Решение № 5667 от 31.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5667 гр. София, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20241110125941 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявени от Д. В. Ц. срещу /ФИРМА/ и /ФИРМА/, искове, както следва: главен установителен иск с правно основание чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, за установяване нищожността на сключения между Д. В. Ц. и /ФИРМА/ Договор за паричен заем № 3641850/27.09.2019г., като сключен в противоречие със закона и съдържащ неравноправни клаузи, уговорени във вреда на потребителя, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за установява нищожност на процесният договор, като сключен при заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК, съединени с иск с правно основание чл. 26, ал.1, пред.3 и ал.2, пред.4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № 3641850/27.09.2019г., сключен между Д. В. Ц. и /ФИРМА/ и /ФИРМА/, като сключен без основание и като противоречащ на добрите нрави, съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника /ФИРМА/ да заплати на ищеца сумата в размер на 5 лева, частично от сума в общ размер от 850 лева, като недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № 3641850/27.09.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.05.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на 27.09.2019г. е сключил с ответника /ФИРМА/ горепосочения договор за кредит, по силата на който му бил отпуснат кредит в размер на 1750 лв., при определена месечна вноска и без посочен лихвен процент. Сочи се, че в чл. 4 от твърдения договор било уговорено лично обезпечение с две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Посочва още, че на същата дата бил сключен договор за предоставяне на гаранция № 3641850, чрез който /ФИРМА/ е поело задълженията да обезпечи пред /ФИРМА/ задълженията на ищеца. Твърди, че по силата на процесния 1 договор, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на /ФИРМА/, упълномощено от /ФИРМА/ да събира същите. Твърди се, че съгласно чл. 3 ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя /ФИРМА/, като /ФИРМА/ било единствено овластено да приеме плащане. Предвид това, именно ответникът /ФИРМА/ бил материално легитимиран да отговаря по процесната претенция. Твърди, че погасил изцяло процесният кредит. Излагат се аргументи, че не е налично сключено валидно правоотношение за потребителски кредит. Навежда множество доводи за нищожност.

С молба с вх. № 25747 от 24.01.2025г., подадена преди приключване на съдебното дирено в първата инстанция, ищецът увеличава размера на предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1,пред.1 от ЗЗД срещу /ФИРМА/ **** от първоначално предявения размер от 5,00 лева на сумата от 1039,38 лв. В съдебната практика се е наложило разбирането, че по допустимостта на изменението на иска, съда се произнася с определение, с цел внасянето на яснота относно предмета и страните по делото. Същевременно обаче не съществува съмнение, че пропускът на съда да постанови определение, както е в случая, не опорочава решението по изменения иск, ако са били налице предпоставките за изменение на иска. В този смисъл Определение № 50489 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1510/2022 г., I т. о., ТК, Определение № 493 от 13.10.2016 г. по т.д. 1484/2016 г. на ВКС , постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в което изрично е прието, че правните последици на изменението на предявения иск чрез увеличаване на размера му настъпват с надлежното предявяване на частта от спорното право, която първоначално не е била заявена от ищеца с исковата молба, като за настъпването на тези последици не е необходимо произнасянето на сезирания първоинстанционен съд с нарочен акт. В разглеждания случай, са били налице предпоставките за изменение на иска, доколкото искането е заявено в срока по чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК, не се касае за едновременно изменение на размера и основанието на иска, поради което изменение на иска е допустимо. Ето защо искът е предявен за целия размер на процесното вземане от 1039,38 лева съгласно молба от 24.01.2025 г. от ищеца.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците представят отговори на исковата молба, с които оспорват исковете като недопустими и неоснователни. Считат, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, които аргументи съдът не споделя. Считат, че искането за съединяване на установителния иск с осъдителен иск е недопустимо, поради идентичност на предмета на спора, като излагат подробни доводи за това. Позовават се на множество съдебни решения на Върховния касационен съд във връзка с недопустимостта на кумулативно предявяване на осъдителен и установителен иск. Считат, че процесните договори за кредит и за поръчителство отговарят на изискванията на ЗПК.

В съдебно заседание, ищецът Д. В. Ц., редовно призован, не се явява, не се представлява.

В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не изпраща представител.

В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не изпраща представител.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се по делото, че между Д. В. Ц. и /ФИРМА/ е сключен договор за паричен заем № 3641850/27.09.2019г., по силата на който на ищцата е отпуснат заем в размер на 1750,00 лев. В чл. 4 от договора страните договорили, че заемателят се задължава в срок от 2 три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя следните обезпечения: две физически лица гаранти, отговарящи на определени изисквания, както и банкова гаранция с бенефициер – Заемодател за сумата по чл. 2, т.7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задължението по договора. Не е спорно също така, че в деня на сключване на договора за кредит между /ФИРМА/, като гарант и ищцата, като потребител е сключен договор за предоставяне на поръчителство № 3641850/27.09.2019г., с който страните договарят, че ищцата възлага на гаранта да издаде гаранция за плащане на задължението по процесния договор за кредит, като според уговореното в чл. 3 от договора, за гарантиране на задължението потребителят заплаща на гаранта възнаграждение в размер на 1039,38 лева, платимо разсрочено на вноски, съгласно погасителния план договорен с договора за паричен заем, всяка в размер на 61,14 лева, съгласно изслушаната ССчЕ, като е добавено, че /ФИРМА/ е овластено от гаранта да приема вместо него изпълнение задължението на потребителя по договора за предоставяне на гаранция. Тези твърдения на ищеца не се оспорват от ответниците.

Изслушаната ССчЕ, която съдът възприема, като компетентно изготвена установява, че Д. Ц. е изплатила по двата договора общо сума в размер на 3005,50 лева. Към /ФИРМА/ е изплатена сума в размер на 1966,12 лева, от които сумата от 1750,00 лева главница и 216,12 лева възнаградителна лихва, а към /ФИРМА/ сумата в размер на 1039,38 лева. Вещото лице е установило, че единственият разход включен при формиране на ГПР по договора за паричен заем към датата на сключването му е този за възнаградителна лихва, като ГПР е установено и посочено като величина от 41,72%. Също така е посочено, че ако се вземе предвид общата сума, подлежаща на връщане от 1966,12 лева, включваща главница от 1750,00 лева и възнаградителна лихва от 216,12 лева и възнаграждение за поръчител от 1039,38 лева и срока на кредита от 17 двуседмични вноски, изчисленият ГПР ще възлиза на сумата от 456,99%.

Настоящият съдебен състав намира за основателни наведените в исковата молба твърдения за нищожност на процесния договор на първото заявено основание по чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП, за установяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № 3641850/27.09.2019г., като сключен в противоречие със закона.

Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под формата на заем, както и страните по него - ответник юридическо лице което е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, ищецът физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност, налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. При това положение, при решаване на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за действителността на договора за кредит залегнали в действащия ЗПК, в глава трета, в който са уредени изискванията за форма и съдържание на договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който определя кои нарушения на формата и съдържанието на договора водят до извод за недействителност /нищожност/ на същия. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията залегнали в посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК / в сила от 23.07.2014 г. / максималният размер на ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени 3 задължения. В случая договорът за заем е сключен на 27.09.2019, с оглед на което спрямо него е приложима горепосочената редакция на чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Съдът намира, че в ГПР неправилно не е включено и възнаграждението за поръчителство. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая възнаграждението за поръчителство представлява също разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. В случая към датата на сключване на договора за заем възнаграждението за поръчителство е начислено и за него също е изготвен погасителен план. Съдът намира, че ако бъде включено в ГПР възнаграждението за поръчителство ще бъде надвишен петкратния размер на законната лихва от 50%, което обстоятелство се установи от изслушаната по делото ССчЕ. Кредитирайки заключението на ССЕ съдът приема, че в този случай с включването на възнаграждението надвишава посочения в чл. 19, ал.4 от ЗПК размер. Невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР представлява заобикаляне на закона с оглед постигане на съответствие с ограничението по чл. 19, ал.1 от ЗПК. Възнаграждението за поръчителство представлява допълнителна скрита печалба за сметка на потребителя, която е извън договорната лихва.

Възнаграждението за поръчителство води до оскъпяване на кредита. Съгласно чл. 11, т.10 от ЗПК договорът за кредит съдържа ГПР и общата сума дължима от потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.7-12 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР, което представлява неправилно посочване на ГПР, съставлява неспазване на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което обосновава извод, че процесният договор е нищожен поради противоречието му със закона. Съгласно чл.