Определение № 210 от 16.09.2026, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 210 гр. Бургас, 16.09.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

М. Д. Данчев

Светла М. Цолова като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно частно наказателно дело № 20262000600214 по описа за 2026 година Производството е образувано по частна жалба против определение, с което е оставено без уважение искане за изменение на мярка за неотклонение задържане под стража в съдебното производство.

В частната жалба, подадена от упълномощен защитник на подс. Н. Г. Б., са изложени оплаквания за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.

Защитникът оспорва извода на съда, че рискът от укриване на подсъдимия не е намалял в степен, обуславяща изменението на мярката за неотклонение, както и този, че тежестта на предявеното обвинение и предвиденото за вмененото престъпление наказание лишаване от свобода от 13 до 20 години лишаване от свобода може да се приеме като основание, мотивиращо подсъдимия да се укрие. Противопоставя се на съдебното становище, че с мярка за неотклонение домашен арест не би се гарантирало участието на подсъдимия в процеса, предвид факта, че родственик на подсъдимия живее извън пределите на страната. Смята, че предположението на съда за укриване на подсъдимия е направено не въз основа на събрания доказателствен материал, а на база тежестта на повдигнатото обвинение, което е в противоречие с практиката на ЕСПЧ, който последователно осъжда практиката на националните съдилища да обосновават задържането единствено или предимно с тежестта на предвиденото наказание. Позовава се на актове на ЕСПЧ по делата Томази и Льотилие срещу Франция, в които е прието, че сериозността на повдигнатите обвинения може да обоснове краткосрочно задържане под стража.

Подчертава, че в случая задържането на подс. Б. към настоящия момент далеч не може да се нарече „краткосрочно“, дори същото е прекомерно и започва да прилича на своеобразно наказание лишаване от свобода, което е недопустимо и не съответства на целите на мярката за неотклонение. Отстоява тезата, че пребиваването на близък роднина на подсъдимия в друга държава не може да бъде основание за продължаващо повече от една година задържане, тъй като 1 по този начин подсъдимият търпи негативи заради друго лице, което е създало семейство и живее в друга държава членка на Европейския съюз. Изразява позиция, че опасността от укриване не може да се извежда от абстрактни предположения или житейски хипотези, а трябва да се основава на конкретни обективни факти и на реално поведение на задържаното лице. В тази връзка изтъква, че в нито един момент подсъдимият не е дал индиция, че има намерение да напусне пределите на страната и никога не е пребивавал за продължителен период извън България. Нещо повече, видно от доказателствата по делото, по време на престоя на подсъдимия в дома му по време на понасянето на мярка за неотклонение домашен арест в първите два дни, от 16.08.2025 г. до 18.08.2025 г., той е бил без поставено техническо средство за проследяване, но не е правил опити да се укрие и такива не е правил и до 22.08.2025 г., когато мярката му за неотклонение домашен арест е заменена с по-тежката – задържане под стража. Моли въззивният съд да отмени първоинстанционното определение, с което е потвърдена взетата спрямо подс. Б. мярка за неотклонение задържане под стража и вместо него да постанови ново определение, с което мярката за неотклонение да бъде изменена с по-лека – домашен арест с поставена електронна гривна.

Апелативна прокуратура – гр. Бургас чрез своя представител прокурор К.

С. е депозирала писмено становище по частната жалба, в което заявява, че счита жалбата за допустима, но неоснователна. Споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая липсват нови обстоятелства по смисъла на чл.270 от НПК, които да обосноват изменение на взетата мярка за неотклонение. Обръща внимание, че молбата за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия се основава на неговото добросъвестно поведение, но не и на нови обстоятелства, които да са основание за изменение на мярката за неотклонение от задържане под стража в по-лека. Приема, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки спрямо подс. Б. да се вземе най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража: на същия е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК и не са установени нови обстоятелства, даващи повод за изменение на взетата мярка за неотклонение задържане под стража с по-лека.

Присъединява се към становището на първата инстанция, че макар и да няма опасност от извършване на престъпление, продължава да е налице опасност от укриване на подсъдимия, който извод се гради на тежестта на обвинението, интензивността на засегнатите отношения и механизма на извършване на престъплението, разкриващи висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Счита, че тези изброени обстоятелства се явяват индиция, че има опасност подс. Б. да се укрие, още повече че негови близки роднини живеят в чужбина. Като приема, че задържането на подсъдимия не е прекомерно, а продължителността на задържането не е самостоятелно основание за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража и в случая друга мярка за процесуална принуда не би могла да постигне със същата степен на сигурност целите за обезпечаване нормалния ход на 2 наказателния процес, предлага да се потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Поверениците на частните обвинители М. К. З., М. М.ов З., М. М.ов З., Й.

Л. С., З. В. С.а, С. Й.ов С., К. Ю. З.а, действаща чрез своите родители и законни представители К. К. З.а и Ю. К. З., и Н. Т. У. са подали писмено становище по частната жалба на защитника, в което заявяват, че атакуваното първоинстанционно определение е законосъобразно. Считат, че по делото са установени обстоятелства, пораждащи сериозно съмнение и риск от опит за напускане пределите на страната и отклоняване на подсъдимия от търсената наказателна отговорност с оглед наличието на негов близък родственик, трайно пребиваващ в чужбина. Изтъкват, че в хипотеза на друга мярка за неотклонение съществува опасност да се повлияе на свидетел, който ще бъде разпитан в хода на съдебното следствие. Не откриват нови обстоятелства, които да налагат изменение на сегашната най-тежка мярка за неотклонение в по-лека. Приемат, че продължава да съществува реална опасност от укриване на подсъдимия. Намират за правилен извода на съда, че самата продължителност на задържането не е самостоятелно основание за изменение на мярката за неотклонение, като в случая задържането на подс. Б. не е с неразумна и неоправдана продължителност и неговите човешки права, предвидени в ЕКЗПЧОС, не са накърнени. Настояват частната жалба на защитника да се остави без уважение и да се потвърди определението, с което е потвърдена мярката за неотклонение задържане под стража, взета спрямо подсъдимия.

Настоящата частна жалба е подадена от защитник на подсъдимия, който има право на такава против постановеното определение относно мярката за неотклонение и в седмодневния преклузивен срок за обжалване, предвиден в чл.342, ал.1 вр. чл.270, ал.4 от НПК, поради което тя е допустима.

Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно дело, обсъди обстоятелствата, релевантни за мярката за неотклонение в съдебната фаза, съобрази становището на прокурора от въззивната прокуратура, както и това на частните обвинители, и провери атакуваното определение по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, направи извода, че частната жалба е неоснователна.

По повод направено в хода на първоинстанционното съдебно следствие от упълномощен защитник на подс. Н. Б. искане за изменение на взетата спрямо същия мярка за неотклонение задържане под стража и в пълно съответствие с разпоредбата на чл.270, ал.1, от НПК, първоинстанционният съд обстойно е анализирал значимите за мярката доказателства и задълбочено е преценил всички обстоятелства, свързани със законността на посочената мярка за процесуална принуда.

Решавайки спора относно вида на мярката за неотклонение спрямо подс.

Б., съдът правилно е приел, че не са налице такива нововъзникнали факти, които да представляват промяна на обстоятелствата, касаещи мярката за 3 неотклонение и които да обуславят изменение на настоящата такава задържане под стража - в по-лека.

Обсъждайки всички факти, значими за мярката за неотклонение и търсейки нови такива, настъпили след последното съдебно произнасяне по взетата най-тежка мярка за процесуална принуда, т. е. след – 18.06.2026 г., въззивният съд, както и първоинстанционният, не установи никакви обстоятелства от въпросната категория. Заявените с искането за изменение на мярката за неотклонение обстоятелства – чисто съдебно минало, липса на криминална регистрация, млада възраст, добри характеристични данни, адресна регистрация и трайна уседналост, добро процесуално поведение и оказано съдействие за разкриване на обективната истина – не са нови, нито съставляват промяна на обстоятелствата по смисъла на процесуалния закон, изискваща изменение на сегашната мярка за неотклонение спрямо подсъдимия. Тези обстоятелства са били налице и към деня на постановяване на настоящата най-тежка мярка за неотклонение и са били подобаващо отчетени от двете съдебни инстанции в хода на досъдебното и съдебното производство.

Процесуалното поведение на обвиняемия, включително спазването на първоначалната взета спрямо него мярка за неотклонение домашен арест, дори и без поставено техническо средство за електронно наблюдение, илюстрира изпълнението на законовото задължение, произтичащо от нормата на чл.61, ал.1 от НПК, забраняваща на обвиняемия да напуска жилището си без разрешение на съответния орган, и не може да послужи като основание за изменение на мярката за неотклонение.

При въззивната проверка и внимателен анализ на всички факти, значими за мярката за неотклонение спрямо подс. Б., съдебният състав установи, че през изминалия период от около три месеца след предходния въззивен съдебен контрол относно сегашната мярка задържане под стража, не е настъпила съществена промяна в релевантните за нея обстоятелства, която да налага изменение на взетата мярка за процесуална принуда с по-лека, нито са събрани нови доказателства, които да са довели до елиминиране или разколебаване на обоснованото предположение за авторството на разследваното деяние.

Вярна е констатацията на първоинстанционния съд, че липсва опасност от извършване на престъпление от страна на подс. Б., предвид чистото му съдебно минало и отсъствието на негови криминални прояви. Обосновано съдът е приел, че подсъдимият не би могъл да въздейства върху съдържанието на доказателствените материали и да затрудни тяхното събиране, тъй като понастоящем вече са извършени голяма част от следствените действия и са събрани повечето доказателства. Не е отпаднала обаче напълно опасността от укриване на подсъдимия. В подкрепа на този извод, съдът правилно е съобразил, че чистото съдебно минало на подс. Б., трайната му уседналост и семейните му връзки в страната, както и липсата на прояви на укриване 4 непосредствено след инцидента и по време на понасяната мярка за неотклонение домашен арест, не изключват категорично процесуалния риск от укриване. Предвидените за вмененото престъпление по чл.342, ал.4, б. „в“ вр. ал.3 б. „в“ от НК тежки наказания – лишаване от свобода от 13 до 20 години или доживотен затвор, засилват опасността от укриване на подсъдимия и осуетяване своевременното приключване на съдебното производство с цел да избегне реализирането на наказателната отговорност.

Неоснователно съдът е упрекнат с частната жалба, че не се е съобразил с решенията на ЕСПЧ по редица дела, в които се осъжда практиката на националните съдилища да обосновават задържането под стража единствено или преимуществено с тежестта на предвиденото наказание, и в които се приема, че сериозността на повдигнатите обвинения може да обоснове само краткосрочно задържане под стража, каквото не е налице спрямо подс. Б..