Определение № 410 от 27.07.2026, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 410 гр. Монтана, 27.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Елизабета Кралева

Кристина С. Янкулова като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно частно гражданско дело № 20261600500266 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 във вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „П.“ ЕООД против Определение № 609/18.05.2026 г. по гр. д. № 1012/2025 г. по описа на Районен съд-Лом, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 67/10.03.2026 г. в частта за разноските.

В частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалвания акт. Твърди се, че определеното адвокатско възнаграждение в размер на 409,03 евро се явява прекомерно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Излага се, че адвокатското възнаграждение не следва да е значително по-голямо от това на юрисконсултите при дела, които не се отличават с фактическа и правна сложност и са с малък обем на процесуални действия. Наред с това се изтъква, че процесуалният представител на ответната страна е осъществил процесуално представителство по реда на чл. 38 от ЗА по множество дела, имащи идентичен предмет с настоящото. Съобразно това се моли съда да отмени определението и да намали адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Също така се иска от съда да присъди разноски в полза на ищеца спрямо уважената част от иска.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от М. Л. Л., в който се излага становище, че жалбата е недопустима, а в условията на евентуалност се твърди, че е неоснователна. Сочи се, че искането за 1 изменение на решението в частта за разноските е недопустимо, тъй като страната не е представила списък по чл. 80 ГПК. Отделно се изтъква, че заявеното от ищеца възражение за прекомерност е преклудирано. Поддържа се, че определеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение не може да бъде в по-нисък размер от този, определен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да остави без разглеждане частната жалба като недопустима, а в условията на евентуалност да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Окръжен съд-Монтана, като провери правилността на обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в частната жалба, приема следното:

Частната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, като съображенията са следните:

Пред Районен съд-Лом са предявени следните обективно съединени искове за вземане на „П. .“ ЕООД срещу ответника К. Е. Б. по договор за потребителски кредит, както следва: установителен иск по чл. 422 ГПК за сумата 4382,15 лв., от които главница – 2718,61 лв., договорно възнаграждение – 1013,37 лв., лихва за забава – 430,85 лв. и законна лихва – 219, 32 лв., както и осъдителен иск за сумата 3083,31 лв., от които възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ – 1003,31 лв. и за закупена услуга „Флекси“ – 2080 лв.

Процесуалният представител на ответника адв. М. Л. е депозирал отговор на исковата молба, в който е изложил подробни съображения за неоснователността на исковете и е посочил, че претендира разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в общ размер 2940 лв.

Преди първото съдебно заседание по делото адв. Л. е депозирал и становище, в което е изложил допълнителни аргументи по същество на правния спор и е поискал съда да разгледа делото в негово отсъствие. По делото е проведено едно съдебно заседание, в което не са се явили и двете страни.

С решение № 67 от 10.03.2026 г. районният съд признал за установено, че в полза на „П. .“ ЕООД съществува вземане срещу К. Е. Б. за сумата в размер 1727,10 лева, представляваща главница, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлил иска за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата за главница над уважения размер от 1727,10 лева до претендираните 2718,61 лв., както и договорно 2 възнаграждение в размер на 1013,37 лв., дължимо за периода 01.08.2023 г.05.08.2024 г., лихва за забава в размер на 430,85 лв. за периода 02.04.2023 г. – датата на изпадане в забава, до 05.08.2024 г. - датата на обявяване на предсрочна изискуемост, законна лихва в размер на 219,32 лв., дължима за периода от 05.08.2024 г. - датата на обявяване на предсрочна изискуемост, до 29.10.2024 г. Като неоснователни са отхвърлени и осъдителните искове за сумите от 1003,31 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 2080 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, произтичащи от сключения между страните договор за потребителски кредит. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер 64,89 евро, представляваща направени съдебни разноски. Ищецът е осъден да заплати на ответника сторените разноски в размер 4,71 евро, на адв. М. Л. адвокатско възнаграждение в размер 409,03 евро, определено на основание чл. 38 ЗА за оказана правна помощ в исковото производство, а на адв. С.С. 78,60 евро за оказана правна помощ в заповедното производство.

Ищецът „П. .“ ЕООД е подал молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като е поискал определеното адвокатско възнаграждение в размер от 409,03 евро да бъде намалено до 100 евро, предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото.

Молба по чл. 248 ГПК е подадена и от К. Е. Б. с искане да се измени решението в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер 64,89 евро.

С определение № 609/18.05.2026 г. Ломският районен съд оставил без уважение подадената от ищеца молба за изменение на решението в частта за разноските и уважил подадената от ответника молба, като отменил диспозитива на решението в частта, с която осъдил К. Б. да заплати на „П. .“ ЕООД разноски в размер на 64,89 евро.

Настоящият съдебен състав намира за важно да уточни, че както подадената от ищеца молба по чл. 248 ГПК, така и настоящата въззивна жалба са процесуално допустими. Доводите, че ищецът не е представил списък по чл. 80 ГПК са неоснователни в случая, тъй като липсата на списък не е пречка да се иска изменение на решението в частта относно присъдените разноски в полза на насрещната страна

/в този смисъл

Определение № 50026 от 30.05.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 789/2022 г., II т. о., 3

ТК и Определение № 5800 от 11.12.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4314/2025 г., IV г. о., ГК/. Освен това са неоснователни и твърденията, че възражението за прекомерност е преклудирано, тъй като в хипотеза на присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА насрещната страна не разполага с такова възражение. Оспорването на размера на адвокатския хонорар на насрещната страна изисква същият да е определен и посочен в договора с клиента, което в случая е невъзможно, предвид обстоятелството, че единствено съдът с постановяване на решението си е компетентен да определи размера на адвокатското възнаграждение /така Определение № 2954 от 4.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4286/2025 г., III г. о., ГК и Определение № 3638 от 2.07.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1759/2026 г., III г. о., ГК/. Това, разбира се, не изключва правото да се оспори по реда на чл.

248 ГПК определеният от съда размер на възнаграждението за безплатно процесуално представителство.

При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, както и при направено възражение за прекомерност, съдът трябва да вземе предвид материалния интерес по делото, броят на предявените искове, обемът на събраните доказателства, обхватът на вложения труд на адвоката и конкретната за всеки спор фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай са предявени два обективно кумулативно съединени иска като материалният интерес по установителния иск е 4382,15 лв., а този по осъдителния е 3083,31 лв. Минималното адвокатско възнаграждение за установителния иск съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатска работа /НВАР/ възлиза 738,20 лв., а за осъдителния 608,30 лв. Извършените от процесуалния представител на ответника действия се изразяват в депозиране на отговор на исковата молба и становище, в което е изложил допълнителни аргументи. По делото е проведено едно съдебно заседание, в което процесуалните представители на страните не са се явили и не са събирани допълнителни доказателства, освен представените от ищеца с исковата молба. Макар делото да не е с висока фактическа и правна сложност, следва да бъде отчетен положения от адвоката труд, който освен пространния отговор на исковата молба е доразвил своите аргументи в депозираното становище, в което е анализирал и съдебната практика. Вземайки предвид това, както и минималните размери по НВАР, служеща единствено като ориентир, 4 настоящият съдебен състав намира, че определеното от районния съд адвокатско възнаграждение в размер на 409,03 евро /равняващо се на 800 лв./ е справедливо. Така определеното възнаграждение е несъпоставимо с това, което се определя за юрисконсулт, тъй като последното се определя по различен ред – чл. 78, ал. 8 ГПК. Ирелевантно е обстоятелството дали процесуалният представител на ответника е участвал в същото качество по други дела, който имат идентичен предмет с настоящото дело. Ако се приеме, че подобно обстоятелство има значение, би се стигнало до абсурдното състояние, в което възнаграждението следва да бъде намалено само поради факта, че адвокатът има богат опит в дадена правна сфера.

На последно място, МОС намира за неоснователно искането на жалбоподателя да му бъдат присъдени разноски спрямо уважената част от иска. Конкретни доводи за това искане не са изложени в жалбата, но се предполага, че жалбоподателят има предвид тази част на определението, с която ЛРС е отменил диспозитива на решението си в частта, с която е осъдил ответника да заплати на ищеца разноски. В случая ответникът е потребител, а спорът е за съществуването на задълженията му, произтичащи от договор за потребителски кредит, който е признат от съда за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В подобна хипотеза съдебната практика приема, че присъждането в тежест на ответника на разноски, съобразно уважената част на иска, при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол /така Решение № 129 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК/

Предвид всичко гореизложено, съдът намира, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

На основание горното МОС

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 609 от 18.05.2026 г., постановено по гр. д. № 1012/2025 г. по описа на Районен съд-Лом, като ПРАВИЛНО.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6