Решение № 260146 от 11.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ гр.София, ………………. г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.с. Евелина Маринова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 2 640 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 431266 от 15.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 29 666/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК, че Р.С.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 684,92 лева, представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода от м.05.2012 г. до м.04.2014 г. за топлоснабден имот – апартамент № 29, находящ се в гр. София, ж.к.„******, сумата 3,06 лева, представляваща такса за отчитане на уреди за разпределение на топлинна енергия, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2015 г. до окончателното заплащане, сумата 92,62 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2012 г. до 10.03.2015 г., като за разликата до пълния предявен размер от 101,78 лева тази претенция, както и искът за заплащане на лихва за забава в размер на 0,49 лева върху главницата от 3,06 лева за периода от 30.06.2012 г. до 10.03.2015 г. са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт Р.С.В. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 716,60 лева – разноски за исковото производство и сумата 165,80 лева – разноски за заповедното производство.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответницата Р.С.В.,***. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, като се поддържа, че същото е формално и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и на съществени процесуални правила, както и че е необосновано. Инвоки-рат се доводи, че липса на достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосновават извод у съда за дължимост на сумите – предмет на иска; че съставът на СРС не е съобразил разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, които имат предимство при противоречие с други закони, в т.ч. чл.62 ЗЗП и чл.147а ЗЗП, както и че в нарушение на установената практика на ВАС с определение № 3258/07.03.2013 г. е приел, че общите условия са със силата на договорни отношения между страните. Сочи се и че ищецът не е доказал нито наличието на договорно правоотношение между страните, нито количеството на доставената топлоенергия и твърденията си за извършен реален отчет; че до подаването на молба-декларация за откриване на партида за сумите за ползвана топлинна енергия отговаря предишния собственик, че първоинстанционният съд не е взел отношение по липсата на молба-декларация за откриване на партида и въпреки това приема, че жалбоподателката е в облигационни отношения с ищеца. Отразено е и че от буквалното, граматическо и логическо тълкуване на ЗЕ следва, че задължението за заплащане на топлинна енергия се свързва с притежаването на правомощие за ползването на имота, където се доставя енергията, затова при съществуването на вещно право на ползване относно топлоснабдения имот неговият титуляр-потребител би бил задължен за заплащане на доставената топлинна енергия, а не формалния собственик; че в случая със суми за връщане от ищеца са били прихванати стари задължения извън процесния период без да са налице условия за това, без да е налице съгласие на потребителя; че ищецът не е ангажирал доказателства относно изправността на уредите, поради което е очевидно, че той не е изпълнил свое законово и договорно задължение да поддържа в изправност измервателните уреди на топлинна енергия. Наведени са твърдения и че ищцовото дружество не е представило доказателства и за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки в абоната, възпрепятствали такова отчитане – като основание за служебно начисляване на задължения, а без отчетни документи положителен извод за наличие на основание за определяне на задължения за плащане в претендирания размер и сочения от ищеца обем потребление не може да бъде направен. Релевира се оплакване и че първоинстанционният съд е премълчал факта, че протоколът от Общото събрание на ЕС за избор на ФДР, с която да се сключи договор, трябва да бъде нотариално заверен; че вещото лице по СТЕ не е направило какъвто и да е независим опит да докаже потребена енергия, а единствено преписва данни от документите на ищеца, и така СРС е приел единствено на доверие твърдените от ищеца обстоятелства и изслушаните експертизи; че задължение на съда е да изложи мотиви във връзка с наведените от ответника оплаквания за необоснованост и непълнота на заключенията на вещите лица, което не е направено. Инвокират се съображения и че е останал неизяснен и ноторно известният факт за липсата на каквито й да е документи за узаконяване и пускане в експлоатация на АС, което прави нищожни всякакви сметки, формирани в такива условия.

Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в частта, в която са уважени предявените срещу жалбоподателката искове и да постанови ново, с което да отхвърли в цялост претенциите на ищеца. Претендира присъждането на направените в производството разноски.

Ответникът по жалбата –

„Т.С.“ ЕАД,

*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба от 28.09.2021 г. е оспорил жалбата като неоснователна и недоказана. Заявява искане за присъждане на разноски. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД не е взело становище по жалбата.

С определение № 107218 от 07.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 29 666/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 75 състав, е оставена без уважение молбата на ответницата Р.С.В. за изменение на решение № 431266 от 15.06.2018 г. в частта за разноските по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като неоснователна.

Срещу определението на СРС по чл.248, ал.1 ГПК е депозирана частта жалба с вх.№ 5006401/16.01.2018 г. от ответника Р.С.В..

От страна на жалбоподателката са изложени съображения, че размерът на разноските в исковото производство са над допустимите в константната съдебна практика; че на юрисконсулти е неправомерно да се присъжда възнаграждение като адвокатски хонорар, тъй като юрисконсултите на ищеца са по трудов договор и същият не е сторил тези разноски, както и че съгласно възприетата практика се присъжда юрисконсултско възнаграждение в максимален размер от 50,00 лева.

Въз основа на изложеното моли съда да отмени обжалваното определение, като измени решението в частта за разноските и същите да бъдат намалени съобразно съдебната практика. С частната жалба не се претендират разноски.

Ответникът по частната жалбата

– „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.259, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Със заявление вх.№ 3017205/21.03.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р.С.В., ЕГН ********** и Г.М.Г.за по ½ част от сумите: 1 375,95 лева – главница, от която: 1 369,83 лева – стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за времето: м.05.2012 г. – м.04.2014 г. и 6,12 лева – стойност дялово разпределение за същия период и 204,54 лева – лихва за забава за периода: 30.06.2012 г. – 10.03.2015 г., от които: 203,56 лева – относно вземането за топлинна енергия и 0,98 лева – относно вземането за дялово разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент

№ 29, находящ се в гр.София, ж.к.„*****, абонатен № 083265. На 03.04.2015 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 15 209/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 75 състав срещу посочените лица за предявените суми, ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от 21.03.2015 г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски, които по отношение на Р.С.В. са на стойност 165,80 лева, от които: 15,80 лева – държавна такса и 150,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

На 08.10.2015 г. е депозирано възражение от длъжника Р.С.В. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 11.05.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му срещу този длъжник по издадената заповед.

Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспо-рените от длъжника Р.С.В. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна-та енергия.