Решение № 438 от 24.07.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 438 гр. С., 24.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500113 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 334 от 07.12.2022 г., постановено по гр. д. № 150/2022 г. по описа на Районен съд – Костинброд, са отхвърлени предявените от „О.К.“ ЕООД срещу Л. К. Б. обективно съединени искове за плащане на сумата от 3070.65 лв. – левова равностойност на сумата от 1570 евро, представляваща възнаграждение, дължимо по договор от 29.10.2021 г., именуван като договор за посредничество, сключен между страните по делото, в размер на 2 % от продажната цена на недвижим имот, находящ се в с. Б., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 23.02.2022 г., до окончателното плащане, както и сумата от 78.48 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата на главницата за периода от 24.11.2021 г. до 23.02.2022 г. С решението „О.К.“ ЕООД е осъдено да плати на Л. К. Б. направените по делото разноски в размер на 750 лв. за адвокатско възнаграждение.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му изцяло, в което искане очевидно имплицитно се съдържа и искането за постановяване на ново решение, с което исковете бъдат уважени, както и да бъде уважено искането за разноски в първоинстанционното производство.

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са 1 изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна, съответно решението следва да бъде отменено по следните съображения:

Въззивният съд констатира, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за местна неподсъдност на делото на РС - , аКостинброд, доколкото адресът му е в гр. С.. По това възражение няма надлежно произнасяне от първоинстанционния съд, но /въпреки основателността на възражението, тъй като исковете са облигационни, като се твърди неизпълнение на задължения по договор за посредничество, при което местонахождението на недвижимия имот, за продажбата на който е осъществено посредничеството, е без значение, тъй като не от договора за продажба на недвижимия имот се извеждат спорните права, а от самостоятелния договор за посредничество, съответно по отношение на исковете е приложима общата местна подсъдност на чл. 105 ГПК/ в изготвения по делото доклад, съдържащ се в определението за насрочване на делото, първоинстанционният съд е изложил в мотивната част, че делото е местно подсъдно нему с оглед правилото на чл. 109 ГПК. Поради липсата на надлежно произнасяне /с формулиране на нарочен диспозитив по възражението/ на страните не е указана възможността за обжалване на определението във връзка с подсъдността. Същевременно в проведеното пред първоинстанционния съд о. с. з. страните са заявили изрично, че нямат възражения по доклада, съответно настоящият въззивен състав приема, че с това са се съгласили с изводите на първоинстанционния съд относно местната подсъдност на делото. Поради това към настоящия момент /и тъй като съгласно правилата на чл. 119 ГПК съдът по принцип не следи служебно за спазване на правилата относно местната подсъдност, а въззивният следи служебно само за спазването на правилата относно родовата подсъдност/ местната подсъдност относно първоинстанционното производство по делото е стабилизирана, поради което и местно-компетентен да се произнесе по въззивната жалба е СОС, въпреки наведеното възражение.

Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционното решение е неправилно.

За да отхвърли предявените искове, първоинстанцонният съд е приел, че ответникът сам е открил обявата за продажба на имота в с. Б., като се е свързал с представител на ищеца, впоследствие – на 29.10.2021 г., бил извършен оглед на имота, но към този момент още не било ясно дали ответникът ще купи имота и на тази дата не били подписвани никакви документи от него, а обстоятелството, че представител на ищеца отишъл с ответника на огледа на имота не можело да тълкува в смисъл, че на ищеца се дължи възнаграждение, след като вече е имало сключен договор за посредничество с продавачите - собственици на имота /тъй като по този начин 2 ищецът се облагодетелствал от двете страни - веднъж от продавачите на имота и втори път от ответника/. Освен това ответникът бил притиснат да подпише договора за посредничество, тъй като следвало да освободи апартамента и щял да загуби 1000 лв. – даденото от него стоп-капаро.

С определение на СОС за насрочване на делото от 22.02.2023 г. е допълнен и изменен изготвеният по делото доклад от първоинстанционния съд, както следва: изменен е докладът в частта относно правната квалификация на исковете, като е прието, че главният иск е с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД, а акцесорните искове са с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следва в тази връзка да се отбележи, че макар сключеният между страните договор да е именуван като договор за посредничество, той не притежава характеристиките на посредническия договор като абсолютна търговска сделка по смисъла на ТЗ, относно който няма нарочна правна уредба, но са приложими нормите, касаещи търговския посредник – раздел ІІ на глава VІ на ТЗ. Действително съдебната практика не е безпротиворечива по отношение на правната природа на посредническия договор, вкл. този за посредничество с цел сключване на сделки с недвижими имоти – има становища, че този договор има характер на договор за поръчка, има и становища, че той има характер на договор за изработка, а има и становища, че този договор е самостоятелен вид договор. Независимо от това кое становище относно правната природа на посредническия договор се възприема, същественото в случая е каква е природата на процесния договор.

Изхождайки от конкретното негово съдържание и уговорения в него резултат /а не от даденото му от страните наименование/, настоящият въззивен състав намира, че по същността си процесният договор е най-близо до договора за изработка и съответно в тази връзка е изменен докладът относно правната квалификация на исковете. Дори обаче при различен извод относно правната природа на процесния договор /и съответно възможна различна правна квалификация на исковете/ подлежащите на доказване релевантни факти са именно указаните от въззивния съд.

С посоченото определение на СОС докладът е и допълнен в частта относно насрещните права и възражения на ответника и изложените от него фактически твърдения, както и относно правната квалификация на насрещното възражение на ответника.

Ответникът не оспорва сключването на процесния договор с ищеца при описаните условия, не оспорва и факта, че не е платил определеното по договора възнаграждение на ищеца. Оспорва достоверната дата на договора и на представения регистър на предложените имоти на купувач, като твърди, че същите не са подписани на посочената в тях дата 29.10.2021 г., а на датата 10.11.2021 г. Навежда правоунищожаващо възражение с правна квалификация чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на договора като сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия и в тази връзка навежда следните фактически твърдения: не бил възлагал на ищеца да му търси имот за покупка, а сам открил имота в интернет, след което се обадил на посочения в обявата телефон и уговорил оглед за следващия ден; огледът бил проведен на 29.10.2021 г., но ответникът все още не бил сигурен дали ще купи имота; на 3 тази дата не били подписвани договор и регистър и не било обсъждано плащане на възнаграждение на ищеца; на 30.10.2021 г. заедно със съпругата си /без представител на ищеца/ ответникът отново отишъл да види имота и тогава взел решение да го купи, след което при проведен разговор с управителя на ищцовото дружество уговорили да плати 1000 лв. стоп-капаро; при този разговор ответникът помолил сделката да бъде изповядана по-бързо, тъй като му се налага да освободи жилището си, което наскоро продал; на 10.11.2021 г. управителят на ищцовото дружество уведомил ответника, че предварителният договор е готов и ответникът посетил офиса на дружеството с цел да подпише предварителния договор, но преди да го подпише управителят на дружеството му връчил договора за посредничество и регистъра и му обяснил, че ако не ги подпише, сделка няма да има; до този момент ответникът не бил виждал договора и регистъра и не било обсъждано плащане на възнаграждение на ищеца, поради което ответникът първоначално отказал да ги подпише, но поради факта, че му се налагало да освободи жилището си и не познавал продавачите на имота, с които да се свърже, а управителят на дружеството отново му заявил, че сделка няма да има, бил принуден до подпише договора и регистъра, но не се чувствал обвързан от тях. В отговора на исковата молба бланково е наведено и правно твърдение, че договорът и регистърът са подписани поради заплашване /формулирано като „под принуда и заплаха“/, но доколкото то не е подкрепено с фактически твърдения съдът приема, че е наведено възражение за унищожаемост на договора единствено поради сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия.

Въззивният съд намира, че въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, не доказа правно-релевантните с оглед направеното възражение факти. Не е доказано състоянието на крайна нужда и сключването на договора при явно неизгодни условия. Следва в тази връзка да се отбележи, че доколкото не съществува легална дефиниция за понятието крайна нужда, то тя се преценява във всеки конкретен случай, но в съдебната практика е възприето, че крайната нужда представлява липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, определено от такова състояние на субекта, което го принуждава да сключи сделката, като следва да е налице причинна връзка между условието да се сключи сделката и самата сделка и сделката да е сключена при явно неизгодни условия /т. е. да е налице нееквивалентност на престациите/. По делото не е установена нито една от горепосочените предпоставки. Твърдените от ответника факти, че следвало да освободи апартамента си, който бил продал няколко дни преди да се свърже с ищеца, освен това щял да загуби даденото стоп-капаро, не могат да се определят като такова състояние на субекта, което го принуждава да сключи договора /съответно не следва да се обсъжда и причинната връзка/, освен това не се установява липса или поне недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности у ответника. С оглед изложеното не следва да се обсъжда и има ли еквивалентност на насрещните престации /макар да е видно, че не е налице такава/, тъй като това би довело до излишни 4

/при изложените по-горе изводи/ теоретични разсъждения предвид характера на договора.

Всъщност горните релевантни при наведено възражение за унищожаемост на договор като сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия факти не се и твърдят от ответника. Наведеното възражение той основава на твърденията /в резюме/, че: не е възлагал на ищеца да му търси имот за покупка, а сам открил имота в интернет; на сочената дата 29.10.2021 г., когато бил проведен огледът на имота, не били подписвани договор и регистър и не било обсъждано плащане на възнаграждение на ищеца; на 10.11.2021 г. управителят на ищцовото дружество уведомил ответника, че предварителният договор е готов и ответникът посетил офиса на дружеството с цел да подпише предварителния договор, но преди да го подпише управителят на дружеството му връчил договора за посредничество и регистъра и му обяснил, че ако не ги подпише, сделка няма да има; ответникът първоначално отказал да ги подпише, но поради факта, че му се налагало да освободи жилището си и не познавал продавачите на имота, с които да се свърже, бил принуден до подпише договора и регистъра, но не се чувствал обвързан от тях. В тази връзка следва да се отбележи следното /само за пълнота на изложението и доколкото именно тези факти са преценени от първоинстанционния съд като основание за уважаване на исковете/: