Решение № 1468 от 23.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1468 гр. София, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

ЙОАНА М. ГЕНЖОВА

ИРИНА СТ. СТОЕВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Въззивно гражданско дело № 20211100514924 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20168772 от 06.08.2021 г., постановено по гр.д. № 39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, съдът е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК, че ответникът П. И. Х. дължи на ищцовото дружество „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД сумата в размер на 3187,28 лева – главница за доставена в периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2019 г. топлинна енергия в имот с абонатен № *******, находящ се в гр. София, ж.к.

„Суха *******, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 295,53 лева – лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2017 г. до 14.01.2020 г., а исковете в останалата част са били отхвърлени. С решението ответникът П. И. Х. е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 741,32 лева – разноски по делото и по ч.гр.д. № 2971/2020 г. по описа на СРС, ГО, 26ти състав, по компенсация, като съдът е посочил, че от дължимите на ищеца разноски, съобразно уважената част от иска, са приспаднати дължимите на ответника разноски, съобразно отхвърлената част.

С Определение № 20204358 от 27.10.2021 г., постановено по гр.д. № 39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, съдът е оставил без уважение молба с вх. № 25136492/08.09.2021 г., за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.

Решението е обжавалвано от ответника в частта, с която е признато за установено, че дължи сумата в размер на 3187,28 лева – главница за доставена 1 в периода от м. 07/2016 г. до м. 04.2019 г. топлинна енергия, и сумата в размер на 295,53 лева – лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2017 г. до 14.01.2020 г. В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, в противоречие с доказателствата по делото. Възразява се, че по делото не били събрани доказателства за наличието на договорни отношения между страните и че не било установено, че ответникът имал качеството собственик или ползвател на процесния имот през процесния период, съответно – потребител на топлинна енергия. Представените от ищеца нотариален акт и молба за откриване на партида били неотносими към процесния период (м. 07.2016 г. – м. 04.2019 г.) документи и не можели да установят релевантни факти и обстоятелства към исковия период.

Представените документи, съставляващи част от изпълнително дело на ЧСИ Я., били съставени преди процесния период, а самото изпълнително дело не било приложено като доказателство, поради което в жалбата се твърди, че същите не биха могли да обвържат нито съда, нито ответника. Възразява се, че ответникът не бил представил доказателства Общите условия да са били публикувани в един местен и един централен ежедневник, за да обвържат ответника. В жалбата са изложени твърдения, че не било доказано ответникът да е изпаднал в забава, за да се дължи обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия. Разпоредбата, уреждаща режима на забавата по силата на представените към исковата молба Общи условия, била неприложима, неясна и вътрешно противоречива. Спрямо общите фактури от 2017 г., 2018 г. и 2019 г. разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия била неприложима. Твърди се, че общата фактура от 2017 г. била издадена на 31.07.2017 г., а отчетният период, за който същата се отнасяла, бил от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. Посочва се, че определеният в чл. 33, ал. 4 от Общите условия 45-дневен период за плащане започвал да тече от 30.04.2017 г., тъй като това бил последният месец на отчетния период, за който се отнасяла посочената обща фактура. Задължението за заплащане на реално потребена топлинна енергия било регламентирано като срочно и срокът изтичал преди изравнителното вземане на ищеца по общата фактура, тъй като предвиденият 45-дневен срок изтичал на 14.06.2017 г. Възразява се, че общата фактура от 2017 г. била издадена след изтичането на този срок, а обезщетение за забава не се начислявало върху прогнозните фактури, а само върху реално дължимата сума, и нямало как ответникът да бъде поставен в забава преди издаването на изравнителната сметка. Това се отнасяло и за общите фактури от 2018 г. и от 2019 г. Поради липса на възможност да се приложат Общите условия, следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.

Твърди се, че ищецът не бил доказал да е отправял покана до ответника или ответникът да е получавал покана. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковите претенции.

Направено е искане за присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Въззиваемото дружество е посочило, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, в 2 съответствие с доказателствения материал, от който било видно, че ищецът е престирал по силата на облигационна връзка между страните количеството претендирана топлинна енергия. Доказана била и дължимостта на сумата за дялово разпределение. Съдът бил приложил релевантните правни норми.

Направено е искане за потвърждаване на решението на районния съд и присъждане на сторените в производството разноски.

Не е постъпило и становище от третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД.

Решението в отхвърлителната част не е било обжалвано и е влязло в сила.

Ответникът е депозирал частна жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК. В частната жалба е посочено, че неправилно съдът извършил компенсация на разноските. Твърди се, че терминът „компенсация” от юридическа гледана точка не съществувал. Ищецът бил направил искане в исковата молба за евентуална „компенсация”, но никъде не бил посочил, че прави искане за евентуално прихващане, поради което се твърди, че не било налице валидно изявление за прихващане по смисъла на чл. 103 от ЗЗД.

Липсвало волеизявление в тази насока и от другата страна. Посочва се, че за прихващане е необходимо вземането да бъде изискуемо и ликвидно, а към момента на изявлението то не било такова. Първоинстанционното решение не било влязло в сила към момента на осъществяване на компенсацията и вземането на ищеца за разноски не било безспорно или изискуемо. Възразява се срещу определения размер на възнаграждение в размер на 50,00 лева за адвокатско възнаграждение в полза на ответника за заповедното производство, като се посочва, че същото следвало да бъде определено по правилата на чл. 7, ал. 2 и чл. 7, ал. 7 от НМРАВ. Отчитайки възражението за прекомерност, направено от ищеца, съдът е следвало да определи възнаграждение в размер на 367,47 лева. Възразява се срещу определените в полза на ищеца разноски, като се твърди, че на ищцовата страна не се полагали разноски в размер по-висок от определения от съда в размер на 150,00 лева. В частната жалба се посочва, че съразмерно на отхвърлената и уважената част от исковете на ответника се дължали разноски в размер на 62,88 лева, а на ищеца – 133,00 лева, като след компенсацията следващата се на ищеца сума възлизала на 70,12 лева.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищцовото дружество, в който страната е посочила, че частната жалба е неоснователна и необоснована, в разрез със съдебната практика, а определението на районния съд – мотивирано и обосновано. Направено е искане за оставяне без уважение на частната жалба и потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Не е постъпило становище от третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД по депозираната частна жалба.

В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не са се явили и не са били представлявани.

Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

3

Със заявление вх. № 3004010/22.01.2020 г., подадено от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, е поискано издаването на заповед по чл.

410 от ГПК за сумите: 3481,18 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2019 г., сумата от 383,26 лева – лихва за забава от 15.09.2017 г. до 14.01.2020 г., сумата от 53,95 лева – главница за услугата дялово разпределение за периода от м. 12.2016 г. до м.

04.2019 г., сумата от 9,51 лева –лихва за забава за периода от 31.01.2017 г. до 14.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателно изплащане на вземането, срещу П. И. Х.. Съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на 26.02.2020 г. В законоустановения срок е подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта. На 31.07.2020 г. ищецът е бил уведомен, че претенциите по заповедта са били оспорени и може да предяви искова молба касателно същите в едномесечен срок.

С искова молба с вх. № 2016355/25.08.2020 г. ищецът

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е предявил срещу П. И. Х. при условията на обективно съединяване положителни установителни искове за сумите по заповедта. В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът се явявал клиент на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за следния топлоснабден имот - апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ж.к.

******* ******* аб. № *******. Посочва се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществявало при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ответникът не бил упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него били влезли общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение от 2016 г. на ДКЕВР, влезли в сила на 10.07.2016 г. Релевирани са съображения, че в общите условия от 2016 г. били определени редът и срокът, по които купувачите били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 45-дневен срок от публикуването им на интернет страницата на дружеството, и че дружеството начислявало обезщетение за забава само за задълженията по изравнителните сметки. Поддържа се, че ответникът бил използвал доставяната от дружеството топлинна енергия и не бил заплатил дължимите суми.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е възразил срещу основателността и размера на исковите претенции и е направил възражение за изтекла погасителна давност.

От представените по делото писмени доказателства – Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 27, том I I , рег. № 7423, дело 217/2005 г., Удостоверение от ГИС – София с изх. № 68-00-552/07.05.2015 г., заявление-декларация за откриване на партида с вх. № 2359/25.07.2006 г. от П. И. Х. до „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, писмо-молба за вписване на възбрана от ЧСИ С. Я. до Агенция по вписванията по изпълнително дело № 20138440400412, постановление от 13.07.2012 г. по изпълнително дело № 4

20128460400318 за вписване на възбрана, се установява, че ответникът е носител на правото на собственост върху процесния имот.

В протокол от 10.07.2012 г. е отразено решението на общото събрание на етажните собственици в сградата на адрес: гр. София, ул. „******* за сключване на договор с третото лице-помагач. Към протокола е приложен и списък на етажните собственици, в който под № 21 са вписани процесният абонатен номер и трите имена на лицето И.П. Х. – прехвърлител на правото на собственост върху процесния апартамент според отразеното в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 27, том II, рег. № 7423, дело 217/2005 г. Видно от Договор от 18.09.2002 г. етажната собственост на процесния адрес и третото лице- помагач са сключили договор за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение.