона във връзка с даването на заеми от ищеца на трети лица без лиценз от БНБ, което, според ищеца, представлява извършването на лихварска дейност в нарушение на разпоредбите на НК от ищеца. На следващо място, ответникът оспорва да е получил паричната сума, предмет на договора за кредит.

В обобщение, ответникът счита предявеният иск за неоснователен и моли съда да поставнови решение, с което да отхвърли предявения иск.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

От представения запис на заповед от 15.10.2020г., платим на предявяване, се установява, че Х. С. К. е поел безусловно и неотменимо се е задължил да плати на Д. Т. П. сумата 8540 лева. Падежът на задължението е на предявяване. Записът на заповед е предявен за плащане на 15.12.2021г.

На 15.10.2020г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който ищецът се задължил да предаде сумата 8540 лева, а ответникът- да върне същата в срок до 15.10.2021г. В договора е посочено, че заемната сума е предадена на заемателя, като договорът служи като разписка за това.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно практиката на касационната инстанция, обобщена с Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 17, поемателят по запис на заповед не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл. 154 ГПК и основанието на вземането на ищеца – абстрактна правна сделка, 2 изрично в посоченото решение се приема, че ищецът- кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. В съответствие с мотивите на Тълкувателното решение, че ищецът- поемател не следва да сочи и доказва връзка между абстрактното с конкретно каузално правоотношение, не би следвало в негова тежест да се вменява установяването на обстоятелство, за позоваването на което няма изначален правен интерес. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото.

Ищецът- кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект.

Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защита на ответника- длъжник по записа на заповед. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежали само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза, съгласно Тълкувателното решение, всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай обаче се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от последния, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, съответно недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения, в който смисъл са мотивите на ТР № 4/ 18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 17.

Следователно, ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на кауза за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал различна от действителната причина за издаване на менителничния ефект.

В настоящия случай ищецът претендира паричното вземане на основание на издаден от ответника запис на заповед, послужил като документ по чл. 417, т. 9 ГПК. В исковата молба ищецът е посочил заповедта за изпълнение, записа на заповед, от който произтича вземането му, и е изложил обстоятелства относно възникнало между издателя и поемателя каузално правоотношение по договор за заем и твърдение, че за обезпечаване на вземанията по договора е издаден процесният запис на заповед.

Настоящият съдебен състав намира, че представеният по делото запис на заповед съдържа посочените в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити е редовен от външна страна и е годен като менителничен ефект да удостовери подлежащо на изпълнение вземане. Не е спорно по делото, че ръкописният текст и подписът са положени от издателя- ответник по иска. В случая падежът на записът на заповед е уговорен в съответствие с разпоредбата на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ- на предявяване. Процесният менителничен ефект е предявен за плащане на издателя му на 15.12.2021г.

Между страните не съществува спор, че записът на заповед обезпечава вземане на ищеца, 3 произтичащо от сключен между страните договор за заем от 15.10.2021г. В т.см. е и разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от договора.

Неоснователно е възражението на ответника, че не е получил паричната сума, предмет на договора за заем. В договора е посочено, че заемната сума е предадена на заемателя, като договорът служи като разписка за това- чл. 2, ал. 2. По делото не съществува спор относно автентичността на подписите на страните по договора. Предвид изложеното следва да се приеме, че договорът, като частен диспозитивен документ, съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него са направени от тези лица.

В светлината на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните е възникнало облигационно правоотношени въз основа на договор за заем, за обезпечаване на вземането на ищеца по което ответникът е подписал процесната запис на заповед.

При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявеното от ответника- длъжник релативно възражение- за нищожност на договора за заем противоречи на добрите нрави, обосновано с доводи, че договорът за заем и записът на заповед са подписаии с цел да се заобиколи закона във връзка с даването на заеми от ищеца на трети лица без лиценз от БНБ, което, според ищеца, представлява извършването на лихварска дейност в нарушение на разпоредбите на НК от ищеца. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/ 15.03.2024г. по т.д. № 1/ 2020г. на ОСНК на ВКС, предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252 НК. В случая дори ищецът по занятие да е предоставял на различни лица заеми с лихва, тази дейност не представлява банкова дейност, доколкото средствата за отпускането им не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Предвид изложеното, съдът приема сключеният договор за заем е валиден.

По делото не е наведено възражение, нито са представени доказателства, че ответникът е върнал получената сума.

Изложеното обуславя извод за основателност на предявеният иск и неговото уважаване.

По отношение на разноските:

В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени извършените в производството разноски, съразмерно на уважената част от иска.

В заповедното производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 170,80 лева.

4

В исковото производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 170,80 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х. С. К., с ЕГН **********, съществуването на вземането на Д. Т. П., с ЕГН **********, за сумата 8 540,00 лева, представляваща менителнично задължение по запис на заповед, издаден на 15.10.2020г. в гр.

София, платим на предявяване, предявен за плащане на 15.12.2021г., по силата на който Х.

С. К. се задължил безусловно и неотменимо да плати на Д. Т. П. сумата 8540 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 07.03.2024г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.04.2024г. по ч.гр. дело № 13862/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ.